Поезията - между песента и молитвата
В края на властта си като една от деветте европейски столици на културата тази година достолепният Краков отново организира фестивал на поезията, отново по идея на краковските нобелисти Вислава Шимборска и Чеслав Милош. Те са патрони на първата Среща на поети от Запад и Изток през 1997 г., когато поетичните рецитали на повече от 20 световни лирици преминават при небивал успех и доказват жилавия характер на музата Евтерпа (или може би Ерато?). Тази година тя беше в обществото на Ото Вагнер (отлична изложба на бащата на австрийския сецесион в архитектурата), на ретроспектива на Антонио Тапиес и негови творби от 90-те, на богата експозиция "Македонски икони ХI - XVII в." и какво ли още не.
Че Краков е точното място, а златистата му есен - точното време за поезия, се убедих сама в краткото си като хубав сън пребиваване по покана на фестивалното бюро "Краков 2000" в качеството ми на преводачка на полска литература (имала съм високата чест и неизразимото удоволствие да претворя на български стихове от Милош, Тадеуш Ружевич, Адам Загаевски и други). Мотото на тазгодишния фестивал - "Поезията - между песента и молитвата" - отвежда към корените на лириката, свързана още от зачеването си не само със сакралното, но и с музиката. Затова поетите от САЩ, Словения, Ирландия, Русия, Германия, Уелс, Литва, Китай, Израел, Корея и, разбира се, Полша четяха под смайващо високите готически сводове на августинската църква "Света Екатерина" от ХIV век, а след всеки сборен рецитал един от тях се изявяваше и всред музика. Слушахме и съпреживявахме всичко това плътно сгушени един в друг по скамейките, звуците се стрелкаха към тъмната вис, бяхме много, повечето млади, и не ни беше студено, въпреки че изобщо си беше. Множеството, все така младо, не намаля и при раздаването на автографи следващото пладне на Старе място, макар че на този уникален площад имаше куп други празнични примамки в яркия есенен ден.
Съгласно споразумение между всички културни столици на Европа Краков представя многоликите прояви и аспекти на духовното, затова чуждестранните гости изповядваха различни религиозни и духовни традиции - от иудаизма и будизма през християнството - православие, протестантство - до религията на американските индианци. В някакъв смисъл такава бе и темата на дискусията, предложена от Чеслав Милош - "Поезията и предизвикателството на небитието", и вдъхновена от доста мрачно стихотворение на одиозния английски поет Филип Ларкин. Самият Милош бе съчинил кратък стихотворен отговор, поместен в най-новата му сбирка "То", и той беше:

     Да не плашим другите -
     ето това е храброст.


А завладяващият ирландски нобелист Шеймъс Хийни (който предната вечер представи авторския си рецитал всред пламенните келтски звуци на прочутия гайдар Лайъм О'Флин) припомни многозначителния смисъл на старите английски рими never - ever и night - light в подкрепа на тезата си, че творчеството е позитивно движение, издигане, и така се противопоставя на небитието.
Фестивалът е завършил в култовия Стари театър в Краков с церемонията "Задушница" по Мицкевич, с която поетите са изпратили отиващото си хилядолетие (налага се да използвам това наклонение, защото, уви, трябваше да си тръгна преди нея).
Напълних душата си с прекрасни стихове и разговори през тези скъпернически два дни в есенния Краков, оставих се на саксофона на поетесата индианка Джой Харджо, за която "светът започва от кухненската маса", понесох книги и автографи, за да издържа нелекото изпитание, наречено "пътуване с автобус до Европа". България ме изпрати със старата петолъчка от соцмозайката на границата в Калотина и ме посрещна с разправиите около безсмъртните куфарни търговци. Живеем тук и сега, и някак, и толкова повече трябва да помним, че след смъртта всички ще споделяме един и същи свят. Тъй рече Бей Дао, може би най-личният днес китайски поет. Тъй ми се иска да завърша и аз, но по-добре е да го стори едно стихотворение на Хийни - "Свети Кевин и косът" в превод на Александър Шурбанов:

А после бе свети Кевин и косът.
Светецът е на колене, с ръце разперени,
но тясна е килията му, затова

едната длан се е подала през прозореца
като греда, върху която косът кацва,
снася и се намeства, за да мъти.

Кевин усеща топлите яйца, коремчето,
мушнатата главица, ноктите - и вплетен
тъй в мрежата на вечния живот,

изпитва жал - сега ще трябва да протяга
ръка за клон под дъжд и слънце, чак додето
малките се излюпят и оперят, и излитнат.

* * *

И след като туй всичко е в представата ни,
да си представим, че сме Кевин. Кой е той?
В забрава ли е или в непрестанна мъка

от шията надолу? Пръстите изтръпват ли?
Дали усеща още коленете си?
Или подземна слепота пролазва

в него? Има ли отстояние в главата му?
Сам, в бистрата река на любовта огледан,
"Труди се без награда", все повтаря -

молитва, правена от тялото му само.
Той е забравил себе си, забравил птицата
и на брега забравил името на реката.


Силвия Борисова