Умилителното и прекрасно падане на визите
Петък, първи декември двехилядната година, беше за българина ден за сладости.
Лелеяното Съединение-с-Европа се осъществи - според политици и медии. Увенчаха се десетгодишните ни надежди, материализира се западната ни ориентация.
Първо беше парламентарният контрол, който си течеше спокойно и неангажиращо като всеки петък, предаван по телевизията като всеки петък. Опозицията пита, защото трябва да пита, управлението отговаря, защото трябва да отговаря. Изработена, демократична процедура, чието главно достойнство е да бъде фасада на това, което наричаме демокрация, и чиято главна функция е да съществува, за да бъде фасада. Единствената отлика от други достойни и охранени петъци бе делегирането на заместник-председателя на Народното събрание от опозиционните социалисти да ръководи заседанието. И внезапно сред любезните въпроси, които си разменяха един екс и една настояща министър на културата, се появи смут. "Какво, какво става, да не би... Аха - значи...!!!", развълнува се делегираният социалист.
После дойдоха политиците. Те нахлуха в меко оредялата зала, започнаха да се поздравяват, да се целуват, да си поднасят букети, врагове крепко си стискаха ръцете - цареше истинското и неподправено вълнение на осъществилия се национален политически консенсус по начина да достигнем върха на изобилието. "Напред и нагоре" - бе казала една гимнастичка по времето, когато художествените гимнастички бяха еманация на народната душа. "Целта е ясна и върхът е там, пред нас" - с този патос от една уж друга епоха политиците ни хранят вече години наред и ето - с общи и наистина немалко усилия - успяха да отвалят камъка на визите и да отворят Пътя за Европа.
Накрая медиите поеха нещата в ръцете си. "Победата за България" трябваше да стигне до всяко българско око и ухо, да откънти и окрили българската душа. Дни наред "падналите визи" активираха българина, вливаха му самочувствие, укрепваха му самосъзнанието...
Беше славно!

Христо Буцев

PS. И така би могла да се опише случката "падане на визи".
Борбата за падането на визите, спонтанните и репетираните реакции на това падане в България обаче имаха за мен привкус на унижение.
Унизително е през цялото време да говориш на нацията, че "те ще направят нещо за нас", че "те ще ни приемат", сякаш някой прави благодеяние на България, а не става дума за пресметнати политически ходове, в които има само интереси.
Унизително е да аргументираш нуждата от безвизов режим с необходимостта (цитирам по памет министър-председателя в "Неделя 150") "българският търговец да вземе самолета и да отиде да обясни на контрагента си, че има под ръка пристанище" - в епохата на Интернет.
Унизително е в екшъна по дипломатическите усилия около визите (както апропо и по куп други въпроси) през цялото време българските политици да се позовават на една или друга похвала от един или друг еврочиновник, сякаш става дума за другарите от Политбюро на ЦК на КПСС (от една уж друга епоха).
Унизително е въобще благоговеенето пред едно сдружение на държави, което само се възприема съвсем проблематично, не знае съвсем точно какво да прави със себе си и със сигурност не вижда бъдещето си като ясна и светла посока.
А коригира ежедневно това свое бъдеще според собствените си интереси и традиции.

PPS. Впрочем и ние имаме традиции. Една от тях най-накрая, след 11 години свободно живеене, блестящо формулира президентът Стоянов - "синдрома на сбъркания път". ("Сбърканите пътища" на България са много през отиващия си вече век - и съвсем не са само последните 50-60 години.) Традицията на сбърканите пътища преследва страната ни и няма да отпадне само с едно пожелание или с една констатация, че този път сме избрали правилния път.

Хр. Б.