Николай Генчев

ни напусна.
В едно интервю за "Култура" той казваше: "Аз мисля, че всеки човек, който не иска да бъде роб, може да бъде свободен. Това означава да бъдеш освободен от цяла серия химери, желания, означава, както аз казах на някои мои колеги, да не ти е много голям стомахът. Свободата според мен е въпрос на устройство на човешката душевност. Или си се родил свободен, или не."
Целият му живот беше доказателство, че науката история се прави не само с четене и начетеност, а с живеене и мислене. Той живееше волно и мислеше свободно - въпреки ограниченията на епохата си.
И беше Учител на няколко поколения.
Сбогом!

Култура


Има една негова снимка, усмихната - и тя ме разплаква всеки път, когато я погледна. Защото е запечатала Николай Генчев такъв, какъвто го обичахме. Преди байпаса, политиката и самоизбраната изолация. Не че не го обичахме и после, но отчуждението му от света ни плашеше, защото, познавайки почти свръхестествената му прозорливост, не искахме да поглеждаме там, където той вече беше стигнал преди нас.
Обръщаме се назад и си спомняме как искрено се смееше на добрия виц и на човешката глупост; как обичаше Париж, виното и добрата компания; как се наслаждаваше на парадоксите на историята и съвременността; как решаваше проблемите в ход, пътьом, защото животът се състои не в проблемите; как разказваше славната история на Николаево; с какво удоволствие ходеше в Пловдив; как харчеше парите, сякаш утре никога няма да дойде; как снизходително се отнасяше към собствените си великолепни книги, как пееше неточно старата френска песен по стихове на Вийон "О марш дю пале..."
Сбогом, мили учителю.


Райна Гаврилова