Хрускане на кино
За четиринадесети път НДК събра столичните киномани на есененна проверка. От години размишлявам върху смисъла на отстояването на "Киномания", наследила престижната "Световна кинопанорама" - едва започнал киномаратонът, някои от представените в афиша заглавия на разпространителските фирми вече са в киномрежата, а други са на път. Всяка година обаче зрителската лоялност към "Киномания" опровергава съмненията ми - оказва се, че билетът от 6 лева не е препятствие за хиляди млади хора. Ескалацията на киноманските страсти стигна своя апогей в невижданата от години тарапана за филм - "Хотел за милион долара" на Вим Вендерс препълни зала 1 на единствената си прожекция. За първи път ми се случва да търча нагоре-надолу по ескалаторите като във филм-катастрофа и в крайна сметка да преживея мъничка лична катастрофа - не догледах филма, тъй като не издържах стърчането досами екрана в остър ляв ракурс. Останах си със саундтрака на "Ю Ту", заради които, подозирам, бе цялата тази баталия... Както и да е, дано скоро видя "Хотел за милион долара". И все пак безкомпромисната настоятелност на младите да гледат заглавията именно в НДК поставя друг въпрос - при положение, че те са потенциалната публика на филмите на голям екран, кой ли ще влезе в и без това обезлюдените кина... В крайна сметка това е проблем на разпространителските стратегии - важното е, че "Киномания"' 2000 премина шумно - и като публика, и като медийна реклама, зрителските награди тази година преминаха под знака на "Jack Daniel's", а иначе НДК е вече окончателно вмирисан на пуканки.
Този аромат в съчетание с неизбежното хрускане се оказа смисловата доминанта на повечето от филмите в зала 1. Холивудският край на столетието доказва с драматична категоричност тезата, че там кризата на сюжетите е по-властна от системата на звездите, а парите си валят. Като изключим оригиналната драматургична находка в "Да бъдеш Джон Малкович" (вж. "Култура", брой 31 от 2000 г.), повечето истории се душат в херметизма на експлоатирани сюжетни обрати и ситуации - дори перфектността на майстор на филмовото зрелище като Робърт Земекис в "Прозрачно минало" изстрелва търпението директно към класическия психотрилър "Фатално привличане". И съвсем неслучайно тази есен комерсиалният профил на "Киномания" бе очертан от римейки или продължения в бойното снаряжение на спецефектите. Така "Шафт" на Джон Сингълтън е своеобразно продължение на "Шафт" на Гордън Паркс (1971) с Ричард Раунтрий, който е живата връзка между двата филма - въведен е като епизодичния чичо на Самюел Джаксън. "Гринч" на Рон Хауърд е създаден по приказката от 50-те на доктор Зойс "Как Гринч открадна Коледа", екранизирана досега в анимационното кино през 1966. Режисьорът на класическия вече "Уилоу" от 1988 не е забравил как се прави детска фантастика, макар че през последното десетилетие създаде костюмната мелодрама "Далече, далече", фантастичния трилър "Аполо 13" или телевизионната сатира "Тед Телевизията"... "Ангелите на Чарли" на Макджи възкресява едноименния тв-сериал в ново време - девойките скачат, умуват, отсичат, разсичат и стрелят в тела, компютри и сърца със самоотверженост, недостатъчна обаче да сглоби филм.
Тийнвълната с несекващ ентусиазъм продължава да залива Холивуд, а оттам, естествено, и света: "Градски легенди 2", "Последен изход" на Джеймс Уонг (един от сценаристите на "Досиетата Х"), "Почти известни" на Камерън Кроу, "Помни "Титаните" на Боз Якин...
Не ми се вярва тавтологичното дъвчене на сюжети във филмите да е намалило апетита на младежите в зала 1 (шумът от здравите им ченета бе в състояние да заглуши и апокалиптичен взрив от екрана), но дори и някои от тях напускаха филми с цялата категоричност на провлачените си походки.
Изобщо писането за "Киномания" '2000 си струва само заради няколкото изключения - и не защото са кой знае какво кинематографично откритие, но поне са извън холивудския конвейер от "главорезачки", по израза на мой студент. "Гепи" е вторият филм на Гай Ричи. Прилича на дебюта му "Две димящи дула", но е по-кръвожаден - на екрана пак са смотаняци и главорези, повече смешни, отколкото страшни, въпреки стотиците изстреляни патрони и заплахата от свинска паст. Този път препускането е подир тлъстичък диамант, а в екшъна, освен англичани, са забъркани руснак, американец, цигани, и покрай премеждията им Гай Ричи се задява с ксенофобията, глупостта, алчността... Удивителни актьорски присъствия - Брад Пит, овладял до съвършенсто циганския сленг и биячката; Раде Шербеджия, отново извън закона, както в "Широко затворени очи"; Вини Джоунс, страховит и примитивен, но пък философ... "Гепи" ми се стори по-скучен от "Две димящи дула" - тавтологията в ситуациите притиска остроумието на диалозите. Обаче сбирането на десетки мутри накуп си е безспорен талант.
С "О, братко, къде си?" за първи път братята Коен отскачат чак в 30-те. За първи път музиката, при това кънтри, е двигател на филмовото им действие. За първи път визията е потопена в охра - от безкрайните тютюневи плантации през слънчевите бликове до оскъдните интериори... И, както разбрах, за първи път те в прав текст се заканват: "А ето сега как правим кино с пари" (масовите сцени са с невиждано досега при тях обилие). Евърет Одисей Макгил (Джордж Клуни), Пийт Хогуолъп (Джон Туртуро) и Делмар О'Донъл (Тим Блейк Нелсън) са трима другари по Ремарк, трима мускетари по Дюма или трима глупаци по Донев - голям смях пада покрай тяхното бягство от каторгата в южен щат. В рамките на четири дни, които остават до заливането на земята от язовир, в кипежа на предизборна губернаторска битка, тримата плюс чернокожият китарист Томи, продал душата си на дявола в името на музиката и без малко екзекутиран от ку-клукс-клан, записват песен в студиото на слепец, провъзгласявайки се за състава "Накиснатите дупета", стават звезди, прогонват лошите и ... са си все същите идиоти. Най-очарователното във филма е заиграването с "Одисея", колкото и братята да твърдят, че не са чели Омир. В началото на бягството си клетниците срещат стар, сляп негър, който, движейки дрезина, божествено им предначертава пътя; героят на Клуни се казва Одисей; невярната му жена, повела шестте им дъщери на въже, се казва Пени; на екран се появяват сирените, които се опитват да ги съблазнят, другарите решават, че Пийт е превърнат в жаба, а той без малко да бъде обесен, но... Поредната ексцентрично-сатирична комедия на любимите издеватели, в която приключенията са съпътствани от гаври с религията, с политиката, с демокрацията... С Америка, както е обикновено при братята Коен, но в поредния щат. Е, на моменти филмът буксува, а към края писва - финалите са поне пет. И все пак "О, братко, къде си?" е поредното предизвикателство на сардонично-сантименталния Коенов поглед към света и киното, та дори да беше само изтръгнатият от Джордж Клуни комизъм.
"Молох" е поне за мен първият филм на Александър Сокуров, който се гледа без обичайното ожесточение. Независимо от почти мистичната изтънченост на композицията, кадрите в предишните му филми са безкрайни, безчувствени, бездушни - до нетърпимост. От тази гледна точка и в "Молох" Сокуров не е бягал от себе си. Но филмът приковава с магично неспокойство. В клаустрофобичната каменност на замъка Бертесхаген или сред неприветливата просторност на планинските чукари се мятат, медитират или мъдруват Хитлер (Леонид Мозговой), Ева Браун (Елена Руфанова), семейство Гьобелс и Мартин Борман, а наколо им щъкат нацистки слуги. От излизането на Ева Браун на терасата, с натрапчивата античност на голата й снага, през слушането й на нацистки маршове, дирижирайки с крака, или тревожното й протягане към любимия Ади, до напускането на цитаделата на душевния хаос, филмът е построен като градация на нещастието, причинило на свой ред чутовни злини. Хората, порещи нечовешките пространства, се плъзгат по улея на думите и техните смисли - очите им са празни, амбициите им са луди, движенията им са хлъзгави... Малахитеното зелено, обвеяло кадрите в сфумато, се дипли на хладни талази, а единствената връзка на героите с другия свят са хроникалните кадри от фронта. Арогантната лудост и непроходимата самота на Хитлер се бият в гърдите с трагикомичния плам на шизоидния му "Аз", а политическото послание на филма достига почти шекспирови измерения.
Тук е мястото да отбележа изключително важното присъствие на "Киномания" на ЕТ "Вяст" - с донкихотовско упорство Володя Ястреба се опитва да наваксва пропуските в българското гледане на руски филми. Благодарение на него зрителите видяха по два филма на големите майстори Данелия (познатият "Настя" и новият "Фортуна") и Рязанов ("Здрасти, глупчо!" и "Старите кранти"), "Блокпост" на Александър Рогожкин, руския кандидат за "Оскар" "Дневникът на неговата жена" на Алексей Учител (вж. "Култура", бр. 34 от 2000 г.) и др.
"Приятелят Хари" на Доминик Мол се оказа най-добрият от френските филми (като изключим, разбира се, "Вдовицата от Свети Петър" на Патрис Льоконт, вж. бр. 31 от 2000 г.). Изобщо "Приятелят Хари" бе страховитото екранно чудачество на "Киномания". Става дума за психарски трилър, в който лудостта разсича всекидневието с лекотата на инфантилен реваншизъм, а щръкналите зрителски коси се гънат от залпове смях. Нормалността на Мишел (Лоран Лука) и семейството му е похитена от шизофренната преданост на едновремешния му съученик Хари (Серхи Лопес), а недозаровена септична яма поглъща и престъплението, и наказанието с цялата дълбинност на френската културна традиция... Серхи Лопес напластява маниакалния кретенизъм на своя герой като френетична градация на зловещата благост - да не повярваш, че това е същият обект-субект на страстта от "Порнографска връзка" на Фредерик Фонтейн (Франция/Белгия), също показан в НДК. Междувременно актьорът получи наградата на Европейската киноакадемия за най-добра мъжка роля именно за Хари...
Изгледах "Безбожник" на Габриел Агион заради присъствието на Венсан Перес като Дьони Дидро. Това е екранизация по пиесата на Ерик-Еманюел Шмид "Le libertin", добила у нас гражданственост като "Развратникът" в постановката на Здравко Митков, но кой ли обръща внимание на такива подробности... Филмът е по-скоро поривист, отколкото сериозен; по-скоро плосък, отколкото свободолюбив; по-скоро бъбрив, отколкото разюздан. И все пак смехът бучи почти колкото и пресата за "Енциклопедията" на Дидро в параклиса. Предизвикан е от битови гегове и от разнобоя на възгледите - както между свободомислещия философ Дидро и католическия канон, така и между ординерния баща Дидро и разкрепостената кардиналска шпионка (все същата изкусителна авантюристка Фани Ардан). Изобщо възгледите са едно, родителството - друго, а либидото - трето, назидава ни "Безбожник"... Типичен френски костюмен филм с типично френски еротизъм, зареждан от неизтощимите батерии на Венсан Перес - красив и гол, и наконтен.
По време на "Киномания" най-сетне видях нашия кандидат за "Оскар" "Писмо до Америка" на Иглика Трифонова. Отдавна не съм гледала български филм, за чийто ритъм да не треперя, сякаш наблюдавам Одета/Одилия на посредствена балерина. От намръщената цигара на софийската тераса до чаената церемония с българска реч от устата на японец в Ню Йорк следя скиталчествата на младежа Иван (Филип Аврамов) по следите на магична народна песен с постоянството на съзаклятник. Човешки съдби и природни хубости се редят като живописна броеница на българската уникалност без обичайната за нашенските копродукции декоративност (вдъхновена визия на Рали Ралчев). Видео и кино се наслагват в цивилизационната двуизмерност на носталгията - по приятелското всекидневие от Ню Йорк или по обречения колорит на автентизма от пиринското село. Документалност и фикция преодоляват заедно планински хребети, човешко неудовлетворение, клинична смърт... Дори на моменти филмът да преекспонира срещите на Иван, той буквално обайва с обикновената си сърцатост, а покъртителната автентичност на селските баби, Светлана Янчева и Любов Любчева изстискват сълзи дори от най-пресъхналото критическо око. Продуцентката Росица Вълканова преживя доста мъченичества покрай финансирането на дебюта на Иглика Трифонова, но упоритостта й е възнаградена не само с наградите от "Златна роза". Филмът зарежда с позитивна енергия, а Росица вече действа по проекта на последния дебютант от едновремешния клас "Дюлгеров" - Милена Андонова... Дано е скоро. Абстрахирам се от изключенията, но въпреки поредните фантастични превъплъщения на Робърт де Ниро в "Запознай се с нашите" или на Мишел Пфайфър в "Прозрачно минало", въпреки техническата им перфектност, масата филми от последната за века "Киномания" заприличват на онзи епизод от "Да бъдеш Джон Малкович", в който актьорът се оказва в страшния от униформираност свят от безчетни Джон Малкович.

Геновева Димитрова



Последната за века "Киномания" в Националния дворец на културата (17 ноември - 3 декември) побра 49 филма: 22 американски (и още 3 като копродукция), 10 руски, 10 френски, 2 български (и 2 копродукции с миноритарно наше участие) и т.н. В зала 1 доминираше трафаретната забава, разпъвана между трилъра и комедията, а "Люмиер", както обикновено, приюти т.нар. различно кино. За първи път на "Киномания" се събраха цели 8 дебюта: щатските "Ангелите на Чарли" на Макджи, "Градски легенди 2" на Джон Отман, "Да бъдеш Джон Малкович" на Спайк Джоунз, "Симпатико" на Матю Уочърс, испано-френския "Жълтият извор" на Мигел Сантесмасес, британския "Били Елиът" на Стивън Долтри, българските "Писмо до Америка" на Иглика Трифонова и "Пансион за кучета" на Стефан Командарев.