Уроците на Юта и Дитер
Шестнайсет души се включиха в уъркшоп, чиито ръководители бяха Дитер Бауман и Юта Хел. Една от участничките бе Ангелина Гаврилова, артистка от балет "Арабеск".

- Как попаднахте на този уъркшоп?
- По документи. Явно организаторите бяха решили да скъсат този път с практиката на претъпканите семинари от по 120 души и направиха предварителен подбор. Включихме се петима танцьори от "Арабеск", имаше едно момиче от балет "Джоя", което доста добре се справяше, участници от Новия български университет, забелязах и хора без никаква балетна координация, вероятно от НАТФИЗ.
- Участвала сте и в други семинари. С какво се отличаваше този?
- Ръсел Мълифант например показваше изключителнло трудни неща. Докато при Дитер Бауман и Юта Хел, поне за мен всичко бе познато. Но достигането до него бе по един нов и интересен начин. Семинарът бе в две части: Дитер водеше техническата част, а при Юта акцентът падна върху композицията. Бяхме разделени по тройки, даде ни се време за размисъл и обсъждане. После всяка тройка трябваше да покаже онова, което съвместно е измислила. Особени изисквания имаше към драматургията и вътрешната мотивация за това, което играеш. Немските танцьори държаха на максималната изчистеност, на ярките характеристики и яснотата в изразяването, на точните взаимоотношения, паузи и дължини. Юта те насърчава към свобода, която предварително е впримчена в някакви рамки. Танцът за нея не е от онзи тип, при който единствено движението те води. Докато при Ръсел Мълифант самото движение бе достатъчно и създаваше космоса. Дитер и Юта ни пуснаха да играем като деца, Юта ни пееше, отброяваше ритъма на въпросите и веднага предизвикваше отговори. В момента, в който някой от нас започваше да артистичничи, беше спиран и връщан обратно към спонтанността и радостта от играта. Трябваше да се чувстваме натурални, естествени. Едно от изискванията на Юта бе да вижда пред себе си "очи, които не са празни", защото това би означавало прекъсване на контакта между нас и пространството. Подканваше ни да се съсредоточаваме. А ние, в стремежа си да го постигнем, губехме тъкмо контакта. Затова на този семинар особено бе наблегнато върху това да се избягва прекалената амбиция за "правилност", търсеше се вътрешното освобождаване и пак - мотивацията!
- Открихте ли тези изисквания в спектакъла, показан на сцената от "Рубато"?
- Дитер Бауман и Юта Хел разказаха една история, която живее вътре в тях поотделно и заживява по-нататък и в двамата заедно. Направи ми впечатление невероятният им синхрон, те дишат и мислят заедно, осъществяват контакт помежду си. Естетиката им е "обрана", изчистена от позьорство. Това, което получихме на семинара като теория, го видяхме приложено на сцената.
- Можете ли да сравните техниката им с тази на английските танцьори, които сме виждали вече тук?
- "Рубато" не бяха така добри в това отношение, както англичаните. Но това се забравя, когато пред теб стоят артисти, които си играят с предаването на състояния, техническите грешки, които забелязваш, не пречат да почувстваш интимността на спектакъла и да бъдеш съпричастен към действието. При някои от англичаните присъства изключителната техника, има натрупвания, които идват понякога в повече и те натоварват. Немците показаха точно изчислено времетраене и ритъм, което позволява да се асимилират състоянията.
- Каква е причината българските балетни трупи да не могат да осъществяват подобни спектакли?
- Мисля, че причината не е в танцьорите, може би не е и в парите. Няма я атмосферата за работа. Всичко изглежда сбъркано още в началото, още по върховете, където разни хора се опитват да налагат един танц, от който често и понятие си нямат. Да сравняваме обаче "Арабеск" с "Рубато" не е много правилно. Ние сме 20 души и не сме на едно ниво. В "Рубато" са двама, обединени от един начин на мислене. У нас трябва вероятно да се променят структури, които ще доведат до появата на подобни спектакли.
- На спектакъла присъстваха малко ваши колеги.
- Преброих 6 души от "Арабеск" и двама от Операта. Сигурно отсъстващите мислят, че няма какво да научат, че всичко са постигнали... Тъкмо в начина на мислене е отговорът на въпроса защо нямаме подобни спектакли. Пред очите ни се появяват съвременни танцьори като английските например, обвързват изкуството си с онова, което попиват от заобикалящия ги свят, често се обръщат към религиите, към философията. А ние все още сме отделени дори от театъра.



Разговор с
Ангелина Гаврилова