Мартин Адан на български

Мартин Адан (1908-1985) е от онези големи поети на вече отиващия си ХХ век, чиято поезия трайно засяда в гърлото на всепоглъщащата му модерна комуникативност. Подобно на лирически гласове като тези на Рилке и Елиът. Може би за това той остава не толкова известен (извън испаноезичния свят на Латинска Америка), колкото ценен и обичан от тези, които могат да се докоснат до автентичността в лириката му - видимо ясна като поетична форма и неразбираема, насичана от дълбинно засягащи ни прозрения. Тази поезия не напомня, тя се/ни изживява отново и отново. Не само като Мартин Адан (с рождено име Рафаел де ла Фуентес-и-Бенавидес, потомък на аристократичен католически род от столицата на Перу Лима, у когото драматично-несъвместимо се срещат присъствието на индианското магическо начало, католическият скептицизъм и картезианството, класическата латинска начетеност и всекидневният саркастичен жаргон). Не само като опосредствани от сетивата си и разума зверове и животни, нито само като неопосредствана душа, нито само като своята съдба. Поетът Мартин Адан е всичко това едновременно, сред празнотата и сред всичкото - както и камъкът, лианите, метафорите, образите и езика на поетичната форма. Един поетически език на алхимията, при който по удивителен начин се съчетават толкова противоречиви и взаимно изключващи се похвати. Като обратите в житейската му съдба, като противоречивите отлагания в перуанската колективна душа.
Да се тълкува поезията на поет, който единствено вижда и провижда и се оглежда във и чрез своите образи, е не само трудно, но и направо безсмислено. Природата на неговото виждане не просто изключва това. Тя предопределя и онова поетично око, което гледа, минава през херметичната затвореност на поетичната форма и се връща, за да прекоси поетическото като през въздушно или небесно огледало на земното, тукашното. Майстор, следващ, записващ гласа на поезията еднакво виртуозно и небрежно както в сонети и в еспинели, така и в свободен стих.
Трудно е да тълкуваш поет и поезия, които не обясняват или призовават, които не отвеждат през настоящето в бъдещето, каквото и да е то. А виждат бъдещето, настоящето, миналото като едно, гледайки себе си и отвъд еднакво ясно и класически отстранено. Чрез една безмилостна и всепоглъщаща наблюдателност, която е виждане чрез човека, културите му и езика, и не оставя надежди, че упованието може да бъде открито, като човешката ръка, превръщаща се в "ръка без опора", опосредствана чрез нечовешки сътворените грамади на Мачу Пикчу или чрез корабните комини, опушващи небосвода. Едно невъзможно упование, че има ръка, която може да запише:

Аз не съм своето име.
Нито сянка...
Тази действителност не е на този,
Който я само изрича,
Тя не е на този, който хвърля поглед към нея.
Реалността е на духа най-съкровеното кътче,
Където Ангелът изобщо не слиза,
Където Душата остава сама...
Запомни го, Пашеро!
Запомни го, защото всеги миг настоящ
Е Сетният час!

(Писмо до една приятелка)

Кирил Мерджански





Мартин Адан. Антология.
В превод на Кирил Мерджански, Петър Велчев, Нина Велева. Съставител Андрес Сааведра Бараона. Издателство Лице.
С. 2000.