Гласът на "документа"
и ангажиментът на сцената


"Монолози за вагината" е текст на американката Ева Енслър (публицистка, активистка, драматуржка etc.), в който интервютата й с огромен брой жени (200) са използвани, обединени чрез формален драматургичен белег - чрез монолога. За разлика от структурата на монодрамата, тази на монолога дава възможност изреченото да бъде "запратено" директно в зрителната зала, за да провокира публиката по проблемите, които лицето на сцената изрича публично. А когато това са документални "монолози" се очаква провокацията да бъде още по-силна. Иначе казано, този текст е все пак повече "документален", отколкото "театрален". Кавичките поставям, защото тези определения идват от острата дискусия, която се е водела през 60-те и 70-те за това доколко документалната драма е театрална, доколко извънестетическият факт, разположен в естетическо пространство, продължава да бъде "суров" факт, доколко документалната драма може да оказва пряко въздействие върху извънхудожествената реалност etc. Текстът на Енслър е в тази традиция - на т.нар. документална драма. А известно е, че документалната драма и т.н. ангажиран театър са като близнаци, защото и авторът/ката на текста и на постановката се "ангажират" с избора на материал и поставянето на проблем, който те считат важен за обществото, за да провокират неговото публично обсъждане. Оттук насетне представлението е толкова по-успешно, колкото повече разноречеви, противоречиви реакции предизвика. Разбира се, това зависи не само от него, а не по-малко и от публиката, която поставеният проблем трябва да засяга пряко (нюйоркската постановка имала огромен успех). В този смисъл реакциите на публиката, на публичните гласове, представящи публиката на представлението "Монолози за вагината" на Галин Стоев, поставено в Театър 199 е не по-малко важна. Не случайно в самия текст авторката включва разказите на зрителки, предизвикани след показването на представлението (един от разказите на Снежина Петрова). Дали проблемът за насилието върху жени, ограничен, поставен тъкмо чрез отприщването на женското говорене за вагината, чрез свалянето на вербалните табута, е толкова важен за българското общество, колкото за американското, е въпрос с, общо взето, ясен отговор. Струва ми се, че чрез постановката той е поставен повече терапевтично: "Нека чуем как говорят другите за това, за което ние все още не (смеем да) говорим." И едва ли ще предизвика скандал, остра дискусия или верига от социологически проучвания, заръчани от женски организации. Режисьорът Галин Стоев и актрисите Цветана Манева, Снежина Петрова и Вяра Коларова следват текста без излишна театрализация. Най-въздействащите на публиката моменти бяха разказът на Вяра Коларова за практическия семинар, посветен на вагината, и този на Снежина Петрова за звуковия регистър на оргазмите, тъй като те са най-(само)иронични. Без този извод да има претенцията за обобщение, реакциите са симптоматични за зрителското отношение: "Да, това е важно, но все пак на фона на другите ни проблеми е бял кахър." А и повечето от историите, в стремежа да бъдат разказани "сухо", следвайки "суровите факти и статистика" доскучават. Може би само в разказа на босненските жени (разказан от Снежина Петрова и Цветана Манева гърбом към публиката), проблемът е поставен най-сериозно и въздействащо, защото тихото страдание и дълбоката болка от преживяното от тези жени унижение печели повече от всякакви статистики и революционни вербални преодолявания на табутата. Колкото и авторите на постановката да се опитват да отместват откровено феминистичния патос на текста, неговата документалност се съпротивява на подобно усилие.
Във Въведението авторката обяснява: "Изричам "вагина", защото искам хората да реагират и те наистина реагират. Опитвали са се да цензурират думата, където и да са се появили "Монолози за вагината" и в каквато и форма да са били представяни." У нас очакванията на авторката засега не се оправдават. "Защо?" е въпрос, който има и тясно социологически и културологичен отговор. Така че е напълно възможно постановката да се окаже в ролята на онази психотерапевтка (от разказа на Снежина Петрова в началото), която помолила да не й задават въпроси, защото й пречат на работата. А после всичко си продължило по-старому: мъжът й продължил да й изневерява.

Виолета Дечева

















Реплика
от ложата