Две доста гневни парчета
1. Поканата призовава към участие във втората сбирка на Литературен клуб "Развитие". Този път ще се обсъжда "образа на новобогаташа в съвременната българска литература". Успоредна линия на събитието е премиерата на третото издание на трилогията "Новобогаташи" от Александър Томов, разпространявано под наслов "една книга като филм". А "разговорът в литклуба отново ще протече като ток-шоу". Така било и на първата сбирка на "Развитие", коментирала еротиката в литературата на 90-те.
На милото тържество в НДК, разбира се, присъстваха отбрани гости: Атанас Свиленов, Марин Георгиев, Георги Цанков, проф. Елка Константинова, Мирослава Янова, Лили Попова, Радослав Янкулов, Светлана Дичева.
Целесъобразно дойдоха и повечето членове на НСРТ - Ивайло Петров, Димитър Коруджиев, Светлана Божилова, Иво Драганов...
В сладкарница "Мати" имаше също неизвестни за литераторите хора от деловия свят, разпространители от книжната борса, родственици на писателите, както и няколко "смаяни свидетели" на литературните амбиции на "Корпорация Развитие", издател на "Новобогаташи" и други романи.
И журналисти, много журналисти.
Водещият Начо Халачев въведе почти военна дисциплина за участниците в литературната вечер:
Актьорът Даниел Цочев чете емблематичен откъс от нечий роман, после на литературоведката Милена Кирова и социолога Желю Владимиров (и двамата доценти от Софийския университет) се разрешава да интерпретират новобогаташката тема в литературен и обществен план (бъдат ли непочтителни спрямо високите качества на точно определен текст, тихо ги сгълчават!), а писателите Донка Петрунова, Весела Люцканова, Мария Станкова и Марин Дамянов трябва да отговарят на импровизираните от Халачев неумели въпроси, чуят ли написаното от себе си. Тук станахме свидетели на чудеса от гражданско рвение.
Точно и ясно.
Дискусия нямаше - тя беше скастрена както от водещия на внезапно приключилата вечер, така и от многобройните камери, очакващи за интервюта Александър Томов. Публиката не трябваше да се намесва в темата, питанията глухо увиснаха във въздуха.
Беше хем забавно, хем срамно. Всички се споглеждаха. Какво тогава имаше отвъд рекламното лустро на акцията? Пълната победа на новия социалистически реализъм ли?

2. С "Новобогаташи" Александър Томов се опитва да напише не само "трилогията на десетилетието" - той се мъчи да създаде големия български (нео)буржоазен роман. Да зареже, за жалост, някогашните си разкази за живота на столичните предградия и да нареди романовата си тухла на лавицата до злополучния "Тютюн" - без да преценява последиците от подобен жест.
По дефиниция в повествователното пространство на "Новобогаташи" следва да бъдат цитирани емблематичните гласове на 90-те години: сказът на политическия Обрат, диалектът на парвенютата, пронизителните обертонове на насилието и вулгарността у новите политици, пъшканията на разврата, жаргонът на лакомията за пари и власт. Разни гласове на сродни идеали.
Затова разбираемо пряката реч на повечето Томови герои наистина няма никакви общи черти с езиковия етикет. Тя е Улицата.
Но големият проблем на Томов в "Новобогаташи" е, че конфискуваната от действителността пряка реч заразява, не, тя направо поразява с пошлите си плитчини изказа на самия повествовател. И прави стилистиката на трилогията твърде непридирчива. Претупана.
Защо обаче текстът на Александър Томов поддава на подобен натиск?
Той е забележимо лишен от собствена идеология и работи изцяло с мисловните стереотипи и агресивните баналности на бита. "Новобогаташи" предлагат напълно предсказуем разказ за новата престъпност, за рекета и корупцията, за действията на руската мафия у нас. Разказ, който с по-ниска степен на литературност вече сме чели в "мобифонните романи" на Христо Калчев. Разказ, близък до "Дунав мост" на Георги Мишев.
А щом се задръсти от репортажщина, "Новобогаташи" започва да търси излази отвъд злободневния контекст. Тогава романът започва да взима на заем утвърдени в общественото пространство изрази и визии - защо му е да бъде оригинален. Влага в устата на демонизираните червени персонажи най-различни изказвания - от културологични коментари за Византия и Рим до идеи на Достоевски, Бердяев и Восленски. Колкото повече се разраства "олитературяването" на текста с подобни чужди патерици, толкова повече Александър Томов ползва всякакви маркери, за да разпознаваме зад фигурите на лошите било Луканов и Лилов, било не само тях... Повествователното въображение на Томов просто се дави по петите на съвремеността.
Точно така романът осигурява своята политическа правилност, давайки си вид, че е дълбок и оригинален.
Още повече, че привидно безразборният реализъм на автора не рискува с опасни за актуалната политическа конюнктура теми - от повествователната картина като да липсват доста едри парчета. Александър Томов ловко заобикаля по-сложните политически и морални оценки; друго е да се внуши, че има скрита и паралелна история, в която сме кукли на конци.
В крайна сметка, гузността заради новобогаташката суматоха стига дотам, че писателят полуиронично се извинява на драгия критик за вулгарния изказ, или пък вмята в романа многозначителен откъс от своята публицистика. В първите страници на изданието е цитирана част от приветствието на президента Петър Стоянов до автора по случай премиерата на първата книга от романа (декември 1996). Тя гласи: "Високо ценя Вашето творчество, чувствителността ви към най-деликатните теми и проблеми на деня, безкомпромисната ви позиция в защита на демократичните ценности."
Бих разбрал Президента.
Не разбирам Александър Томов.

Марин Бодаков