За храма и за балканските души
Нейно величество рекламата - тази титанична, а понякога направо демонична сила, понесе дни преди концерта на Марина Арсениевич една колкото трогателна, толкова и респектираща история на момиче, родено в Белград, в ранна възраст забелязано от клавирни величия. Награди, концерти, стипендия от американска фондация... И ето я пианистката пред нас - дошла да ни покаже как с любов и физическа красота се опитва да промени отношението на цивилизования свят към Балканите.
"Етнокласика" е определението, което пианистката дава на музиката, която изпълнява в своя албум "Моята балканска душа". Тя е "толкова уникална" - отново според рекламната характеристика. Питам се, ако Марина беше имала възможност или по-скоро беше проявила любопитство да чуе авторската музика на българските композитори, дали тези определения щяха да бъдат огласявани така щедро. Как ли би трябвало тогава да наречем "китките" на цяла генерация творци, които в нашата история на музиката отбелязваме като първи български професионални композитори? Това определение у нас е свързано с почит към първомайсторите. Но и с разбиране за липсата на традиции в по-задълбоченото смислово приобщаване на фолклорните интонации към изразните средства на класическите образци. Сега, почти век по-късно, имиджът на Марина се гради върху твърдението, че "нейната" музика, която е със сходни качества на споменатите "китки", е призвана да представя постиженията на цял един географски регион. Твърдение, което присъства в "Моята балканска душа" като емблема.
По принцип концертът на живо пред публика е ритуал. Но музиката в него си остава същността, тя е онова уникално средство, което може да ни преведе през време и пространство. Това чудодейно пътуване обаче може да се осъществи, ако присъства искреността на артиста, когато зад "ритуалната формула":"Аз искам да обичам заедно с вас!" не крещи издайнически един втори план:"Аз искам да продам на всяка цена!"
И малко за любовта, така щедро употребявана не само в анонсите към "Моята балканска душа". Напоследък често чувам, че някой ни обича - всички нас, към които адресира "нещото", което създава. А когато си музикант и музиката това е единственото ти средство за себеизразяване, преди всичко си призван да се поклониш в храма на Нейно Величество Музиката и там да попиташ с какво да изявиш любовта си .

Албена Безовска