Естерхази, тази стара мома

Петата творба от вече много известния цикъл "Въведение в литературата" на така единодушно чествания унгарски писател Петер Естерхази може да бъде поместена - с известно желание - в жанра на поетичния реквием. Един син загубва майка си, след това в огледално повторена структурна пропорция една майка загубва сина си... И двете събития са разположени в пресечната точка на фантазия и действителност, може би защото животът е сън, както се казваше в една прекрасна испанска пиеса... При Естерхази обаче най-важното е това, че в смъртта на другия всеки намира себе си; смъртта става отправна точка на жаждата по живот. В същото време тя бележи поврата на нашата потребност от другия - потребност, която тръгва от спомените, но всъщност спомените са нещо, в което конструираме настоящата си представа за смисъл. В траура и меланхолията по изгубения близък човек се съживява потребността от консолидиране на аза, ако си припомним едно класическо съчинение на Фройд. Няма съмнение, че постмодернизмът на Естерхази е от особен, дали пък не средноевропейски, вид: той е сантиментален и носталгичен. Ретроспективните визии имат особен статут на онирични събития; миналото представлява неизчерпаема тема на потребността от живот в настоящето. Може би наистина трябва да бъдеш потомък на графове, за да вложиш изящен аристократизъм в този иначе поизтъркан хуманизъм на поетичното мислене. А може би носталгичният постмодернизъм на Естерхази с неговия безспорен успех улучва точно нереализираната сантименталност на модерното битие? Във всеки случай това, което зашеметява читателя и го въвлича в съпреживителния рефлекс на литературното преживяване, е съвършенството на дискурсивния израз. Естерхази прави езика на своите работи точно толкова, колкото езикът прави работите на Естерхази. Текстът не върви, той тече, разлива се, обтича някакви тематични поанти; езикът разбива представата за фиксирани образи, той поражда, разлива, разделя и пак събира образите отвъд традиционната представа за литературен характер. Не е възможно да съпреживееш точно този син или точно тази майка в реквиема на Естерхази, но можеш да почувстваш абсурдността на това да бъдеш само син или само майка, множествената позиция на личното битие в живота на съвременния човек. Играта на огледално прилепващи идентичности (книгата е разделена на две части, всяка от тях оплаква смъртта на близкия човек от позицията на неговата роля в другата част) е само метонимичен израз на идеята за екзистенциалната невъзможност да бъдеш "личен" субект. И в същото време тази идея не е лишена от нюанса на красивото отчаяние да търсиш въпреки всичко опорни позиции на желанието за цялост. Компенсациите на желаната невъзможност текстът намира в структурата на книгата, в иманентната потребност на всяко разказване да оцелостява идеите, които свързва в себе си, и не на последно място - в особената, идеосинкратична графика, която и тук, както и в другите книги на Естерхази, заема особено важно място. Всяка страница представлява некролог на една съдба, иначе казано - всеки некролог е белег за една страница в съдбата да бъдеш човек. В долната част на листа тече потокът на чуждата мисъл (неназовани цитати от книги на близо четиридесет автори: от св. Павел до Борхес, от Толстой до Рембо), но само за да посочи, че границата между свое и чуждо е точно толкова условна, колкото разликата между аза и не-аза, между живота и смъртта. Към това ще прибавим и проблематизма на вярата в старата полова идентичност. "Каква стара мома ще бъда, щом нямам дори толкова кураж, че да обичам смъртта" - завършва Въведението на автора.
Естерхази, тази стара мома на хуманизма в литературата, тази плетачка на дантелите на езика всъщност ни убеждава, че точно в плетеницата от липси и присъствие на себе си е смисълът на самия живот.

Милена Кирова





Думи
с/у думи



Петер Естерхази. Спомагателни глаголи на сърцето. Превод от унгарски Юлия Димитрова.
Изд. Отечество. С. 2000