Николай Генчев
За мен, както вероятно за хиляди университетски випускници по история и колеги, проф. Николай Генчев винаги е представлявал ярка, запомняща се, оригинална личност. Със своите изказвания и начинания на времето той често взривяваше общо взето консервативната интелектуална атмосфера на Историческия факултет. Както за всяка нестандартна, предизвикателна (в науката и в "живота") личност, за него винаги се е говорело много и са се чували най-различни оценки, а постъпките му са се следели с повишен интерес и са били коментирани в широки кръгове. Изказванията му лесно се превръщат в "крилати фрази", разпространяват се подобно на анекдоти. Със суверенното си и налагащо се присъствие той е предизвиквал у някои възхищение, ентусиазъм и опити за подражание, у други бурно негодувание и лично досягане, но така или иначе не е оставял равнодушни в големия обсег на своето лично въздействие. Талантът изобщо трудно се прощава, а когато е придружен с остър и безпардонен език, може да си създаде много врагове...
За повечето от нас - неговите студенти и по-млади колеги от онова време, Николай Генчев бе един свободен бунтарски дух, постоянно предизвикателство, което отместваше напред границите на нашия интелектуален и обществен кураж, той бе и един безспорен научен авторитет. Силното въздействие на личността на Николай Генчев се дължи най-вече на смелите, остри и по правило опозиционни (не в тясно политическия, а в най-широкия смисъл) идеи и мнения, противопоставящи се на "мнозинството", на преобладаващото мнение, на казионните инстанции и авторитети. То се дължи и на острия и категоричен тон и език, и не на последно място на върховенството на едно почти магнетично лично присъствие, което властно обсебва вниманието и налага своето естествено превъзходство. Това е човек, който не се оставя да бъде победен, който винаги трябва да се наложи. Така е и в частна компания (и дори в игра на карти), така е на академични съвети, на научни и обществени форуми, така е навсякъде, във всяко социално общуване. В един абсурдно идеологизиран и бюрократично скован свят подобна неординарна личност е винаги подозрителна и опасно скандальозна най-вече с това, че контрира схоластите и възразява на авторитарно управляващите.
По времето на моето следване и аспирантура, осемдесетте години, проф. Николай Генчев вече бе успял да прокара повечето от своите виждания в борба срещу научен и извъннаучен натиск, но и тогава те още звучаха твърде еретично за много историци-доктринери, пък и той не се уморяваше да изобличава разнообразни митове и фалшификации (навлизайки дръзко в "запазените" от други историци периметри на средновековната и следосвобожденската епохи). Патосът на всички тези историографски борби може да се усети и днес в някои негови страстно звучащи полемични текстове, в заострени, категорично формулирани твърдения и оценки, които често са му навличали упрека, че отива в противоположна крайност. Много от написаното от Николай Генчев е плод на някакво противопоставяне, на явна или скрита, реална или дори измислена, но винаги страстна полемика - оттук категоричността и дори ожесточението на неговия "отговор"...
Нещо изключително рядко за историците (и пишещите изобщо) през отиващата си сега "комунистическа" епоха - в трудовете на Николай Генчев, дори най-ранните, няма следи от партийно-идеологическа предвзетост, няма отстъпки пред многобройните идеологически кампании за "изправяне" на историята. В напечатаното няма нищо, от което днес авторът да се срамува, че е било написано в услуга на "силните на деня". Нещо повече, на темперамента на Николай Генчев е чужд дори така характерния за подобни епохи "езопов език", а нещата са назовавани без заобикалки и извъртания. И само където е било съвсем невъзможно да бъдат казани директно, човек може да ги извлече без усилие от изложението. Например истината за великоруските цели и апетити на Русия на Балканите, трагедията на причинените от руския царизъм изселвания на българи и замяната им с диви татари и черкези - в книгата за българо-руските културни връзки през Възраждането. Спомням си и един съвсем дребен детайл от може би най-ранната студия на Генчев (в съавторство с Илчо Димитров) за бригадирското движение, който тогава ме впечатли с признанието за екстензивния, мотично-примитивен характер на бригадирството. Не бива да се забравя, че не една или две книги на Николай Генчев са били толкова неприемливи за управляващите, че са спирани от идеологическата цензура или предавани за "претопяване" веднага след отпечатването им.
В своите исторически трудове Николай Генчев често се позовава на "историческата истина" ("съда на историята", "дистанцията на времето") и други свръхобективистки и някак метафизично звучащи инстанции. Ще бъде погрешно, обаче, да виждаме тук само израз на чисто позитивистки обективизъм, вяра в абсолютната и единна историческа истина. В действителност става дума за това (най-малко и за това) да се назове една опозиционна, антидоктринерска опора за отстояване на свое мнение, различно от партийната истина и партийния ангажимент на "историческия фронт". В това отношение независимостта на Николай Генчев е пълна и безкомпромисна; и то независимо от "истинността" на мненията му.
Позицията, на която се опира и от която черпи сила опозициознността на Николай Генчев, е националното. И това е още по-естествено при осмислянето на възрожденската епоха, която сама е белязана от борбите за национална еманципация. Именно националното е онази ценностна мярка, с която се преценяват личностите и процесите в трудовете на Генчев, за да получат положителен или отрицателен знак, да бъдат утвърдени като "градивни" или отхвърлени като "рушителни". Наред с това като ценностен мащаб за измерване на "прогресивното" и "ретроградното" е положена динамичната модерна западна цивилизация. Във времето, когато са писани повечето му трудове, силното наблягане върху националното (в контраст със "социално-класовото") като мярка за процесите и личностите в българската история бе позиция на опозиционност срещу национално-нихилистичния комунистически режим.
Наистина, опозиционността на проф. Генчев като всяко дисидентство имаше по-скоро пасивно-интелектуален характер, бе едно свободомислие и независимо поведение; и доколкото не се изразяваше в преки (и организирани) действия против режима, то можеше да бъде търпяно, колкото и често това търпение да се изчерпваше. Но това дисидентство имаше и своите силни изяви в отказа да подкрепи дирижираното очерняне на екологичния протест за Русе и безрезервната му подкрепа за книгата на Желю Желев "Фашизмът" с поемането на всички последици от това. Проф. Николай Генчев никога не е бил чисто кабинетен учен, усамотяващ се задълго в архива, библиотеката, кабинета. Трудно е да си представим кога сред неговата кипяща дейност той успя да напише многобройните си научни съчинения. Впрочем, благословеността на таланта се проявява тъкмо в свръхголямата енергия и продуктивност, а също в завършеността на текстовете още при първото им съставяне. Винаги активен член на академичната общност на СУ "Климент Охридски", професор Николай Генчев през 1981 г. създаде и оглави Катедрата (впоследствие самостоятелен Център) по История и теория на културата, като с цената на огромни лични усилия и лобизъм, преодолявайки съпротивата на лица и институции, успя да утвърди институционно културологията у нас като университетска дисциплина.
Не ми е известна друга фигура сред съвременните историци, а може би и сред хуманитаристите у нас изобщо, която да е надхвърлила така далеч рамките на своята професионална среда и с обществени и интелектуални изяви (а не с пост и не издигната на гребена на политическа вълна) да е придобила толкова широка популярност в национален мащаб. Специално през Живково време Генчев винаги и принципно е отхвърлял високи административни и политически постове, макар неведнъж да му са се предлагали такива възможности. Това, разбира се, не означава, че му е чужда суетата на високото обществено положение или амбицията на политическия деец. Но не е в негов стил да се омаскари заради висок пост, а освен това не обича да бъде пешка в политиката или чиновник в бюрокрацията. Към силната личност принадлежи и едно осъзнато собствено достойнство, което не й позволява да се криви под чужда свирка...
Винаги ме е поразявало невероятното умение на проф. Генчев да общува с най-различни хора от всякакви възрасти, социални и професионални групи. За това допринасят ред негови изключителни качества: голям такт, бърза реакция, услужлива и неизчерпаема памет, бликащ заразителен хумор (но и уязвяваща хапливост, когато поиска), рядък разказвачески дар и умение да привлича вниманието на всички около себе си, науморимост и енергия, които влага в общуването. Сигурно у нас няма друг човек с така многобройни приятелски и социални контакти. За близък познат и дори приятел го имат хора от всички краища на страната. Сигурно няма населено място у нас, в което поне учителят по история (често негов студент), уредникът на местния музей, читалищният деец и други представители на местната интелигенция да не знаят и пазят спомена за "Бачо Кольо" - спомен от някое честване, сбирка, научна сесия, експедиция или просто някоя прекарана в обща компания вечер по време на многобройните му пътувания из страната. Не съм виждал друг човек, който така щедро да се раздава на околните - да пръска време, средства, енергия и най-вече интелект. Поради тази негова лекота и откритост в общуването всеки смята, че го познава отблизо. За неговия бохемски начин на живот се разказват истории и легенди. Но едва ли някой се замисля каква невероятна енергия, издържливост и здраве изисква подобен стил на живот. Енергия, неуморимост, неугасима жажда за живот: един наистина "нечут характер".
Николай Генчев е постоянно в бунт против дребнаво-еснафското обкръжение, против скучното всекидневие и баналността. Онзи, който го познава, знае, че около него винаги цари някаква емоционално наситена обстановка (думата "празничност" може би е на място) - церемониална тържественост, ако се касае за официален случай, или просто победа над скуката на всекидневието.
Проф. Генчев впечатлява с невероятната памет за лица и случки - един истински архив от любопитни и характерни истории за различни персонажи от политическия, научен и културен елит, но и за съвсем неизвестни, но странни и интересни личности и съдби. Действуващите лица в неговите разкази най-често са мотивирани от чисто лични сметки и амбиции, липсва всякакъв "идеален" (идеен, принципен) мотив за действие, взаимоотношенията, в които влизат, са натоварени винаги с личен момент. Открива ни се една изцяло персонализирана перспектива към света, познание за неговата "опъка" и задкулисна страна и във всеки случай за чисто "човешкото" (в смисъл на жалко и смешно) в него, все пак разбираемо, ако не извинимо. Още нещо, което ми се струва важно - историите на Генчев (за простотията и грандоманията на някой управник, за срещите му с КАТ и с милицията, за някое ченге и някоя човешка подлост и пр.) не са разказани нравоучително, не с осъждане, а просто с хумор и без коментар. Човек сам (и според собственото усещане за нещата) избира кога да приеме случката само за смешна, кога да види тъжното и жалкото, дали да подмине, дали да осъди или да размисли. И един парадокс - трезвият, лишен от илюзии, дори (през смеха) песимистичен поглед към света и хората се съчетава у този човек с една направо възрожденско-идеалистична вяра в обществената мисия на интелигенцията за "спасяване на България". Дори развоят на политиката и несполуката на досегашните му политически начинания като че ли не можаха да го отрезвят. Той просто отказа да приеме мисълта, че (за разлика от положението под робство и в една тоталитарна система) в една демократична, устремяваща се към икономика и пазар България интелигенцията ще престане да играе изявена обществена роля; и че историческата "мисия" на интелигенцията като слой-водач в някакво "общонародно" дело е изчерпана или е на изчерпване...
Българската историография от възникването си досега стои преди всичко в руслото на позитивистко-емпиричната, предимно немска традиция с нейните рестриктивни канони за "научност", разбирана като чиста фактологичност (поне като идеал). Оттук произтича особената (често погрешна) рецепция на творчеството на Николай Генчев, което в ред неща излиза от рамките на тази традиция. Излиза, първо, понеже и в най-емпиричните му тестове винаги има нещо "в повече" от фактологично описание (ако такова чисто описание изобщо е възможно), а именно някаква по-обща идея и по-дълбоко осмисляне, някаква предпоставена концепция за ролята на "фактори", "сили", "детерминанти" от различен (от геополитически до народопсихологически) характер, действащи в българската история. Излиза, второ, понеже Генчевата историопис е силно и неприкрито пристрастна и оценяваща, докато позитивистката историография се представя за неутрална, а специално марксисткият позитивизъм лицемерно представя собствената гледна точка за "обективна преценка" на историческите събития. Оттук (ако се абстрахираме от чисто личния момент) произтичат обвинения в огрубяване и непрецизност и дори отричане на строго "научния" статус на някои негови трудове. Абсурдното е, че вместо да обоснове едно по-широко (концептуално, структурно, дори историко-"философско") схващане за историческия "жанр" и така да оправдае правото си за по-свободно боравене с историческия материал, самият Николай Генчев се защитава пред своите критици с позитивистки аргументи. Оттук множеството позовавания в неговите текстове на научната точност, вярност, истинност и пр., с които си изгражда едно чисто позитивистко "алиби", на което и сам си вярва. Но дори струпванията от факти на отделни места не пречат на внимателния читател да забележи богатството от идеи и концептуалното преосмисляне на историческия материал, отличаващ един автор с въображение и историческо проникновение. Не зная друг български историк след Петър Мутафчиев (с изключение може би на Христо Гандев) с подобна широта и смелост на погледа; и с такъв вкус към панорамни визии.
Бих желал да обърна внимание върху нещо специфично за Генчевия исторически "метод". Въпреки че се ограничава в период и тематика (което е съвсем наложително при исторически съчинения), той разглежда нещата винаги като процеси и тенденции, "изтегля" проблема от предходната епоха, вярва, че открива негови съвременни последствия или проекции. За него всяко нещо има своя "предистория", а и винаги по някакъв начин стига до настоящето, явява се негова дълбока формираща сила или на настоящето се вменява упорито повтаряне на някакъв исторически десен...
Не можем да мислим историографията на Николай Генчев без неговия своеобразен и пластичен стил, наситен с метафори и специфични колоритни думи (архаични български думи, турцизми, френски думи) - тук може да се говори за художествена стойност (в модерни термини - "поетика") на текста. На фона на множеството сухи, езиково бедни исторически съчинения, създадени от последните поколения историци, неговите текстове представляват рядко явление, а определени страници доставят направо естетическа наслада.
През последните десетина години Николай Генчев се ориентира към един доста слабо покрит от българската историография периметър - нашата, най-общо казано, културна история. Плод на този нов интерес, особено добре съотвестващ на неговата стилистика, са мащабното му изследване върху интелигенцията и "синтезът" му за българската култура, който всъщност представлява многоаспектна концептуална книга за историята на българското общество, решаващите духовни и културни влияния, които го формират, и "културните модели", които реализира през историческото си битие. Плод на постепенното изместване на интереса на Николай Генчев от политическата и събитийна история към концептуалната социална и културна история, от биографията на конкретни личности към социалнотипично и "народопсихологично", е и поредицата от чудесни (макар и спорни в редица отношения) "сборни социални портрети" на различните социални слоеве в българското общество, ситуирани в отреденото им от историята време. Неспънат от обременяващата разказа фактология (по-точно, без да се позовава на всяка крачка на залегналия в основата исторически материал), в последните си съчинения Николай Генчев разгръща една богата и сочна "есеистика" и ни поднася своите зрели интуиции за българската история. Обхванал отвисоко в синоптичен поглед цялата ни история и търсещ "доказателства" за своите интуиции в различни епохи, той ни понася на своето въображение и ни изправя пред монументални визии на нашата история, превежда ни през фаталните й предопределености и перипетии, кара ни да се замислим над социалните и психологически последствия от историческото ни формиране.
Сега може с най-голяма сигурност да се каже - със своите идеи и концепции, а също с пластичната художественост на представянето им, присъствието на Николай Генчев в българската историография, нещо повече - в хуманитаристиката ни изобщо, е осигурено веднъж и завинаги.

Румен Даскалов



Текстът е силно съкратен вариант на по-обширна статия по повод 60-годишнината на Николай Генчев, публикувана в сп. "Studia culturologica", пролет 1992 (специален брой).
Проф. Генчев не дочака 70-годишнината си.
Но той ни въведе в приключението "българска история и историческа наука", което по-нататък ще трябва да продължим сами.

Р.Д.