Продължаваме публикуването на поредицата анализи на Красимир Крумов
на български филми (вж. бр. 33 от 25 август т. г. за "Следователят и гората" и бр. 43
от 3 ноември т. г. за "Мера според мера"). Те са породени от скорошното показване
на филмите в предаването Канал 1 "8 1/2 - Киноцентърът представя".


Щурец в ухото

Отхвърлянето на пътя

1. Целта е в пътя.

В този филм на Георги Стоянов и Никола Русев пътуването се оказва невъзможно. Не само че той не е road mouviе; той е отхвърляне на пътя. Липсата на път и на пътуване не е само географски белег или драматургическа прищявка; тя е манталитет, вътрешен отказ, недоверие-недостиг за разгръщане и следване на път.
Обикновено пътят се славослови като своеобразно продължение на духа, негово въплътено протежение (простряност). Пътят има началото си в менталното движение; затова той е тропа, заредена с много смисли и очаквания. Предлагайки изход и видимост на духовните повици, пътят се е възприемал като огледало на същността на човека. Пътят чертае със своите извивки смисловото лице на човека. Пътят е ейдосът на героя. Със своята протяжност, с неизвестността си той е идеален драматургически похват, използван векове наред.
Пътуването разкрива метаморфозата на героя; то преодолява предварителната, примитивна цел на героя. Перипетиите по пътя са средство да се разкрие истинската цел - преоткриването на себе си. Затова драматургическият принцип гласи - целта е в пътя. Не физическото достигане на самата цел, а в хода на действието (пътя) тази цел да се самоотрече, да се надмогне. Тя се интериоризира и героят се натъква на същността. И всичко това драматургията постига благодарение на пътя (пътуването). (Да си спомним Кавафис: Не Итака, друже мой, а пътят до Итака...). Така пътят става пътуване към себе си и израства като модел и метафора на драматическото начало.
Безброй са филмите и въобще драматическите разкази, които разработват този модел на одисействане и донкихотстване. Да си спомним само "Пътят" (Фелини) и "Пътят" (Гюней). Или филмите на Сатаяджит Рей, Мидзогучи, Куросава, Бунюел, Антониони, Ангелопулос, Годар, Вендерс, Каурисмаки, Киаростами...

2. Отричането на пътя и пътуването.

Но ето че се появява един български филм, който радикално отхвърля пътя и пътуването. Ако погледнем на този шокиращ жест само от равнището на "смислово-съдържателната" страна на филма, няма да постигнем много. Селската уседналост на двамата млади герои Евтим и Пешо, страхът им от неизвестния град, миграционните настроения и пр. са верни, но външни (емоционално-социологически) дадености, при това многократно изтъквани.
По-дълбоките причини за невъзможността на пътуването трябва да търсим в отхвърлянето на пътя в качеството му на продължение и простряност на духа. Духът е сферичен, а не простиращ се; той е вечен и иманентен, а не еволюиращ и разгръщащ се във времето.

3. Философско-религиозната традиция.

Разбира се, това не е откритие на Никола Русев и Георги Стоянов. Философско-религиозната традиция на отричането на движението-ставане, на местенето в пространство-времето започва с изгонването на Адам. Когато Адам става странстващ, той автоматично загубва вечността и духовното съвършенство. Защото те са благодат, дадени са свише; те не се "постигат". Обратно, те се губят, когато се поддадеш на първия подтик и извървиш пътя до която и да е съблазън.
Недоверието към Бога, изкушението на Аз-а - това стои в дълбината на излизането на пътя. Пътят се ширва пред теб, когато загубиш упованието и се опиташ после да наваксваш връхлетелите те ущърби. Така пътуването се оказва човешки ограничена, но и своеобразно горда постъпка на компенсация, на обречен опит да си върнеш забравената хармония.
Пътят като алтернатива на падението, обаче, винаги е стоял в опозиция с питагореизма и неговата могъща традиция. Питагор е развивал идеята за въздържанието, за покоя и активното, етическо съзерцание-вслушване. Сократ проповядва да се позовем на близкото, защото не е нужно да ходиш далеч, за да прозреш наредбите на света. Ще разбереш космоса и звездите, ако разбереш себе си, твърди той, понеже битието е едно, цяло и неделимо. Не е нужно да се местиш, да пътуваш, за да трупаш познания; достатъчно е да живееш с близкото и него да познаеш; оттук - "познай себе си". Самото мислене за древните гърци не е някакво странстване или пътешествие на духа. Платон казва, че душата помни знанието; знанието не може да се достигне или да изскочи ей така, от нищото, или пък ти сам да се добереш до него. Нищо, което не е съществуващо, не може тепърва да се "появи". Знанието е припомняне; душата знае всичко от предишните си срещи с Бога. Затова за древните обратното на истината е не лъжата (както за нас сега), а забравата.
Тази традиция, която минава през християнското откровение, неоплатонизма, апофатиката, средновековния мистицизъм, исихазма, кантианството достига и до нашите грешни векове. Абсурдизмът на Кафка, например, е силно противостоене на идеята за пътуването. При него всичко е статично, херметично. Гогол в повестите си "Нос" и най-вече в "Мъртви души" дава една сатирично преобърната картина на възрожденската склонност към прослава на пътуването (Данте, Сервантес, Рабле, Бокачо, Дикенс). И Чичиков уж пътува, но това е пътуване-присмех, пътуване-в-застоя, пътуване-потъване-пропадане. Светът тук е закостенял-в-мъртвото не защото не пътува, а защото не стои-в-духа. Съзерцанието не е пасивен акт. Ако то се отъждестви с пасивността, настъпва ужасът, тоталният мрак-хаос.
Йонеско и Бекет доразвиват тази хипотеза. Човекът, според тях, не може да се надява на пътя. Но ако човекът се окопае в закритостта и забравата, престава да бъде човек. В пиесата "В очакване на Годо" героите са отхвърлили всякаква идея за път. Те чакат и тяхното очакване е копнеж за пребиваване-в-духа, което са изгубили тъкмо в безкрайното хойкане, в измамното и безизходно бродене.

4. Българското видение.

"Щурец в ухото" се вписва в традицията, която отхвърля пътя и пътуването. Те са ненадеждни; българското видение за света ги свързва най-често със суетата и слабостта. Ако се местиш, то е по принуда, най-често икономическа. Така е било открай време, още от Куберова България. Ние никога не сме изповядвали номадския начин на живот, той ни е поначало чужд. Защото древните ни прадеди са вярвали, че всяко родно място е свещено, дарено от боговете. Затова те са имали календар, космогония и развита държавност. Затова са строели градове и крепости. Мястото, където си роден първица, е духовно лоно, то не трябва да се напуска, а да се укрепва и брани. Да се заслужи със справедливи, честни дела. Мястото е името ти, в това са вярвали те.
Като техни наследници и ние, съвременните българи, казваме, че "камъкът си тежи на мястото". Идеята за род-ината като ейдос на езика и идентичността е пуснала дълбок корен и е формирала манталитета ни. Войните, които сме водили през вековете, не са войните на скитника. Те нямат за първоцел да заграбват, да завоюват чуждото. Те са или отбранителни, или обединителни (както при Крум, който се опитва да създаде първата етническа империя). Когато сме се опитвали да завладяваме, ние сме се проваляли.
Мъдростта, според българската повеля, произтича не от постоянното придвижване насам-натам, а точно от стоенето върху изконността. Човек се чувства цялостен с битието само когато е заедно-с-лоното. Защото мястото е божествен архетип, а не география. И оттук - пътят не е първа необходимост, за да бъдеш ти самия. Наопаки - пътят пречи, той те спъва, той прекъсва духовните ти източници. Опит да докажат това са различните стълпници и отшелници. (Една от великите книги на православното съвремие се нарича тъкмо така - "Столп и утверждение истины").
Царството Божие е в теб. Не трябва да се ходи и препуска в живота, а - понеже животът е в самия теб - трябва там да се разгърне, там да се открие. Тъкмо това ни е спасило през XIV-XIX век, когато сме се опитали да превърнем, доколкото това е било възможно, изолацията в своеобразна лоновост. И е последвало това упорито вкопчване навътре в себе си - в езика, в преданията, в обичаите, в народните умотворения, в набожността, предавани от род на род и от душа на душа.

5. Средата на 70-те, лутането, бягствата.

"Щурец в ухото" се появява в епоха, когато социализмът, без да се възползва от тези духовни стереотипи и вярвания на българите, се разполага върху тях пасивно, започва да ги размива, а накрая дори ги дискредитира. Социализмът възпроизвеждаше една относително затворена система. Но това съвсем не бе достатъчно, за да се накарат хората да продължат да ценят лоното. Липсваха някои необходими условия - религиозно-обредна система, например. Етическата представа за духовно равенство между людете бе демистифицирана и заменена с една политико-икономическа доминанта. А животът в лоното по същината си е мистичен; извън религиозно-етическия хоризонт, той става невъзможен.
Така социализмът, вместо да черпи от изконната настроеност на българите да ценят лоното, сам стана причина те да се разколебаят в него. Оттук произлезе тази двусмислена, трагикомична наша парадигма на лутането, което нито е мистично съ-житие в лоното, нито е приемане на странстването и пътя като алтернатива. От 70-те години започна прословутото българско лутане, брауновото движение в затворен кръг. Радичков гениално е доловил това и го е нарекъл - щъкане, шаване, щуране, суматоха. Щъкането е да не цениш вече достатъчно лоното, но и изобщо да не разчиташ на пътя.
Без да отбележат тази онтологическа раздвоеност и обърканост, някои мислители предложиха едностранчиви митове - за котловинното мислене, за вродения регионализъм, за домораслото начало, за това, че нищо наше "не може да мине Калотина", че живеем в "лагер". Отчаянието от лутането подхранваше вроденият ни трезв скептицизъм и от горда осанка постепенно го превърна в рефлекс на самоомаловажаването (един от най-тежките ни грехове-комплекси!)
В средата на 70-те вече липсваше убедеността на доброволното стоене-в-живота. Затова започнаха различните видове "бягства" - кой зад граница, кой навътре в субектността си. Така обществената ситуация на принудителна затвореност при липса на система на споделени вярвания наложи следната страшна деформация - лоното започваше да се политизира. Пътуването стана вид алтернатива, но половинчата, недоносена - превърна се в местене, в желание да се махнеш, да замениш едно място с друго, прескачайки необходимата връзка между тях - пътя. Затова нямаше посоки, а миграция - от селото механично се озоваваш (прехвърляш) в града. Миграционните процеси по тази причина не станаха пътуване към радикална промяна (каквото са по същината си), а бяха наложени и схващани като пре-местване.
Това беше нова, поредна фалшификация. В резултат на което хората, които хранеха изконно и дълбинно несъгласие с пътуването, започнаха да мечтаят за него. В техните мечти то не се явяваше в чистия си, класически вид, а приемаше различните форми на лутането, на бягството и най-вече на търсенето на ново лоно.

6. Духовната ситуация на героите.

В такъв лабиринт са попаднали и героите на филма - Евтим и Пешо. Те не разбират пътя, той им е враждебен. Затова са помъкнали със себе си и покъщнина. Те се опитват да тръгнат на път с дома си, но какво по- парадоксално от това?
Те са принудени да напуснат селото (защото няма работа за тях и градът ги изкушава). Но по пътя са помъкнали (без дори да го осъзнават) самото село. Пешо, например, през цялото време, докато стои край пътя, се разкайва и пише писмо до родителите си. Той продължава да разговаря с тях и да живее с моралната им санкция. Евтим пък, колкото и отракан да е и въпреки че успява да се измъкне от моралните скрупули след нелепото скарване с брат си, не може да се раздели с Пешо.
Пешо описва в писмото "пътуването" към града, което така и не се случва. Пътуването е имагинерно, то липсва. Не защото никой не спира да ги вземе на автостоп, а защото за героите пътят е двусмислен, враждебен, нежелан. Те дълбоко помнят, че лоното е едно. Прокудени от лоното-село, те блокират онтологически, пътуването им забоксува. И те стоят разкъсани между селото и града. Ако можеше без път да стигнат в града, това би било по-доброто за тях. Защото живеят с илюзията, че градът ще е същото лоно, както и селото. Горчива илюзия!

7. Новото място.

Тук обаче филмът прави истинско откритие. Икономическата принуда да идат в града и изкушенията на града са все пак външни за героите; по-важното е, че те не знаят как да възстановят и възпроизведат етическото живеене в досегашното лоно. Ако това възпроизводство секне, човекът става чужд. Скарването с брата, както и неморалната постъпка спрямо родителите, очертават етическата криза, в която са попаднали нашите герои.
И тогава те възпроизвеждат едно ново стоене, постепенно откриват и налагат ново свое място. То е между селото и града и вън от пътя и пътуването. В селото не могат да се върнат - етически са разколебани и несигурни. Пътят ги плаши, защото не вярват в него. Градът пък си остава далечно, плашещо изкушение. Тогава двамата приятели се опитват да построят новия си "стан".
Този стан, разбира се, е поместен в тях самите. В душите си те искат да построят новото място, защото местата не са географски. Мястото много повече се родее с храма, отколкото с топографията. Затова на новото им място започват да прииждат разни хора. Всъщност филмовият разказ представлява изграждането на нови връзки, колкото и да са крехки, в душите на прокудените.
Става така, че при тях пристигат и други корабокрушенци. Те не пътуват, но пристигат. Идват не след пътешествия, пълни с перипетии, а сякаш пренесени по въздуха, "паднали от небето". Отскубнати от лоното, те идват като че от нищото (от разочарованието, загубата, неразбирането). Всички те са сродни души, при които етическо-екзистенциалното възпроизводство е закъсало. И те се установяват в новото място на Евтим и Пешо, където, жадни за духовен пристан и източник, отново се опитват да разпалят етическото доверие и възпроизводство.
Затова филмът изобилства с "ретроспекции". Но това всъщност са активните опити в сегашно време на героите за ново взаимно съграждане на дом. Другите пришълци идват и говорят, споделят и срещат разбиране. И заедно, дървета без корени, се опитват да пуснат нови коренчета в менталното, извън географските топоси. Героите като че висят във въздуха, както е и в "Опит за летене". Лишени от обикнатото им привично стоене-в-света, те, люшкани от вятъра, без земна опора, се опитват самите себе си да превърнат в ново лоно.

8. Епилог.

... Години по-късно, вече като граждани на града, Евтим и Пешо са продължили да бъдат вътрешни емигранти. В душите си те са продължили да носят своя кръст, онова свое лоно, но то, лишено вече от могъщия диханен колективно-споделен и интимно-изповядван статус, е започнало да крее ден след ден. От друга страна, Евтим и Пешо не са могли (нямат нито манталитета, нито съвременното номадско-туристическо екшън-безумство) радикално да скъсат с всякакво лоно и да предприемат пътуване-странстване.
Филми като "Селянинът с колелото", "Дърво без корен", "Последно лято" и др. добре разкриват тази своеобразна горчиво-горда консервативна героичност на бившите селяни, вродената им нужда от обща духовност, а не от лично, частно лоно. При това, механично инплантирано върху чуждото място, каквото е градът, това свое лоно неизбежно почва да избледнява и закостенява. Така тези хора (нашите родители) накрая останаха без ценностна опора - нито селото, нито града, нито пътуването, нито накрая и собственото им вътрешно кредо можеха да изпълнят живота им етически. Така ги и "завари" промяната през 1989 - една промяна, която отново бе външна, отново механично произведена и наложена върху угасващите им, но все още жаждащи души.
И сега Евтим и Пешо, вече посивели 60-65-годишни мъже, поемат назад към селото - пак принудително. Ако умеем да гледаме, сигурно ще ги забележим отново да стоят край пътя, пак разчекнати между града и селото. Макар че и двамата имат своите стари жигули, те непременно са закъсали с тях край пътя. Разликата е в това, че не носят никакъв багаж, понеже са го оставили в града, на децата си. И, разбира се, в това, че сега вече никой не спира при тях, за да сподели своя живот и заедно да потърсят утеха, сговор и човешко разбирателство.

Красимир Крумов