На 28 ноември 2000 г. внезапно почина

доц. д-р Величко Светославов           Тодоров

Доцент д-р Величко Тодоров следва и завършва славянска филология във Виена, София и Прага. Като бохемист най-напред се утвърждава в Пловдивския университет, чийто свободен аспирант става с дисертационната тема "Публицистиката на Карел Чапек", защитена през 1988 г. От 1984 г. е редовен асистент в Катедрата по славянски литератури в Софийския университет. В периода 1989 - 1993 г. е лектор по български език в Карловия университет в Прага. От 1995 г. е доцент по чешка литература.
Целия си живот доц. д-р Величко Тодоров посвети на всеотдайни и задълбочени проучвания в областта на славянските литератури. Неговите постижения в областта на чешката литература са ярък принос в бохемистиката и славистиката. За него ще си спомняме като оставил достоен научен глас в сравнителното литературознание и литературната рецепция. Безспорни са неговите заслуги за популяризирането на българска почва на иматологията, където въведе основни моделиращи постановки. Той отдаде силите си за развитието на Катедрата по славянски литератури и утвърждаването на нашата славистика в световния научен контекст. Автор е на многобройни научни изследвания: "Световният чех. Книга за Карел Чапек", "Чешкият сюжет. Чехия и чехите в българската литература", "Българи по чешките земи", "Общуване с церемонии. Българо-полски взаимоотношения", "Сърбия и сърбите в българската литература". Неговото себераздаване в учебната зала и извън нея, заслугите му за развитието на сдружението Бохемия клуб остават в паметта на колегите и възпитаниците му - темел на българската славистична наука.
Да бъде светла неговата памет!


Катедра по славянски литератури

Всички, които познавахме Величко Тодоров, знаехме, че не е добре, че е прекарал два инфаркта и трябва да се пази. Но той не искаше да знае това. Или, може би точно, защото го знаеше, живееше трескаво, бих казала самоубийствено, някак на ръба. Още повече, че той беше много емоционален човек и дори най-незначителните случки ги преживяваше, мислеше. За него фактите не бяха нещо съществуващо, те бяха налични, доколкото той - с цялото си същество ги поемаше.
Част от това напрегнато живеене беше и писането на Величко - само в последните години той публикува няколко книги, базирани върху солидна фактология, работеше по голям проект, с който трябваше да приключи своите имагинистични търсения, тоест, с който щеше да окръгли поредицата от образи на другите (чехи, поляци, сърби...), които го занимаваха. Паралелно с това той пишеше и за периодичните издания, участваше по конференции, влезе в редколегията на новото списание "Критика"...
И най-сетне, оборотите, с които живееше, се поддържаха и от нагласата му да организира - бохемистични вечери, чествания, премиери на книги, издаване на сборници и алманаси... Като той не само даваше идеите, не само подготвяше сценария, но и го изпълняваше, и понякога беше май почти единственият изпълнител на неща, които после и други си присвояваха. Но Величко харесваше празниците, а още повече харесваше той да ги прави...
Величко Тодоров обичаше да помага, дори когато никой не го молеше за това. Има такива хора, те се опитват да предусетят нуждите ви и се втурват да сторят нещо за вас. И го правят не само ако сте им близки. Правят го ей така, защото това е в природата им. Да услужи, да се постарае да направи добро, беше в природата на Величко. Просто той беше добър човек. Така щедро общуваше и със своите студенти, които познаваше много добре и с всеки от които имаше своя история, свой диалог...
Величко притежаваше и рядкото качество да умее да забелязва, да хвали. Той, за разлика от много от нас, четеше всичко, което колегите му издаваха. Смайвал ме е със способността си да процитира нещо, което някой е писал и което самият този някой отдавна е забравил. Беше отворен към другите и действително умееше да цени хората. Приемните часове на Величко Тодоров бяха известни като Величковите петъци. В неговия кабинет се събираха колеги, негови приятели, студенти. И той съумяваше да сговори тази разнородна общност, да създаде настроение, да обърне внимание на всеки, така че никой да не се почувства излишен, на никого да не му е скучно. Тази дарба владеят малцина.
Кабинетът на Велчико е в съседство с кабинета, който аз обитавам в Софийския университет. И със страх мисля за идващия петък, и за следващия..., в който мястото по един непоколебим начин ще излъчва липсата.
Ала няма да кажа сбогом, защото сбогом е дума, която предполага отсъствието на памет. А аз вярвам в силата на паметта.
Затова, довиждане, Величко!


Амелия Личева