Дискурс и постмодерно
Колко ли пъти са отпечатани тези две думи във вестник "Култура"? Вероятно стотици пъти. "Дискурс" и "постмодерно" са любими думи на почти всички автори във вестника. Те са част от техния жаргон. Поради честата им употреба аз ги възприемам като заклинание и ми е трудно да чета - започвам да дебна кога ще се появят пак в текста и се успокоявам чак когато ги преброя всичките.
Жаргонът създава интимност между хората. Той отстоява тяхната идентичност. Никоя "културна" среда, дори моряшката, не може без жаргон. Обръщението "копеле" например продължава да е парола за куп хора от моето поколение, включително и за мен. До ден днешен, като кажа "копеле" или чуя "копеле", аз, първо, се разтапям от удоволствие, второ, имам чувството, че съм казал всичко, и трето, другите имат съвсем същото чувство. Така ние на практика сме спрели да говорим.
Има автори, които ползват "дискурс" и "постмодерно", за да кажат нещо. Има и такива, които ги ползват, за да видят любимите си думи написани още веднъж. Първите имат какво да кажат, вторите нямат. На първите им е скъпо познанието, на вторите - ритуала. Първите искат да вникнат, вторите не искат да вникват. Те може би знаят, че в каквото и да вникнат, няма да вникнат в най-главното, в най-важното, в което, ако въобще може да се вникне, е само чрез ритуал и молитва.
Тези две думи обаче са кофти за целта. Как да ги сравниш с "ом" или дори с "копеле". "Дискурс" и "постмодерно" са грозни, тромави думи, в тях няма музика. Те няма да ни отведат далеч, от тях душата потръпва, не се извисява.
Въпросът е дали тези думи могат да ни отведат поне близо. Тук, както се казва, аз ще се изцепя с твърдението, че един малък народ няма своя култура, той винаги износва дрехите на столицата. Причината е в липсата на скришни места. Култура има, когато освен факти, има ореол и тайнство. Не се ли чувстват хората специални, няма да има нищо специално и в това, което правят. Да намериш скришни места в една малка страна е много трудно. В България най-скришните места винаги са били тоалетните. От векове не е имало замъци и дворци.
В село Гостилица един ден пристигна снимачен екип. Дойдоха да снимат малкия син на братовчедка ми, у която бях на гости. Детето страхотно се вълнуваше. В селото от месеци нямаше вода и хората притичваха до външната тоалетна на къщата. След като снимаха и си отидоха, малкият син на братовчедка ми, който се върна от тоалетната много притеснен, каза на майка си: "Мамо, не мога, авторите са акали до дупката." Думата "автори" той употребяваше за първи път.
Правейки заклинания с думите "дискурс" и "постмодерно", част от авторите в този вестник вероятно искат да уредят скришно място, различно от най-срещаните в България. Въпреки големите си резерви, аз искрено ги подкрепям в тези им обречени намерения. За това приех любезната покана на редакцията да изпълвам с думи по една колонка във всеки брой.

Людмил Тодоров