Внимание! Чупливо
Ситуацията е моя, защото тя е образ на моя свободен избор, и всичко това, което тя ми предоставя, е мое, доколкото то ме изобразява и символизира. Нали аз съм този, който определя доколко са неблагополучни нещата и доколко те са непредвидими, когато вземам решения за себе си. Ето защо няма случайности в живота; едно обществено събитие, което избухва внезапно и ме увлича, не идва отвън; ако аз съм мобилизиран в една война, тази война е моя война, тя е по мой образ и подобие и аз я заслужавам.
Жан Пол Сартър, Свобода и отговорност

Преди четири години, когато през зимата на 1997 свалихме поредното социалистическо правителство и най-после се отсрамихме пред света, писах в "Култура" за смисъла на студентския протест и за същността му. Днес бих искала да напиша за смисъла изобщо, защото ми се струва, че отново сме се заровили в поредната псевдо-екзистенциална криза и ни е много уютно там.
Когато се върнах в България след 3-годишната си специализация в Щатите (тук му е мястото да се каже, че напук на злите езици аз бях спечелила стипендията Фулбрайт през октомври 1996, т.е. месеци преди студентските протести, месеци преди февруари 1997, толкоз ли е чудно това?... Толкоз ли е непонятно, че някой е участвал в протест без награда, безвъзмездно, както се казва?) установих, че тук повечето ни млади са недоволни, мрънкат и са се отдали на самосъжаление и нихилизъм. Чудна работа! Оттам (отдалеч, от трудното място, където не си у дома, от бленуваната Америка, където осъществяваш Американската мечта на практика, от мястото на гурбета, на изпитанието, от земите отвъд океан и желязна завеса...) изглеждаше, че нещата се оправят, новината, че ще ни канят в Европейския съюз, изпълни с надежда и най-скептичните емигранти... А тук? Току-що пристигнала, забелязвам, че хората са много ядосани, а и тъжни, ходят бавно по улиците, пият кафе, говорят си, изобщо се отдават на луксозно спокоен и абсолютно невъзможен на друго място приятен живот и страдат. Първоначално не мога да разбера защо. Изглежда ми цинично на фона на неимоверните количества труд и усилия, които повечето от българите в Щатите полагат, за да оцелеят. Струва ми се, че нещо не съвпада, картината е разместена. В интернет, на една туристическа страница-гид за България пише следното срамно нещо: "България: Страна, обитавана от 8 милиона българи, като никой от тях не иска да живее там."
Много интересен парадокс. Българите са изключително пригодни да оцеляват в чужбината, в системи, които ги отхвърлят априори, където са "без покрив и закон", където са принудени да не се реализират по специалностите си (в по-голямата част от случаите), където гладуват, сервират, карат камиони и работят нелегално по нощите до спукване. Тези усилия не им осигуряват по-висок жизнен стандарт поне в първите 5 - 10 години от техния "гурбет". Изключение правят компютърджиите и бизнесмените, които работят също толкоз усилено, но поне срещу добро възнаграждение... Ерго: можем да оцеляваме, ако се наложи. В родната си България обаче хората някак имат много по-високи изисквания, бих казала капризничат спрямо заобикалящото ги, навикват постоянно: "Те не ни дават, те са виновни, те ни дължат...", но не се хабят да работят много-много. И не мога да им се сърдя.
Притеснява ме това, че не полагат необходимия минимум усилия. Тук не говоря за пенсионерите. Говоря за младите и за постоянната мода да се оплакваме. "Сърдитите млади хора" на България избират нихилизма за философия, предпочитат да имат негативно и песимистично отношение към света, което чудесно оправдава мързела, липсата на способности или нежеланието за промяна. В края на краищата по това се различава нашият цивилизационен модел от този на Изтока с неговата философия на самоотричането и радостта от малките неща, от този на Запада с неговия прагматичен, надъхан оптимизъм: ние притежаваме неизкоренимата дълбока встрастеност по страданието. Тя ни зарежда, тя ни е нужна, тя е отразена в света на Достоевски - свят на трагика и отчаяние отвъд предела.
От тази уютна и сладостна ниша на неудовлетвореността си българите изискват, плюят, хапят, злорадстват и клеветят. От всички маси се чуват въздишки по един "отвъден", различен, богат и луксозен примамлив свят: света, който не притежаваме. Всички тези българи, след като се наоплачат, решават, че искат да напуснат, да се махнат, да не се връщат повече. Необходимостта, стремежът към преодоляването на нови предизвикателства е нещо, от което винаги съм се възхищавала у моите родители например. Само че не това движи бленуващите да емигрират и вече емигриралите. Движи ги недоволството. Тъжното е обаче, че хората носят себе си навсякъде и слизат от самолетите на нови земи също толкоз нецялостни, ядосани и нещастни, колкото са се качили. Чувството, че животът им си отминава ей така и че не са се реализирали достатъчно, се утроява, ако попаднат на място, където от тях се иска да започнат съвсем отначало. Т.е. те попадат вместо в бленуван рай - в ада; и най-лошите им предчувствия се сбъдват. Какво ги кара да останат? Илюзиите, които се внушават и пропагандират там ежеминутно и които те изпълват с надежда. И тук не мога да не си задам справедлив въпрос: защо нашите млади са готови на всичко в една чужда страна, където се оказват в позицията на кръгли сираци - непогалени, неприютени? Където единственото, което им се предлага, е Надеждата за евентуален бъдещ неимоверен успех (мотив: Аз ще им покажа на тях!) и за по-добър материален стандарт, който обаче се изработва със 100 часа седмична работа? Където повечето от тях нямат приятели, близки, не осъществяват нормални човешки контакти, не си позволяват удоволствия и развлечения... Някои твърдят, че установените регламенти на онова общество ги карат да се чувстват по-спокойни. И това е така. Други казват, че тук им липсва надежда и аз не мога да ги коря, не всички сме такива чак безобразни оптимисти. Трети пък настояват, че в България не може да се оцелява материално. Те също са прави. Да не споменаваме колко е престижно да живееш в чужбина и как точно нашето чуждопоклонническо царство те цени и почита поради такова едно твое поместване в друго пространство.
Дотук разказвам за едно от възможните решения, за един избор, който много мои връстници вече са направили. Не искам да ги съдя. Не предлагам по-добри варианти. Констатирам. Коментирам.
Нека се върнем обаче към повода за това есе: разочаровани ли сме, дали е имало смисъл от протестите, оправдани ли са очакванията ни.
Аз не мисля, че пред нас има повече от една алтернатива при следващите избори. Сигурна съм, че протестите през 97-ма не бяха насочени само към неуспешната икономическа политика на поредното социалистическо правителство. Студентите бяха там, защото искаха комунистите да не ни управляват вече. Студентите осъзнаваха, че след 89-та България беше управлявана шарлатански от преименувани комунистически и коалиционни правителства, които я доунищожиха. Студентите нямаха никакви илюзии, че с падането на това ретроградно и срамно в историческия контекст на 90-те години управление ще настъпи райско благополучие. Всеки интелигентен човек тогава знаеше, че от икономическата катастрофа няма да излезем с магическа пръчка. Ясно ни беше обаче, че докато не спрем да си избираме "социалисти", никой по света няма да ни погледне, да инвестира в България, да ни помогне или да ни възприема сериозно.
Не мисля, че ние сме толкова узрели политически, че да си играем на многопартийност, и до ден днешен в България има две партии и те не се различават просто по програмите си на действие, а по посоката на движение. И до ден днешен смятам, че единствената алтернатива на всички посткомунистически страни е да бягат бързо от комунизма и да се приобщават към Европа, към света. И досега съм сигурна, че срамът от 50-годишния експеримент с Източна Европа и Русия няма да се изличи никога, и досега ставам всяка сутрин с мисълта, че ужасяващото ни, страховито минало не бива да се забравя нито за миг. От какво да съм разочарована? Аз не съм протестирала по улиците, за да ми се раздадат пари, постове, награди. Това, което съм очаквала, е да ми се дадат възможности да се чувствам свободна, да мога да пътувам и да работя, да мога да говоря и пиша каквото мисля, да не ми се налага да се корпорирам с мафиотски групи, за да започна частен бизнес, да не ме гледат на криво по границите с червения ми паспорт, да стана гражданин на света. Да не ме лъжат постоянно и да ме крадат всички роднини и последователи на Маркс и Тато. Да не се притеснявам от неграмотността на поредните управляващи, да не се срамувам от ретроградността на нацията, която сякаш не помни грешните си избори.
Явно не всички мислят така... На Българският Великден много от студентите и младите, дошли на разноските на ОДС от чужбина, задаваха въпроси, които ме потресоха. Отново се оказа, че те лично искат нещо: службица, отмяна на войниклъка, съдействие за работни визи. Беше много жалко. Премиерът и външният ни министър услужливо се опитаха да отговорят на всички запитвания. И все пак целта на срещата беше децата на България да й помогнат в чужбина, създавайки лобита, говорейки за нея, представяйки я достойно: нея. Не обратното. Тази среща доказа за пореден път, че нашият манталитет продължава да бъде дълбоко комунистически.
Разочарованието се случва, когато е имало някакви конкретни очаквания. И те не са изпълнени, както се казва - не са оправдани. Според мирогледа си и кръгозора си всеки си е намислил своите очаквания - тогава. Алчните или наивниците може би са много разочаровани. Аз мисля, че се справяме добре. Аз мисля, че България най-после има реален шанс да излезе от унизителното си положение в една отдавна демократизирана Европа. Преговорите с Европейския съюз са изключителен прогрес и признание, за които не сме и мечтали! Мисля, че посоката е тази! Но това не ме прави по-малко бдителна или по-безкритична. Съвсем ясно виждам грешки и недостатъци на сегашното управление. Но не смятам, че те са фатални. Нека поговорим за тях.
Лошото на политическото ни мислене днес е, че не поставя необходимия акцент върху културата и образованието. Късогледство от този опасен вид е разбираемо в ситуация на пълно безпаричие. Естествено е приоритетите да са други. Но в исторически и духовен план тази недалновидност е катастрофална. Нашата култура е просъществувала през робства и тиранства, през режими и цензура. Не бива да я забравим, да я реформираме сляпо, да я осакатяваме, да я малтретираме. В тази област ми се струва, че цари пълно безхаберие. Страх ме е, че едно от оцелелите живи изкуства театърът ще си замлъкне постепенно, реформиран така, че никога вече да не стане на крака. Не мисля, че реформата е излишна, но съм сигурна, че начините, по които тя се прилага, са грешни. За жалост тук отново копираме частично нещо и аз разпознавам опити да се пресъздаде американският театрален модел. Там обаче за разлика от тук няма театър. Единствените професионални спектакли се случват на Бродуей и те много рядко имат въображението, школата, режисурата, актьорското изпълнение и дълбочина на нашия, източноевропейския театър. Ние съсипваме нашето киното, музиката си. Нашите джазмени емигрираха първи, последваха ги художниците ни. Тук останаха само актьорите заради езиковата бариера и те страдат - понесли своя много тежък кръст. Винаги съм симпатизирала на щуреца от прочутата басня, но не само дотам се свежда необходимостта от изкуство, от култура, от духовност; и не само това са проблемите на твореца. Изкуството е онова, което остава след политиката, след историята. То има уникалната мисия да помага на хората, да ги одухотворява, да ги разтушава, замисля... В момента към него се подхожда като към икономически губещо предприятие и автоматично от него се съкращават хора. Защото финансово сметката не излиза... Театърът и изобщо изкуството не може да се самоиздържа, ако е добро. То не е икономически печелившо. Профанско е да очакваме подобно нещо. То трябва да се субсидира от държавата, както това се случва във Франция, Германия, Англия, Русия. И то има нужда от живи, сравнително сити изпълнители. Те не могат да бъдат поставяни в безизходни ситуации и изхвърляни на улиците да оцеляват на свободна практика. Не на този етап. Свободната практика по света включва и някакви задължителни осигуровки, подсигуряване на социален минимум, изобщо свободната практика не означава обричане на мизерия. (Хонорарът на един артист в България за представление е до 50 лв. Е как, кажете, би живял този човек, който участва в един проект от месеци, който получава за труда си само 250 лв. за последните 10 репетиции и оттам се надява да дочака спектакълът да се играе поне 10 пъти... А той пада на второ. Кой точно е виновен при подобна ситуация? Не артистът. Нали? Ситуацията, при която това се случва, е недомислена, абсурдна ситуация.)
Много богатата ни, автентична, истински ценна култура се обезобразява постепенно. И ми е болно. И ми е мъчно. Защото в което и да е начинание трябва да ни води нашият дух, нашата интелигентност. Защото за разлика от Щатите ние имаме традиция, култура, история. А политиката ни забрави за духа, за религията, за изкуството, за интелигенцията. Ето там виждам грешките й. Но това, както и отделни гафове на отделни политици, са поправими грешки. По-важното е да не се случи онова, което се случва в Румъния! Че ако стане така, България ще загине завинаги.
Така че аз не се отказвам от войната си. Тя е моята война. И аз я заслужавам.

Искра Ангелова



Почти четири години по-късно, почти навременна равносметка






Искра Ангелова е бивш говорител на студентите по време на протестите през 1997 г. Работи като актриса и журналист в България и САЩ.