Съня пред животa

Сцената е облечена в черно. В средата полулегло/ковчег - бял сатен. В него се изправя, също облечен в бяло - Басилио (Йосиф Сърчаджиев) и изстрелва към Астолфо и Естреля своя дълго обмислян и стаяван монолог. Царствено изправен, животински сгърчен, богоборчески предизвикателен, човешки страдащ, бащински загрижен, лицемерен, двойствен, пресметлив, раняващ и раним Басилио ни запраща в своя кошмарен сън. Спуска се завеса от тюл, вдига се черно платно. Попадаме в мрачната, тъмна преизподня на страданието, в подземната кула на Сехизмундо (Асен Блатечки). Сън страдание - страст, болка - познание, истина - манипулация, сън - живот. Сехизмундо влачи своята верига на прикован страдалец, недоумяващ причината за своето обречено, безсмислено съществуване. В следващата сцена той се пробужда крал в бялото ложе на баща си. Зад тюлената завеса времето напълно се обърква, действителност и сън разменят местата си. Почти до края сценичната среда остава непроменена - зад тюла огромна спирала спускаща се в ада, пресечена от лека стълба. За спектакъла на Иван Добчев "Животът е сън" от Педро Калдерон де ла Барка тази стълба е от особено значение. Тя е тази, която извежда "на Горната земя" или спуска в мрака на обречеността. Стълбата, почти безплътна като озарението на познанието за добро и зло, е свързващото звено на бялото и черното, на битието и съзнанието. Целият спектакъл е наситен със символни значения. Знаем, че според Данте в седмия кръг на ада са крадците, провинили се в особено светотатствени кражби. Басилио е извършил светотатствена кражба - откраднал е живота на собствения си син. Кошмарът се сплита с действителността. В съсредоточаването върху Басилио Иван Добчев търси невъзможността на съизмерването на човека с Бога, а Йосиф Сърчаджиев намира отново съдбовна роля. Също тъй съдбовен за него беше и образът на Сехизмундо в предишния техен спектакъл. Той обаче беше рожба на друго време, на други страсти и внушения, на иносказателни подбуди за борба за лично отстояване и оцеляване. Сега, сънувайки съдбата на Сехизмундо, Йосиф Сърчаджиев/Басилио изгражда мъката на познанието с дълбочината на болезнената рефлексия, на съкровена отдаденост на театъра. И това е като че ли едно от посланията на представлението. Защото това е текст поетичен и за гледане и за слушане, а това все по-рядко се случва в нашия театър. Защото актьорът потъва в ролята, гради образ, влиза в чуждата кожа, а това... все по-рядко се случва в нашия театър. "Животът е сън" не може да се мери със снизходителното отношение към спектакъл, реализиран в провинциален театър. В него няма никакъв провинциализъм, за разлика от множество "столични" спектакли. Там, където се събират можещите, нещата стават. Такъв е и случаят в Бургас.
С превръщането на Басилио във водеща фигура Добчев търси нови интерпретационни възможности в текста на Калдерон - различния ракурс към терзанието. Саморазрушаващото откритие на Басилио, че не всичко е подвластно на личността и страдалческото очовечаване на Сехизмундо. От пещерното битие проблясва съзнанието "сънувам непробудно, че съм буден". Така натоварен със съмнението Сехизмундо става по-мъдрия, по-знаещия. Той по принуда влиза в революцията, по принуда я повежда. В него се прокрадва нещо от Достоевски - страданието като стълба към божественото. В мъдрата тишина на финала се провижда спокойствието на осъзналия се. Адът свършва. Остава Сехизмундо. В покоя на своя затвор Сехизмундо не сънува революция, а любов.

Веселина Гюлева


Сънувам непробудно, че съм буден
Сехизмундо