Философското инакомислие
на Мамардашвили
През януари 1988 г. в Париж в доклада си за европейската отговорност, след като нарича историята гробище на несъстояли се раждания, на неосъществени надежди и стремежи към свобода, мисъл, достойнство и т. н., Мамардашвили добавя: "Аз самият преживях опита на подобна нероденост, преживях го дълбоко, това е моят личен опит". Това, което той тук има предвид, е опитът на неговото философско инакомислие: опитът да се промисли полето на една "некласическа онтология на ума", даваща възможност да мислим и да придобием обективно знание за обекти, които не са изкормени, а създават неподлежащи на външно наблюдение вътрешни светове - онтология, чиито "метафизически постулати" преобръщат класическите. Но това е и опитът на метафизическата умора на един проникновен ум, загубил привилегированата си гледна точка.
Тази некласическа онтология се оттласква от съвременната ситуация на - според метафората на самия Мамардашвили - надвисналия над пропастта разум (а за Мамардашвили съвременно е това, което изисква да се преустроим, за да го разберем). Нашата съвременност, добавя той, е началото на века - това са Първата световна война и предшестващите я години, като свили се в историческа точка; така че ние още стоим пред проблемите, пред които са стояли тогава, и не можем да си дадем сметка какво става с нас. В тази историческа точка са се случили събития, които не могат да се поберат в класическия разум, събития, които са натоварени както с неясен страх пред неговата съдба, така и с надеждата за спасението му чрез некласическия обрат. Тази двойственост на ситуацията на разума Мамардашвили мисли чрез метафората за "доисторическото животно, на което виждаме опашката или главата", а чието туловище още се губи "в мъглата на бъдещето". Метафора за привилегированата гледна точка на некласическата онтология на ума - гледна точка, която той не тематизира рефлексивно, но за която загатва, че трябва да бъде мислена като исторически местеща се.
Така че, обърнем ли се към Мамардашвили чрез собствената му метафора, надали трябва да приемем неговия личен опит, колкото и дълбоко да го е преживял той, като достоверно свидетелство. По-скоро този опит свидетелства, че възможността да се продължи наблюдението на доисторическото животно е прекъснала, тъй като привилегированата гледна точка още не се е изместила дотам, че да се види не само главата, но и туловището, т. е. да се състои самото раждане. Следователно същественото за нас е дали времевото отстояние между нас и Мамардашвили - имам предвид не тези десет години от смъртта му (или двадесет и двете от лекциите, на които се позовавам), а историческото време - ни дава възможност да продължим наблюденията му.
Мамардашвили е мъчен за разбиране мислител. Тези мъчнотии се дължат преди всичко на характерното за него смислообразуване чрез напластяване на хетерогенни философеми (и оттук - на невинаги прозрачните му историко-философски алюзии и на неочаквани обрати на мисълта му, сякаш разбягваща се в много посоки, но отново връщаща се при себе си). Но те се дължат и на устната форма на философстването на Мамардашвили, неразчленима от философския му почерк - формата на говорената философия; не на говорената, която би могла да бъде написана, а на говорената в противоположност на писаната. (Затова надали е случайно, че Жан-Пиер Вернан го оприличава на Сократ - като е склонен да види дори физическа прилика между двамата). Но това са мъчнотии, които сякаш са неминуеми за всяко философско инакомислие. Тъй като философското инакомислие - в това е и отликата му от политическото - дава възможност за дългосрочни стратегии, които остават продуктивни и след като политическите му функции са изчерпани.
Държа да наблегна на това, че този брой на сп. "Критика и хуманизъм" иска да избегне жанра на юбилеите: той е не само за Мамардашвили, а и чрез него (тъй както и неговият Сезан е "мислил чрез ябълките"). При това за нас Мамардашвили е орган на мисълта, "конструктивна машина", чрез която се опитваме да разберем не само ситуацията на надвисналия над пропастта разум и не само постмодерната ситуация на безразличие към неговата съдба, а и себе си самите. От 1989 г. ние сме обсебени от полубезсъзнателния импулс да забравим обществото, което ни е белязало - да не го мислим, а да го обговаряме с идеологически клишета (също толкова скучни и не по-малко застрашаващи ни от тогавашните). Но което ни е белязало не само с травмите на историческото и биографическо безсъзнателно, а и с онази, както би казал Мамардашвили, "мускулатура на ума", която ще ни помогне да ги излекуваме.
Затова мисля, че е дошло времето за нещо като критическа история на съветската философия - не само на съветската философска машина и на нейните апаратчици, не само на идеологическите клишета (според които марксизмът не можеше да не бъде и ленинизъм), но и на съветското философско инакомислие. Имам предвид не само професионалната философия (каквато е тази на Мамардашвили или на Библер, на Подорога или на Риклин), но и на това, което Мамардашвили наричаше "философски състояния". Дошло е време за нещо като критическа история на съветското философско пространство в неговата многомерност.
И в този брой сп. "Критика и хуманизъм" търси да очертае диалогово поле, а не да предлага решения; диалогово поле, в което да се срещнат различни интерпретационни стратегии, различни жанрове и различни авторски почерци. Ние държим на това, тъй като според нас мисловната полифония, удържаща и провокативните изследвания, и гласовете, които ги посрещат в едно диалогово поле, е възможност на една нова критическа публичност.

Деян Деянов

(Текстът е фрагмент от въвеждащите думи към бр. 6 на сп. "Критика и хуманизъм")