Белият дом и светът
Не е тайна, че електоратът на САЩ малко се интересува от външния свят. Според предизборни допитвания до общественото мнение външната или отбранителната политика на един кандидат за президент са оказали влияние само върху 2% от американските гласоподаватели. Но за останалата част от човечеството единственото, което наистина има значение, е президентската външна политика. Шефът на американската изпълнителна власт е личността с най-голяма власт в света, човекът, който, за добро или за зло, упражнява огромно влияние. Към момента на написването на този материал не е ясно дали Гор или Буш ще стане президент. Но различията между тях във външната политика трябва да се разглеждат много сериозно.
В много отношения едно президентство на Гор би следвало стъпките на Бил Клинтън. Мъжете и жените, които вероятно биха упражнявали най-силно влияние (например Ричард Холбрук във външната политика и Лора Тайсън в икономиката), вече са заемали важни позиции при Клинтън: Холбрук като посланик за специални поръчения в Африка и на Балканите, а след това като постоянен представител в ООН; Тайсън като председател на Съвета на икономическите съветници. Гор почти сигурно е по-склонен от президента Клинтън да подкрепя хуманитарни интервенции зад граница (не забравяме обаче, че през 1992 г. същото важеше и за кандидат-президента Клинтън). В крайна сметка международните ангажименти вероятно ще останат почти същите.
По тези причини, а и защото е познато лице, много е пътувал и е добре информиран, Ал Гор би бил един добре приет наследник в повечето страни.1 Твърдо заявената му ангажираност със защитата на околната среда - не само в текстове и речи, но и в ентусиазираното му одобрение на Протокола от Киото от 1997 г. по глобалното затопляне - го поставя в различна от самия Клинтън категория, който досега по този въпрос е избягвал да показва главата си над политическия "парапет". Ако Гор, гледан от чужбина, има слаба страна, то тя е в подозрението, че е заложил себе си на коалиция от интереси - профсъюзи, фермери, стари демократи, зелени и критици на Световната търговска организация, които могат да го задължат (в разрез със собствените му добри инстинкти) да се оттегли от двупартийната подкрепа на свободната търговия.
В момента САЩ са ангажирани с приглушена, но все по-тотална търговска война с Европа, Япония и Канада. ЕС в частност обвинява САЩ в незаконно субсидиране на износа чрез закона за корпорациите, продаващи в чужбина, който дава данъчни преференции на американски компании, регистрирани зад граница; САЩ контраобвиняват, че чужди правителства мълчаливо са подминавали и дори са фаворизирали дъмпинга на продукти със снижени цени, в частност на стомана. Приетата неотдавна поправка на сенатора Робърт Бърд за компенсиране на загубите, понасяни от родните производители на стомана в резултат на евтин внос, е само последният от серията провокативни ходове, които налагат ограничения върху всичко - от генетично изменени храни до непастьоризирано френско сирене. Съществуват мощни групировки - описаните по-горе, но също и националистическата десница - в Европа и САЩ, които не биха се натъжили, ако видят едно завръщане към протекционизъм и тарифи; един нов президент ще трябва без отлагане да обърне внимание на този увеличаващ се източник на търкания.
По този проблем Джордж У. Буш, който защитава конвенционалната позиция за отворени граници (за стоки - не за хора), ще бъде предпочитан пред Ал Гор от много правителства в Африка, Азия и Европа. Но във всяко друго отношение неговото добре документирано невежество във външните работи е източник на силно международно безпокойство.2
Безспорно безпокойството има своите полезни страни. Изявленията на Буш и на съветничката му Кондолиса Райс, че е желателно европейците сами да решават собствените си проблеми, изправи косите на Европа с предсказуемите намеци за нуждата от споделеност на натовските задължения: "един за всички, всички за един."
Предвид почти патовата ситуация в Камарата и в Сената, малко е вероятно Буш да действа прибързано по тези или други въпроси. Но ако перспективата за предстоящи изтегляния на американски войски при президента Буш спомогне за "мобилизиране" на европейския ум, това може и да не е чак толкова лошо. Европейците са шизофренични относно доминирания от САЩ натовски чадър. От една страна, те биха искали да изградят собствен европейски военен капацитет - на срещата в Ница през следващия месец е възможно ЕС официално да се обвърже със създаването на европейски сили за "бързо реагиране" с численост от 60 000 души. От друга страна, американското присъствие винаги е давало на западноевропейците увереност и сигурност на ниска цена, както с готовност признават по-малките страни-членки на ЕС. Никой не иска да види края на това състояние на нещата.
Във всеки случай, в предвидимо бъдеще нито Франция, нито Великобритания, нито Германия ще се съгласят да предадат външната политика в ръцете на "Европа". Двама висши служители се занимават с европейската външна политика и въпросите на сигурността: Крис Патън, комисар на ЕС по външните работи (отговорен пред комисията в Брюксел), и Хавиер Солана, върховен представител по външните работи, който получава пълномощията си от петнадесетте страни-членки. Но и двамата не притежават каквато и да е реална власт. Няма обща европейска външна политика: от Израел до признаването на Северна Корея и санкциите срещу Ирак - по всички въпроси големите държави на Западна Европа са в безнадеждни противоречия.
Европа харчи по-малко от една четвърт от разходите на САЩ за научни изследвания и технологии във военната област и всяка страна подкрепя своите местни производители на оръжие за сметка на съвместните програми за оборудване и доставки. Нещо повече, за да останат в рамките на критериите от Маастрихт и да избягнат дестабилизиране на крехкото евро, страните-членки на ЕС са подложени на натиск да задържат обществените разходи на ниско равнище. Бюджетите за отбрана са удобен прицел за съкращаване. Не е ясно как тези противоречия, които са отражение на по-широки неясноти в европейския "проект", ще бъдат разрешени.
А иначе вън от Европа Буш би получил наследство, по което няма какво особено да се прави. В Азия, в Залива и в Централна Америка политиката на САЩ винаги е означавала управляване на кризи и избягване на бедствия. Как Буш би се справил с извънредни ситуации например в Колумбия или Централна Африка, е открит въпрос. В Близкия Изток сриването на мирния процес подчертава границите на американската сила, а също степента, в която САЩ са се отдалечили от съюзниците си. Макар Клинтън все още да се опитва да посредничи между Барак и Арафат и САЩ все още да са главният финансов поддръжник както на Израел, така и на Египет, традиционните електорални предпочитания към Израел в Америка дотам са изкривили американските коментари и реторика по израело-палестинската борба, че повечето европейски коментатори (да не говорим за останалия свят) гледат с отчаяние на възможността идващата администрация да играе ефективна роля в региона.
Буш не може да бъде обвиняван за това. Но той е отговорен за "ураджийската" си подкрепа на националната ракетна отбрана и демонстративната липса на интерес към международните институции и споразумения. Тези негови предубеждения могат да се окажат катастрофални. Някои от близките съветници на Буш са правели неясни изказвания относно разполагането в определени райони на ракети с "ускорителна степен", които могат да се базират в морето и да се държат във или близо до вероятни конфликтни райони - например в Залива или до бреговете на Северна Корея, за да прихващат враждебни ракетни нападения. Но дори тези оръжия да се създадат и да се окажат ефективни и надеждни (тези въпроси са все още в царството на чистата спекулация), те няма да бъдат инсталирани още много години. Междувременно официалната политика на Републиканската партия е да се ангажира изцяло с националната ракетна отбрана. Това би повлякло след себе си анулиране на Договора за ограничаване на ракетните въоръжения от 1972 г. - резултат, колкото дестабилизиращ американските съюзници, толкова провокиращ Русия.
Президентът Джордж У. Буш би възпроизвел неохотата на Републиканския Конгрес да плаща членския внос в ООН, да стане член на Международния съд или да играе активна роля в международни агенции в момент, когато такива агенции и институции биха могли и би трябвало да играят решаваща роля във всичко - от съдебно преследване на военни престъпници до предотвратяване на смъртоносни пандемии. Буш и неговите хора знаят малко и още по-малко ги е грижа за замърсяването на околната среда. Неотдавнашното му отхвърляне на протокола от Киото е лошо предзнаменование за политиката на САЩ в епоха на нарастващо международно безпокойство за околната среда. В крайна сметка, неясно изразените ангажименти към някакъв "особен американски интернационализъм" едва ли ще могат да компенсират ясното послание за безгрижно тесногръдие, заявено по време на избирателната кампания.

---

Успокойте се, казват ни. Джордж У. Буш е обкръжен от мъдри и опитни съветници. Те ще го осветлят в световните дела. Неговите съветници със сигурност са опитни (повечето от тях са работили за баща му); но колко мъдри са те? Кондолиса Райс вече успя да разтревожи много хора - едно е да предложиш "ново разделение на труда" в рамките на НАТО, внушавайки, че европейците трябва да поемат ролята на САЩ на Балканите (европейците вече предоставят 80% от мироопазващите сили и носят повечето от разходите); съвсем друго е да намекваш, че 82-ра въздушнопреносима дивизия имала по-важна работа от ескортирането на деца до училище. Изводът, че френските и британските парашутисти са по-подходящи за гледане на бебета, не беше добре приет от европейците, чиито наземни войскови части са много повече изложени на опасност и в последно време поемат много по-големи рискове от американските им колеги.
Както и другите старши съветници на Буш, Райс е учила занаята през последните години на студената война и гледа на света през оптиката на Велики сили и Големи проблеми (Русия, Китай) наред с малки кризи и места, недостойни за ангажирането на САЩ с тях. При несъмнения опит на д-р Райс, това означава липса на въображение и дори известно непознаване на начина, по който в действителност работи днешният свят.
Но истински тревожната перспектива сред менторите на Буш е вероятният бъдещ държавен секретар Колин Пауъл. Като дългогодишен "вътрешен човек" във Вашингтон, той може би ще работи добре в Държавния департамент, ще се разбере с комитетите в Конгреса и ще направи по-ефикасна организацията и управлението на политиката. Но при целия си любопитен култоподобен статус вътре в страната, в действителност Пауъл ще е най-високата цена, която светът би платил за победата на Буш.
Колин Пауъл е отговорен за днешната фикс-идея за "защита на силите" - гротескното схващане, че главната цел на американските войски, разположени в райони на криза, е да осигурят собствената си неуязвимост. Той изглежда хипнотизиран от "стратегиите за изхода" - изискването американското правителство да не предприема никакви действия, ако не знае предварително кога и как би се измъкнало от въвличането си във военни действия в чужбина. А това означава, че в реално съществуващия свят на непредвидими рискове и двусмислени ситуации, американски войски въобще никога не биха направили и крачка извън казармите си. И Пауъл (както Райс) твърди, че задачата на САЩ е да се готвят предимно за големи кризи, които видимо застрашават жизнените национални интереси. Какви са тези интереси и защо те и само те са "жизнени", още никой не е обяснил.
Накратко, на генерал Пауъл е присъщ бюрократичният, враждебен на действието възглед, типичен за много кабинетни старши щабни офицери. Това не би имало значение, ако той работеше за президент, притежаващ някакъв собствен военен опит, както и решителност да подминава лошите му съвети. Неговата гледна точка би могла дори да бъде полезна, ако той беше военен съветник, внасящ предпазливост в действията на някой прекалено ентусиазиран лидер, който бърза да изправи всички несправедливости в света. Но за един всемогъщ държавен секретар, който упражнява неограничено влияние върху неуверен новак с инстинкт да прави минималното, антипатията на Пауъл към всички начинания зад граница може да се превърне в бедствие.
Буш заяви, че не мисли, че САЩ трябва да се впуснат в "изграждане на нации"; че САЩ не могат да бъдат "всички неща за всички народи по света". Но светът няма да застине в бездействие само защото САЩ загърбва ангажимента си към неговите грижи. Американските национални интереси днес са преплетени с тези на съюзници и почитатели от целия свят. Защитата на тези интереси предполага поддържане на американското международно влияние. Това влияние на свой ред се опира не само върху американските закони и свободи, но също и върху американската подкрепа на правата и свободите на други нации, осветени в международното право и гарантирани in extremis от реална заплаха за употреба на сила. Без това Америка ще е нещо, малко повече от Макдоналдс. Джордж У. Буш без съмнение би имал достатъчно "домашни" грижи. Но, харесва ли му или не, ако бъде избран, той ще бъде също и лидер на света. Ако иска да бъде ефективен (или дори само компетентен) в тази си роля, той ще трябва да се освободи от прегръдките на своите съветници. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

The New York Review of Books, 20 ноември 2000

Тони Джуд









































1 Но не навсякъде. В Хърватия и Босна например мислят, че стилът Клинтън-Холбрук - нахлуващ, налагащ споразумение, оставящ подробностите за по-късно и избягващ да бъде наоколо, когато нещата се разпадат - може да бъде подобрен; и че Буш би внесъл по-трайна стратегия за влияние върху упорити проблеми. Моята гледна точка е, че техният оптимизъм е неуместен.




































2 В "Le Monde" от 11 ноември Оливие Дюамел писа, че Джордж Буш въплъщава "кретенизацията" на американската демокрация. Господин Дюамел, професор по политически науки и член на Европейския парламент, може да е французин, но въобще не е прононсиран антиамериканец. Неговото мнение за републиканския кандидат-президент е широко споделяно в Европа.