Умерено. В лошия смисъл
Гостуването на Благоевградския театър в София с четири нови спектакъла даде повод на организаторите му да проведат дискусия под името "Умереният млад театър". Във фоайето на Нов драматичен театър "Сълза и смях" се събраха колеги театроведи, малко актьори и още по-малко режисьори. Директорът на Сълзата Бойко Богданов откри форума, като използва повода да обяви излизането на полемично-критичния лист "Артистъ", списван от младите колеги Кремена Димитрова и Асен Константинов.
След това думата взе директорът на Благоевградския театър режисьорът и художникът Петринел Гочев, който се опита да обоснове избора на темата по следния начин: умерен значило професионален конвенционален театър, чиито представления са простички, достъпни, с добре разказана история, с проследени взаимоотношения между персонажите... и художествено пълноценни. Днес младите бързо се изчерпвали в напъните си за уникалност, правели олекотен театър, от който нищо не му се случва на зрителя, и т. н. Гочев потърси корените в обучението в НАТФИЗ, в разделението на режисьорските класове от актьорските. Позоваваше се на дискусиите от Дните на младата режисура в Ловеч. Младите имали енергията на себедоказването, но не знаели елементарни неща. Можем ли да направим добро представление по поръчка, например на училищата за учебната им програма? - се питаше Петринел Гочев, като знаеше отрицателния отговор. Тревожеше го апатията към театралния живот у нас, включително у критиката...
Спорни или не, объркани или с точни попадения, думите му бяха искрени, самовзискателни, горчиви, на места - отчаяни.
В дискусията взеха участие Асен Константинов, Ани Петрова, Александър Жеков, Бойко Богданов, Аве Иванова (най-активно), Камелия Николова, Ромео Попилиев, Красимира Филипова, Златко Гулеков и, разбира се, самият Петринел Гочев... Тоест младият театър беше обсъждан (с едно-две изключения) от средното поколение, което, за мен поне, е тревожно. Всички особености на българските театрални обсъждания се насложиха и върху тази дискусия. Дори на сцената беше по-интересно.
И все пак:
Асен Константинов обърна внимание, че дискусията по темата е започнала още в Ловеч, а проблемите важат не само за младите режисьори.
Бойко Богданов по повод "уникалните" търсения въведе понятието "театрална графомания". Каза, че за да бъдеш екс-центричен, трябва да знаеш къде и какъв е центърът. Укоряващо се позова на Стрелер, който искал само да е разказвач на истории. Не било срамно. Зададе надвисналото над задименото фоайе на Сълзата питание: "Какво се случи, че театърът се еманципира от зрителя?", като поясни, че проблемът не е български, не е само местен.
Ани Петрова развълнувано прочете няколко страници. Тя беше романтично радикална в констатацията си: "Не харесвам българския театър в момента. Той не ме опиянява."
Александър Жеков подчерта, че е впечатлен от съзнанието за отговорност на един млад директор, който повдига важни проблеми. Говори за баланса между зрителския интерес и преднамерено елитарните търсения. Провокира присъстващите с въпроса: "Кой сега може да постави "Гераците" така, както го направи преди години Надежда Сейкова?"
Аве Иванова обърна внимание, че по-важният проблем днес не е липсата на разказ, а липсата на вкус. Възмути се от "Особеностите на българския национален секс". Заяви, че подобни спектакли няма да доведат публика, а ще я отблъснат.
Камелия Николова, провокирана от Аве Иванова, обобщи проблема за вкуса, който се формирал от театралната среда, и затова хем сме виновни, хем сме невинни. Проблемът не бил в преднамерената елитарност, а в липсата на професионални умения. Да постигнеш един жанр, да разкажеш една история - това не били прости неща. Пиесата на Стефан Кисьов била старомодна, харесала й "Пиеса 27".
Имаше, разбира се, и други изказвания, но и те не "обогатиха" жанра "ей така си говорим". Беше скучно, неумерено скучно.
А не трябваше. Защото млади колеги, подпомогнати от НДТ "Сълза и смях" и Съюза на артистите в България, излязоха с тяхно си издание - "Артистъ". Засега това са 8 страници формат А4, цена 30 стотинки. Авторите на този брой са само млади - Асен Константинов с "Няколко добри причини да мълчим", Тодор Карастоянов с "Under Construction", Лъчезар Цветков, Асен Терзиев, Даниела Червенкова, Кремена Димитрова с "Аз съм... Защо?". Публикувани са и откъси от "Разновидности на критиката" на Мартин Еслин. Другите текстове са за преминали международни театрални фестивали.
Ако листът иска да бъде територия на искреността, на неограничавания от задръжки критически хъс, ако иска да е полемичен, ако иска да огласява определено мислене, ако смята, че по-вътрешният му характер го прави някак по-свободен и т. н., той има нужда от още енергия и конструктивност. Но и такъв, първият брой заслужава ласкави думи, защото увеличава територията за критическо писане и дава още една възможност за по-бързо професионализиране на младото ни театрознание. Дано поне тези шансове се използват неумерено.

Никола Вандов