Ах, този мерак по Ендрю!
Повече от 3О години изминаха, откакто 2О-годишният Ендрю Лойд Уебър срещна своя либретист Тим Райс и двамата се впуснаха в приключението мюзикъл по библейска тема. Това беше "Йосиф и фантастичната му пъстра дреха" (преводът на заглавието е на Екатерина и Кръстьо Станишеви). Историята на техния главоломен успех, но не с Йосиф, а с "Иисус Христос супезвезда", е позната на всички. Оттогава името на Уебър (със или без Тим Райс, който бе негов партньор и в "Евита") стана символ на автор с безпогрешен нюх към рецептата за хитов мюзикъл. В България Уебър "дойде" най-напред чрез грамофонната плоча, видеото, по-късно компактдиска. И най-вече чрез радиото, а от няколко години и чрез телевизията, която ни показа филма "Иисус Христос суперзвезда" (близо 2О години след създаването му), а също "Котки" - най-успешната продукция не само на композитора, но и в историята на мюзикъла изобщо, която повече от 2О години не слезе от сцената.
И изведнъж тази година името на Уебър се появи в два български (столични) афиша: Музикалният театър ни показа първия мюзикъл на композитора "Йосиф и фантастичната му пъстра дреха" (режисьор Светозар Донев), а студентите от НАТФИЗ от специалност "Актьорство за музикален театър" представиха концертен тип спектакъл под заглавие "Маскарад" или "Ах, този Ендрю!" (художествен ръководител Бистра Атанасова), в който са включени откъси от "Фантомът на операта", "Звезден експрес", "Евита", "Иисус Христос - супер звезда", "Булевардът на залеза", "Котки" и "Аспекти на любовта". Ако трябва да съдя по реакцията на пресата, тези два опита не можаха да се превърнат в събитие за нея и веднага трябва да добавя, че това не може да бъде някакъв оценъчен знак. Защото много отдавна в пресата ни почти няма хора, които под музика да разбират нещо друго освен поп, фолк или попфолк. Да не говорим за професионалното им равнище, култура и интерес по отношение на класическата музика...
Нямам намерение да сравнявам двата спектакъла - те все пак са създадени при съвсем неравнопоставени възможности: в Музикалния театър очевидно парите са били много повече; материалът е купен по всички правила на играта, а и постановчикът разполага с професионална трупа. В НАТФИЗ театралното решение включва само костюми и осветление, от музиката една част е със закупен оригинален материал, друга е "сваляна" от магнетофон, записвана и след това аранжирана - трудът е на Ирина Щиглич и Йордан Рибаров. (Не знам дали читателят може да си представи какъв труд е това.) И все пак, дори и с това "богат-беден" съотношение на двете постановки, могат да се извадят няколко интересни момента за разбирането на Уебър в България.
За Светозар Донев това е класикът на мюзикъла - той го и пише в програмата към спектакъла, показва го и в постановката си. От естетическа гледна точка там тежненията към класическия тип музикален театър са доста: и "гръцкият" хор, и разделянето на пеещите от танцуващите артисти - с много малко изключения... И независимо от мюзикъл-традицията на театъра, тук на места сянката на оперетния жанр е твърде гъста - примерно целия епизод с песента на Рувим с братята, решен в романсово-кръчмарска боя, която почти винаги е гаранция за успех пред културната ни публика, много от хореографските идеи (хореограф - Светлин Ивелинов), костюмите, направени действително с фантазия и с много плат, много дантели... и водещи към различни възгледи за естетичното и за стила. Спектакълът печели от това, че в тая "полистилистика" Разказвачът (Людмила Козарева) и Йосиф (Богомил Спиров) са решени по-съвременно, по-изчистено, което донякъде балансира шаренията. Още повече, че и музиката на пиесата сама по себе си е абсолютно еклектична - тя е ярко доказателство за това как може да се вземе по малко от различни "парчета" в пъстрата звукова среда на края на 60-те години и да се "съшие" нещо, което може да ти държи вниманието 2 часа. Особено ако има и кой да го защити актьорски и певчески, нещо, което повечето артисти правят с удоволствие. Особено когато съумеят да преодолеят у себе си белкантовите навици. Никак не върви да слушаш Уебър с подчертано, а в някои случаи много широко вибрато.
В студентската постановка нещата са много по-изчистени стилистично - там тежненията са определено към типа танцов театър с пеене - така, както се решават и повечето мюзикъли на Уебър. Артистите правят всичко - и танц, и пеене, и пластика, и пантомима... Тук обаче проблемът е в професионалното равнище и дисциплината в отстояване на първоначалните режисьорски и хореографски решения (хореограф Желка Табакова).
Като цялостно изпълнение най-силен за мен бе откъсът от "Котки", в който младите хора участваха с целия си потенциал и като глас, и като пластика, и по отношение към детайла, което веднага "дръпна" равнището. И тук, при видимо по-равностойно защитената "идея за театъра на Уебър", на преден план излиза въпросът за това има ли хора, които да го защитят пълноценно, до край - и като пеене, и като танц, и като пластика, и като стилистика... Засега младите "излъчват" двама-трима от себе си, които биха могли след продължителна работа да постигнат желаното - като чудесният Атанас Сребрев или Васил Мавриков, или Павлета Ангелова, както и Даниела Ковачева. Но веднага изниква въпросът: "А къде ще отидат да го правят те този театър?" В Музикалния ли? Може и такъв да е пътят, още понече, че с интереса си към Уебър Светозар Донев, който е директор на театъра, сигурно е отправил поглед и към младите бъдещи колеги от НАТФИЗ. При това те работят също с опитни професионалисти, като Ирина Щиглич, Желка Табакова и Бистра Атанасова. Знае се, че и самият Светозар Донев е насочил педагогическите си усилия в Музикалната академия също към възпитанието на мюзикъл-артисти, но преди да бъдат поставяни, те трябва да се научат да пеят и да танцуват...Така че отново в обединението, а не в криворазбраната конкуренция виждам някакво решение. Щом се казва, че таланти има (а то е така), трябва сега професионалите да си подадат ръка, за да отгледат тези таланти, а не да ги смачкат, преди да са покълнали в професионалния си растеж. Ако силите се обединят, може би музикалният театър на Ендрю Лойд Уебър от цел ще се превърне в постижение.

Екатерина Дочева