Разумът като проклятие
Блез Паскал твърди следното: Последната стъпка, която трябва да направи разумът е, да признае своето безсилие и да се подчини. Най-висшата проява на разума е, да жертва себе си в името на Бога. В противен случай той се превръща в проклятие.
Християнският Бог, в който вярва Паскал, е съвършен по начин, който напълно задоволява хората - той е всемогъщ, разумен, любящ и справедлив. Между тази представа за Бога, и представата, че Слънцето се върти около Земята, няма принципна разлика. В центъра на нещата все пак е Земята, съответно човекът, а другото, въпреки, че е съвършено и превъзхожда както Земята, така и човека, се върти около тях.
Бог може да е съвършен по някакъв друг начин, неизвестен на хората. Много е вероятно хората да не могат да си Го представят въобще. Един разум, който е готов да се жертва, би следвало да допусне това. Бог може да е съвършен по крайно неприятен за хората начин. Какво правим в такъв случай? Обичаме ли го? Служим ли му? И дори - вярваме ли в него?
Очевидно представата за християнския Бог все пак тръгва от човешкия разум. Така Паскал от една страна утвърждава безсилието на човешкия разум, от друга страна ползва същия този разум, за да престави Бог. Това е омагьосан кръг, от който Албер Камю излиза с твърденето, че човешката съдба е неразбираема и абсурдна, а предназначението на човека е да се бунтува срещу нея.
Въпреки че Паскал е боготърсач, а Камю богоборец, разликата между тях двамата не е съществена. В представите и на двамата Бог е Някой, с когото са възможни взаимоотношения, па било то и на незачитане. Никой от двамата не допуска примерно, че Бог вероятно не може да бъде преценен от хората нито като разумен, нито като абсурден. И че следователно нито може да бъде обичан, нито пък незачитан.
Паскал и Камю са модерни западни мислители. Едно от най-силните оръжия на модерната западна мисъл е диалектиката. Ето пример за това: "Човек е велик, защото осъзнава своето нищожество", е казал Паскал. А Камю си представя обречения на безсмислен труд Сизиф щастлив. Очарованието, което излъчват тези мисли, е очарованието на парадокса, който винаги оставя след себе си впечатление за дълбочина и истинност. На културно ниво това без съмнение е така, но на ниво "смисъл" диалектиката си остава една красива фигура.
Паскал се е взирал в отвъдното. Камю не искал да се взира и не се е взирал, но също в отвъдното. Те и двамата са се разминали с познаваемия Бог, с този, който е тук, под носа ни, и ще бъде тук до тогава, докато не си отворим устата да кажем нещо за него. Кажем ли нещо за него, той вече не е Той, а наше мнение по въпроса. "Тао, което може да бъде изказано, не е вечното Тао", така неуморно повтарял древният китайски мислител Лао Дзъ.

Людмил Тодоров