Съвременността: усилието да разбереш

Философското знание като личностен акт

Курсът, който се каня да ви чета, представлява обзор на основните направления и школи на съвременната европейска философия. Повтарям, европейска, защото за философията като такава ще ми бъде трудно да говоря, доколкото нямате специални знания. Затова нататък ще изхождам от това, че вие практически нищо не знаете за онова, за което ще ни се налага да беседваме.
Ще се опитаме да направим така. Аз няма да ви преразказвам съдържанието на философските учения. За тях има учебници и учебни помагала, да не говорим пък за самите философски текстове, които, надявам се, ще прочетете, ако те ви заинтересуват. За разбирането на онова, за което ще ви говоря, няма да има особена необходимост от познаване на философските системи по една проста причина. Ще се опитам, както казах, да не излагам съдържанието на текстовете, а да изявя основните идеи на цялата съвременна философия, които в различен изказ, в различни форми се срещат у различни автори и в различни философски направления, създавайки със самото това и акта на моето говорене. Този акт противоречи сам на себе си, защото се опитвам посредством него да ви съобщя нещо, а всъщност ви казвам, че философията е несъобщима, че тя не може да се преподава. Това е абсурдно. Защо? Защото философията е нещо, което се случва с двама души. По средата на пътя. Тоест, когато, да кажем, аз самият или вие като студенти вече сте изминали някакъв жизнен път и със своя личен опит, със своите лични изпитания сте доведени до това да си поставите в дилетантска форма или във формата на любознателство някакви въпроси, които се явяват философски. И тогава ви е нужна среща с професионалната философия.
При това вие самите можете и да не знаете, че сте изминали половината път, а можете и да се досещате. Но ако не сте изминали половината път, то аз няма да съумея да ви предам никакво философско знание, защото - повтарям - то не се съобщава, а е личен акт.
Т. е. философията има пряко отношение към личността. Защото личността е такъв феномен, който не съществува сам по себе си, не се ражда по натурален начин, а може да възникне или да не възникне, може да се роди в човека, а може и да не се роди. Това, разбира се, не значи, че само философията може да помогне за нейното раждане. Личността се създава от особените актове и от особените преживявания. Тя е особена структура в човека, някакъв образ на съвършенството. Но за да се разбере този образ, а не само да се почувства, за да разбереш себе си у себе си и да се издигнеш над себе си, е нужна философия, нужен е философски акт, а той е труден. (...) Ние различаваме постъпки, извикани от някакви причини - страх, радост, глад, ситост, желание нещо да измениш, да направиш и т. н. И казваме, човек е постъпил така и така, защото... Т. е. нашият език съдържа в случая причинни термини. А понякога ние изведнъж казваме: личностна постъпка. Или лично решение. А какво е това личностна постъпка? Това е постъпка, причина на която е самият човек. Други причини няма.
"Той е извършил личностна постъпка". Такива изрази ние употребяваме и по правило точно знаем кога да ги употребяваме, защото имаме работа с феномена личност, т. е. с това, което не е обяснимо и не е изводимо от никакви вън от личността лежащи обстоятелства. Тогава казваме: той е постъпил като личност. Извършил е личностен акт. Та ето така, извършването на такива личностни актове, в това число и в сферата на мисълта - защото нали мисълта е също постъпка - има пряко отношение към философията. При това философията не е задължително да бъде във вид на някакъв философски трактат, написан с използването на специална терминология. Тя не съществува задължително във формата на учение. Тя може да бъде просто философия на нивото на състоянието на съзнанието на писателя, художника, учения. И въобще - на личността. Професионалната философия само експлицира, преоблича в специални термини онова, което независимо от нея съществува в културата, без да носи това название. Така че не се смущавайте, ако се срещнете с философията на най-неочаквани места, а не само във философските катедри. Впрочем понякога тъкмо във философските катедри няма да я намерите.
(...)
Човешките явления не траят във времето, те непрекъснато трябва да се възпроизвеждат. Иначе тях просто ги няма. Значи, когато говорим за човешкото усилие, с чиито пулсации човешките неща могат единствено да живеят, то следователно трябва да говорим и за това как това усилие се извършва. Ако нещо в света зависи от мен, от моето усилие, то аз трябва да умея да извърша това усилие. Религиозните автори в такива случаи са казвали например, че не само човек се нуждае от Бога, но и Бог се нуждае от човека. Разбираема ли е тази фраза? Т. е. всичко, което е божествено, изисква съответно отношение към себе си. В какъв смисъл е божествен законът? Той не е психологичен. Той няма работа преди нашите състояния на радост, на вълнение и пр. И не съществува без нашето усилие, без разбирането на тази фраза.
По такъв начин извършването на такова усилие е сложен акт и може да се поддържа само от културата, а към това има отношение философията. Т. е. философията - както вече ви предупредих - не е знание, а техника, първо, за разбирането на необходимостта от такова усилие (това само по себе си не е чак толкова разбираемо), и, второ, техника на извършване на такова усилие. Да кажем, в някакъв смисъл цялата антична философия, в лицето на Платон, ако го считаме за най-пълен изразител на античната философия, е акт, извършен от него във връзка с убийството на Сократ. Как така? Ако убиват Сократ, то тогава какво? И Платон търси отговор на този въпрос. Самият въпрос се разпада на много съставни части, но аз искам да кажа, че в акта на философстване има принуда. Принуда към поставяне на въпроси. И задаването на такива въпроси, разсейването на определени илюзии, добирането до същността на нещото, това е то философията. Затова да се говори за философията е едновременно и увлекателно, и трудно. И също така е трудно тя да се преподава. Защото е свързана, повтарям, не просто с усилието на четене на текстове, а с усилието на самия живот: щото моят жизнен акт да възпроизведе не мен в света, а да възпроизведе реда. Т. е. ако някога аз нещо не правя, то нещо в света се руши. Например, рушат се, умират човешките закони. Да се преподаде това е почти невъзможно. Затова всичко, което нататък ще говоря, очевидно ще бъде в някакъв смисъл напомнящо "проповед", макар че се надявам, че ще съумея да обознача и някакво аналитическо съдържание, а не просто своето състояние, своите впечатления от характерните за ХХ век философски учения, които сега мога да изброя. Това са: екзистенциализъм, феноменология, неопозитивизъм или логически позитивизъм, философска антропология, философия на живота или философия на културата, херменевтика, метафизика и пр.

Философията на разума и началото на века

Обаче тук веднага изниква следният въпрос: защо така? Защо всеки път става дума за нова философия, различна от онази, която е била? В частност, за съвременната философия в отличие от класическата. Та нали е имало стройни и красиви философски построения от ХVII, XVIII, XIX век. Защо трябва да има друга философия и защо тя трябва да се отличава от предшестващата?
Защо класическата философия е философия на разума, Просвещението, рационалността, а съвременната, както понякога се изразяват, е декаданс, израждане, отказ от идеалите на разума, от идеала на рационалността? Или с други думи, защо съвременната философия като цяло се характеризира с някои ирационалистически тенденции и черти? Задавайки обаче някакъв въпрос, ние трябва да си спомним за великодушието, т. е. за нашата способност отначало да вместим, да приемем даже това, което ни се струва непонятно и неприемливо. И тогава, задавайки на себе си този въпрос по правилата на великодушието, ние сме задължени да се позамислим въобще за ситуацията, в която се оказахме в ХХ век. Т. е. за това, което обхваща живота на много страни, на много милиони хора и ги поставя, най-общо казано, пред сходни проблеми. Но какви са тези проблеми, които са изисквали нов философски език, нова терминология? И съответно - нови имена?
Какви състояния са се родили в културата на ХХ век? Изразени ли са те на езика на философията или не са изразени? Аз вече казах, че, от една страна, може да се говори за философията на ученията, а от друга страна съществува реална философия. Например, Айнщайн не е бил философ-професионалист, той не е създавал специално философско учение, но някои актове на физическото мислене, осъществени от него и лежащи в основата на теорията на относителността, се явяват несъмнено философски. По своите черти, но и по своя начин на осъществяване. И не е важно дали към тях са приложими думи и термини, заети от философските доктрини, или не. Доктрини може и да няма, а философия съществува. Следователно, има някакви състояния, за които са се намерили символи, циркулиращи в културата. И в атмосферата на тези състояния възникват новите съвременни философски направления.
(...)
Но какво всъщност е станало? Ще се опитам като начало да се позова на едно известно на всички ви явление. Може да се каже, че в някакъв смисъл цялата съвременна култура и философия е отговор на Първата световна война; стремеж да се осмисли, да се преработи и усвои някак си това събитие от 1914-18 г. Но работата е там, че всякакви такива опити се определят според мен от същите пружини, които са предизвикали тази война. При прелома между двата века действително е станало нещо, което се е увенчало с Първата световна война, съвършено непонятна за класическата култура, война, която не се е вмествала в никакви правила на човешкото разбиране, в никакви навици на Просвещението и принципи на разума. Но какво пък? Като философ аз, разбира се, ще говоря не в термините на политиката и икономиката.
Ето, съществува например думата "проблем". Що е това проблем? Проблем - това е онова, което изисква от нас усилие в осветляването му. И нищо повече. Нека тогава да се уговорим - съвременно да наричаме това, което съставлява за нас проблем. Тоест изисква се някакво усилие на разбирането. А усилие на разбирането какво е? Нека да се споразумеем, че това не е просто умствен акт или напрежение на мисълта, а своего рода преустройване, някаква преориентация на нашите привични актове на разбиране. Нали обикновено ние можем да разбираме нещо, привеждайки в действие тези инструменти, с които вече разполагаме, които владеем.
Следователно, съвременно или проблематично тогава ще се явява пред нас като нещо, което не можем да усвоим и да разберем, привеждайки в действие уменията, които вече имаме, а трябва да направим нещо със себе си. Не с проблема, а със самите себе си, с нас, опитващите се да го разберат. Ето, просто нещо. Например, съвременна е живописта на Сезан, макар той да се е родил в 1839 година. Защо? По определението, което аз току-що приведох. Когато стоим пред картина на Сезан, ние трябва със себе си нещо да направим, за да видим какво има на нея. Този акт е различен от акта на стоенето пред, да речем, платно на Тициан.
Повтарям. Съвременно, за разлика от класическо (...) е всичко онова, пред лицето на което ние сме длъжни нещо да направим, за да го възприемем адекватно: ставащо, нарисувано, написано, звучащо. Съвременна е музиката на Стравински. По същия признак. За разлика например от музиката на Чайковски. (Напомням, че философите разсъждават не на езика на оценките - "добро" или "лошо".) Когато казвам: съвременно или класическо - това не значи, че класическото е по-добро от съвременото или обратно. Че музиката на Чайковски е по-лоша от музиката на Стравински. Във философията се говори за други неща, там се действа по закона на великодушието.

Ние всички още живеем в началото на века

Ето, грубо казано, какво е това съвременна философия. А сега, ако в лявата страна на тази дъска записвам названията на нещата, които влизат под определението съвременни, а в дясната страна на дъската - датите, когато те са се появили, ще забележим следното.
Например, вие знаете, че съществува генетика. Но за да се приспособи към нея, класическото европейско съзнание е трябвало здраво да се потруди; при това, прибягвайки понякога включително и към средства, близки до наказателния кодекс. Както е било у нас през 1949 година, ако не греша. Съвременно явление? Съвременна наука? Да. (...) Ще напиша датата, на която се е появила науката генетика: 1900. Годината на "преоткриването" на законите на Мендел, в резултат на което е започнало, така да се каже, официалното развитие на експерименталната генетика (самият термин се е появил през 1906 година) като особена научна дисциплина, заета с разрешаването на загадката на наследствеността и изменчивостта. Или квантовата физическа теория - съвременно явление ли е? Безусловно. Нея също, за да я разберем, трябва да извършим нещо със себе си; и само тогава ще чуем съдържанието на нейните формули. Ще напиша датата - също 1900 година. Годината на откриването от Планк на новия закон за топлинното излъчване. Теорията на относителността - 1905 година. Абстракционизмът. Кандински - 1911 година, появата на бял свят на неговата книга "За духовното в изкуството". И т. н.
Тоест каквото и да изброявам нататък, подобно на назованото, то продължава да ни привежда в състояние на Unbehagen, както биха казали немците, т. е. в състояние на безпокойство, неловкост. И от това безпокойство можем да излезем само извършвайки нещо със себе си. Пред лицето на Сезан, Планк, Айнщайн и т. н. И тогава започваме да разбираме, че историческото време се отличава от хронологическото. Всъщност от гледна точка на мащаба абстрактното хронологическо време се измерва с течението и размера на нашия живот. А нашият живот е, да допуснем в най-добрия случай, 80 години. Грамаден срок! 1900-та година е далече от нас. Цял един човешки живот. Сякаш безкрайно далече. А как е от гледна точка на историческото време? Ние продължаваме да живеем в 1900-та година - ако според определението за живот, за жив се счита само проблемът. Мъртвото никога не може да е проблем. Но това тук е проблем за нас.
Значи, ние живеем там. Макар да са минали цели 80 години. Защото този период, за който ви говоря, условно можем да означим така: 1895 - 1918. Тоест времето преди войната и включващо войната. Впрочем, в годината на началото на войната е бил написан и "Метафизическият дневник" на Габриел Марсел (издаден е после). Това е първият екзистенциалист. Или да прескоча в друга област - Марсел Пруст. Новият роман. Неговият роман "В търсене на изгубеното време", чийто първи том е видял бял свят в 1913 година, е труден за четене. Пак повтарям: той не е лош, не е добър. Аз например го обичам, смятам го за най-добрият роман на ХХ век, но това не е философско изказване. А ние се занимаваме с философия и забелязваме, в това число и в този пример, че историческото време е другояче построено и това негово построение представлява интерес в този смисъл, че показва, че нашият живот, че нашите 80 години са се свили в някаква точка; и тази точка е граничната точка на предвоенните и военните години. Ние всички живеем още там. Тоест днес се опитваме да решим това, което са се опитвали да решават тогава. Усвояваме това, което са изобретили или са се опитвали да изобретят тогава, на границата на вековете; когато е започнал някакъв много съществен прелом на културите, чиито очертания, макар че това е трудно да се повярва, все още са неясни, защото той очевидно е по-голям от мащаба на нашия опит, мярката на нашето разбиране. Той е подобен сякаш на огромно доисторическо животно, на което виждаме само опашката или главата, а останалата част на туловището се губи някъде в мъглата, при това в мъглата на бъдещето. Затова ние все още трудно разбираме какво става с нас. Но нека засега да се удовлетворим с това, което вече знаем. А именно, че ставащото с нас днес се корени в началото на века и че един от симптомите на това е Първата световна война, задаваща загадката на цялото наше предшестващо хуманистично светоразбиране, на цялата традиционна цивилизация. Тя е задала загадката с това, което в тази цивилизация не се е побирало, не се е предвиждало от цялата нейна духовна устременост. (...)

Мераб Мамардашвили
Превела Лиляна Деянова