Българската връзка
                    или 8 март в Ню Йорк

Алла Георгиева - Ирина Данилова, Нашето - Our

Десетмилионният Ню Йорк въобще не е мястото, където българинът може да избяга от себеподобния си. Тук вече дори историите как на Бродуей си се сблъскал с Гошо от Варна звучат досадно. Това важи с пълна сила и за артистичния свят, макар в края на краищата и артисти, и не артисти често да обединяват усилия в популярната българска кръчма "Механата". В здравата нашенска "връзка" се убедиха и седемте художнички от група "8-ми март", участвали в проекта "България, Ню Йорк".
Този носталгичен, патетичен и дори на някои места аналитичен репортаж е посветен на тях, занесли своето изкуство на американския континент и по-точно на Манхатънския остров и не забравили да се върнат от там. Преди обаче да разкажа за тяхната изложба като венец на този текст, нека погледнем художествения контекст, в който всичко това се случи.

Първият ми сблъсък с "родното" бяха два великолепни портрета на Жул Паскин (American, born Bulgarian) от изложбата "Живописци в Париж: 1895-1950", показана в музея Метрополитън. "Момиче с котка", 1926, и "Пиер Мак Орлан", 1924, стоят така убедително между шедьоври на Утрило и Сутин, че със сигурност реабилитират пред широката публика този понякога незаслужено пренебрегван автор. За сметка на това музеят Уитни е пропуснал да го включи в колекцията си "Американско изкуство от Хопър до средата на века", макар че според редица американски изкуствоведи Паскин "директно повлиява модерното движение в САЩ".
Музеят за модерно изкуство (MoMA) посреща всички посетители с два обекта: макет на новата сграда, която вече е в строеж, и макет "Опакования MoMA", създаден от Кристо (American, born Bulgarian) през 1968 и останал само във вид на проект. В същия музей групата на българските художнички присъства на официалното откриване на част от поредицата изложби, посветени на отиващия си век и озаглавени "Без край". Поканите бяха осигурени от една добра приятелка на българските художници Лора Хоптман, курирала преди време Лъчезар Бояджиев и Недко Солаков и дори давала интервю за в. "Култура". Проектът "Без край" включва 11 изложби, представляващи любопитни гледни точки към изкуството от 60-те години до днес. Ето някои от темите: Паметници и Памет, Размер 1:1, Минимализъм и след него, Поп-арт и след това, Бял спектър, Невинност и опит и др. Сред големите атракции е "водната кула" на Рейчъл Уатрийд, инсталирана на покрива на музея. Направена от синя прозрачна гума, тя показва вътрешността на прословутите Нюйоркски водни кули. Една изцяло естетска работа на Уатрийд - за разлика от натоварения с много съдържание неин паметник, посветен на Холокоста и открит съвсем наскоро във Виена. От гледна точка на нашата женска група интерес представлява и работата на Джулия Джейкът, оформила пространството на кафенето и създала дизайна на картонените чинии, чаши и салфетки в една весела ода за човешките желания за любов, храна и секс. В МоМА може да се види и видеоинсталацията на Пипилоти Рист "Мутафлор", както се досещате, почти година след представянето й в Галерията за чуждестранно изкуство в София в рамките на изложбата "Място/Интерес" (и много по-лошо експонирана).
Като говорим за големи музеи, не можем да не споменем Нели Лозанова, която беше привлечена да съдейства за реализацията на американо-българския проект и която съвсем отскоро работи в Музея за изкуство Куинс - една институция с потенциал, която може би ще подслони следващата българска изложба в Ню Йорк. Каролин Христов-Бакърджиев пък е главен куратор в Центъра за съвременно изкуство P.S.1, който е филиал на МоМА (малко преди да се появим в Ню Йорк, се беше закрила курираната от нея голяма изложба "Около 1984. Поглед към изкуството на 80-те"). Имахме късмета да се запознаем и със Светлана Минчева, която работи на важно място - Асоциация за борба с цензурата в изкуството. Знае ли човек...
Една друга българка (French, born Bulgarian) повдигна настроението на цялата група, макар и да я видяхме само на портрет. Силви Вартан е увековечена от Пиер и Жил, представящи се със самостоятелна изложба в Новия музей за съвременно изкуство. В контраст на невероятна смесица от обожание, еротика и ирония в работите на прочутата двойка, музеят предлага и 35-годишна ретроспекция на работи на художничката Ейдриън Пайпър, сериозно ангажираната с проблемите на идентичността, разгледани през призмата на раса, пол и социално положение.
В унисон с нашите настроения и интереси бяха и шест други изложби. На първо място, разбира се, "Амазонките на авангарда: Александра Естер, Наталия Гончарова, Любов Попова, Олга Розанова, Варвара Степанова и Надежда Удалцова" в музея Соломон Р. Гугенхайм. Експозиция, която показва - както прочетох някъде в американския печат - "шест жени, които помагат да се трансформира руската култура и модерното изкуство, преди още на американките да им е разрешено да гласуват". Събрана от музейни сбирки и частни колекции от цял свят, тя дава уникална възможност да се проследи първото европейско художествено течение, при което жените играят основополагаща роля. Следващата впечатляваща изложба бе на Барбара Крюгер в музея Уитни: художничката, която си поставя за цел да хване зрителя за гушата и държи на директното послание. Нейният лозунг, създаден през 1989 г. за една женска демонстрация за човешки права - "Твоето тяло е бойно поле", или преведеният на много езици призив "Ние не се нуждаем от нови герои", са сред класиката на художествения феминизъм. Голям интерес представляваше и първата американска ретроспектива на Йоко Оно, просто наречена "Да Йоко Оно", която припомня, че много преди да срещне Джон Ленън, тя вече има водещо място в следвоенните авангардни тенденции. Като член на Флуксус, Оно играе важна роля в развитието на концептуалното и минималистичното изкуство, както и на пърформанса.
Четвъртата изложба от този списък носи красноречивото заглавие "Ани Лейбовиц: Жени" и е показана в Международния център на фотографията (още една "българска" следа: там вече работи Кристофър Филипс, който преди три години написа голямата статия за съвременно българско изкуство в списание "Art in America", а сега спази традицията, като дойде на откриването на нашата изложба). Ани Лейбовиц излага 70 портрета на известни и неизвестни американки в една изложба-апотеоз на жената в навечерието на новия век. В галерия Марлборо бе показана изложба на една от най-интересните съвременни жени-скулпторки Магдалена Абакановиц. 95-те бронзови човешки фигури поставят въпроси за човешката индивидуалност и анонимност в една впечатляваща със своя мащаб експозиция. И накрая - Ли Краснър в Музея за изкуство Бруклин. Огромната изложба на жената на Джаксън Полък има за цел да реабилитира изкуството й, десетилетия наред оставало в сянката на известния й съпруг. Познато добре на специалистите, творчеството й е далеч от широката публика. Сериозна фигура от времето на абстрактния експресионизъм, Ли Краснър е и основател на фондацията Полък-Краснър, почела с щедри субсидии и неколцина български художници.
За да не говорим само за жени, ето и няколко срещи с мъже, които обаче ни донесоха и доста тъга покрай радостта. Става дума за български художници, които отдавна или отскоро живеят в САЩ и които дойдоха да почетат изложбата или групата: Сашо Стоицов, Георги Алайков, Игор Будников, Косьо Минчев, Алекси Начев, Кирил Киров, Ради Иванов, Кирил Христов. Към този списък трябва да прибавим и наскоро присъединилите се към световната артистична колония Хубен Черкелов, Георги Тушев (въодушевени от новия опит и възхваляващи, естествено, живописта на Мануел Окампо, представена от галерия Джак Шейнмън), Симеон Николов... В българското консулство и в един от клоновете на Нюйоркската библиотека две паралелни изложби откри Стоимен Стоилов, който отдавна живее във Виена. Както върви, женското присъствие на българската художествена сцена ще бъде все по-осезателно...

Да се върнем към целта на статията и да разкажем за американо-българския проект "България, Ню Йорк". Той започна преди повече от година благодарение на личните връзки между Алла Георгиева и Ирина Данилова (последната живее в Ню Йорк, но е позната на българската публика от участията си в два от проектите на група "8-ми март"). Постепенно взаимното желание за съвместен американо-български проект се оформя, а нещата взимат по-конкретна посока, когато той е подкрепен финансово от Trust for Mutual Understanding, Ню Йорк, не без активното организационно участие на Регина Кидекел. В начинанието участват седем български художнички: Аделина Попнеделева, Алла Георгиева, Димитрина Севова, Елена Панайотова, Моника Роменска, Надежда Олег Ляхова, Таня Абаджиева. Американските им партньорки са подбрани от самите тях след селекция между повече от 30 предложения за съвместна работа. Това са Мишел Бек, Ирина Данилова, Акико Ишикава, Биргита Лънд, Телма Матиас, Сю Мускат и Сузи Сурек. Първата част на проекта се състои в процеса на взаимно опознаване с помощта на електронна поща и измисляне на съвместната работа. Втората част е вече реализация на творбата на място в галерията на фондация Елизабет. За да се даде старт на проекта, на художниците е предложено изречението "Our collaborative artwork in combined artistic space" ("Нашето съвместно произведение в общо художествено пространство"), което се състои от седем думи, колкото са и артистичните двойки. Всяка една от тях трябва да създаде произведение, което да интегрира и осмисля съответната дума.
Алла Георгиева и Ирина Данилова работят върху думата "наш/our" като буквално съединяват своите дрехи, бельо (разбира се, с марка OUR), четки за зъби, очила и дори небеса. Отграденото "наше" пространство напомня на бутик, а рекламните знаци - етикети и значки с комбиниран образ на художничките, налагат асоциацията с жената като обект на желание в унисон с изграждания от медиите образ. Две парчета фотографирано небе - едно над Ню Йорк и едно над София, увенчават изложбата. На всяко от тях е изписана думата "наш", иронично подсказваща женската страст да притежава като реакция на съдбата й да бъде притежавана. Надежда Олег Ляхова и Сю Мускат "съвместяват" разбиранията си за изкуството, като естествено събират в едно свои предишни работи: ледените маски на българската художничка се топят и символично напояват изкуствените цветя, сътворени от американката и "поникнали" в импровизирана пустиня в центъра на залата. Произведението на Биргита Лънд и Моника Роменска разчита на съвместните пресечни точки между спомени, впечатления и съхранена памет. Пътуването в света на другия като повод за колекциониране на впечатления намира израз във висящи от тавана буркани-хранилища на образи и поставени на земята кутии-убежища за спомени. Физическото им полу-докосване в пространството символизира възможността за доближаване между два индивида единствено чрез творческия интелект. "В" се разглежда от Аделина Попнеделева и Мишел Бек като навлизане в личното пространство и като рефлексия. В центъра на мултимедийната инсталация е огледален куб, който имагинерно отразява докосването между два свята и два персонални мирогледа. Инсталацията включва и видеозапис на пърформанс, започнал от летище Кенеди и стигнал до Таймс Скуеър, както и други документални фрагменти от личния и общ свят. Таня Абаджиева и Акико Ишикава изграждат работата си на принципа на противопоставянето, излагайки в "общото" пространство отделни работи. Ишикава рисува върху стената с жълта лепенка силуетите на борещи се фигури, а Абаджиева подрежда в стройни редици върху пода десетки супени лъжици, крепящи по едно бяло яйце. Макар и различни на пръв поглед, двете части на инсталацията боравят с понятия като баланс, равновесие, устойчивост и създават впечатляваща хармония. Димитрина Севова и Сузи Сурек работят върху думата "художествено", като инсталацията им се базира на визуалното въздействие на тази дума, изписана на всички възможни езици. В средата на пространството висят четири прозрачни плексигласови транспаранта, символизиращи природните стихии с вмъкнати визуални артистични коментари. И накрая Елена Панайотова и Телма Матиас създават своето общо "пространство", състоящо се от портрети и записани сънища на хора от САЩ и България. Свободно висящи в пространството, малките картончета с очи на хора от различна възраст и от различни краища на света и изписани откъси от сънища, създават една общност - колкото реална, толкова и недействителна.
Проектът "България, Ню Йорк" е първата международна изява на група "8-ми март" извън границите на България. Да не забравя да спомена, че участничките получиха приветствена телеграма от първата жена сенатор на Ню Йорк - Хилари Клинтън, чиято изборна победа симптоматично съвпадна с изложбата. Така към българската връзка в Ню Йорк се прибави още една важна брънка. Там вече очакват следващия проект!

Мария Василева

Пътуването е осъществено със съдействието на Центъра за изкуства "Сорос" - София