Нормалното
съвременно изкуство
- Как се насочихте към съвременното изкуство?
- Започнах да уча история на изкуството в Университета, но после се прехвърлих в история на критиката в Генуа. От началото на обучението си не знаех какво точно искам, но със сигурност имах желание да пиша за изкуството. Беше доста трудно, защото в Университета изучавахме историята на изкуството, но не и това, което става сега. Имах щастието, че "Флаш Арт" търсеше хора, изпратих им информация за мен и започнах да работя за списанието. Това беше изключителна възможност за мен да навляза в съвременното изкуство. И освен това да работя с художници, да разбера какво става сега, да установя директна връзка със ситуацията. Става дума за началото на 90-те, когато започнах да работя за "Флаш Арт" и прекарах много време там. От 1996 до 1998 бях изпълнителен редактор на списанието до момента, когато стана важно за мен да напусна и да започна да работя като независим куратор.
- При мен стана обратното, но с умиление си спомням за годините на свободна практика...
- То е като да напуснеш семейството и да станеш наистина независим. Публикувах книга с мой колега. Днес фактически преподавам и курирам изложби като независим куратор. Понякога си давам сметка, че е много трудно да работя в такава ситуация, защото нямам някаква институция или музей зад гърба си. Но определено искам да остана в това положение, защото то ми дава възможност да разбера колкото може повече за това, което става в страната, а и извън Италия, където положението е много различно.
- Книгата ви вероятно също е насочена към съвременното изкуство.
- Това е антология от текстове и интервюта, статии и художнически изявления, също и материали за жените художници, започвайки от края на 70-те до сега. Решихме да обърнем внимание и да се фокусираме върху това как се променят работите на жените художници веднага след момента, от който повече не се налага да се борят за изявата си. През 70-те например те е трябвало да утвърждават своите собствени гласове, но от 80-те вече са се наложили и започват да използват всички средства в работите си.
- Грация Тодери предполагам е сред тях. Знаете ли, че тя може да се определи като любимка на нашата специализирана публика? Преди около година-две тук - в галериите "Ата-рай" и АТА - гостува колекцията "Фраг Лангедок-Русийон". В изложбата бе представено и нейно видео, в което жена (вероятно самата авторка) се опитва да отвори чадър във водна среда. Беше много обречено, но поетично...
- Работата, за която говорите - тя беше в басейн. Това произведение е много важно за кариерата на Грация Тодери. В началото на своята кариера художничката участва в Аперто (разделът за млади художници на Венецианското биенале) през 1993 г. Там тя показа 2-3 малки растения и водна струя, която се ръси върху тях. Това може да се тълкува като белег за устойчивост, за съпротива, защото растенията устояват на силната струя. Произведението беше важно, защото е една от първите декларации за възможността на крехкия живот да живее в неподходяща среда. От по-широка гледна точка растението може да се отъждестви с човека. Така че поставяйки себе си в басейн, тя продължава идеята, която заложи в растенията под водата. Може би дори е по-експлицитно - като директно обяснение на предишните й работи. Защото в тази трудна ситуация - водата не е нашето естествено обкръжение - художничката е жива, прави необходимото, за да оцелее, но и нещо повече - извършва други действия в тази среда.
- Променя ли се нейното изкуство и в каква посока?
- Да, от една страна то се развива в една по-отворена ситуация. Но и само по себе си се променя: тя започна да конструира видеа, в които метафората на небето е главният обект. Тя започна да се интересува от представяне на напрежението между нажето желание да бъдем без ограничения, и естественото ни съществуване, което е пълно с ограничения. Например в Истанбулското биенале тя направи видео, чието название е "Терра" - обектът е самолет в доста двусмислено положение: не можем да разберем дали той излита или каца. В последните си работи Грация Тодери започва отново да се връща на земята. Преди два месеца направи във Флоренция една работа за градската среда. Беше представена на един площад, видеото показваше града от гледната точна на самолет и периодично някои отделни места по картата бяха осветявани. Така чрез светлината можеха да се разпознаят някои реални обекти. Всъщност това беше възможност да се преориентираш, гледайки картата по нечий друг избор и така да видиш нещата по различен начин. И хората на площада тази вечер бяха много щастливи да откриват своите паметници и важни места в града, но представени по друг начин.
- Във втората си лекция сте представила млади италиански художници...
- Да, започнах я с конференцията, в която участвах през септември в Лондон. И с уточнението доколко в Милано администрацията е трудна за преодоляване. Опитах се да дам представа за начина, по който днес се осъществяват много от произведенията на изкуството, за зависимостта им от градски администрации и други институции, за тяхната крехкост в отношенията им със средата. Мисля, че и всяка лекция е различна, зависи от мястото, от публиката, от администрацията и т.н. В крайна сметка всичко зависи от контекста. Показах работите на трима млади художници, които живеят и работят в Милано: Марко Валиери, Енцо Умбака и Патрик Туттофуоко (последното означава "всичко в пламъци" - той е много млад и много активен, така че името му отива). През последните години те направиха много различни работи един от друг, но общото в тях е, че установяват друг вид отношения с пространството и града. Новото е, че се базират на идеята да се направи нещо, вместо да се представя нещо.
- И какво конкретно правят?
- Например Марко обикаля Милано и както си ходи, прегръща абсолютно непознати хора - видеото показва различните реакции. Представяте си колко странно е това: просто си ходиш из града и някой внезапно те прегръща. Някои се ядосват, други са искали да разберат какво става... Но като цяло е доста смешно да се видят всички тези реакции на видеото. Умбака пък реши да отиде в метрото. Там, облечен като просяк и с типичния за тези хора напевен възглас искаше от минаващите не друго, а да отидат да видят сайт в Интернет, чието име е Сървайвал (оцеляване). И определено насищаше пространството, създавайки нещо като театър. Защото в крайна сметка хората, които просят, също създават театър. Патрик направи пред централната гара нещо като писта във формата на осмица - голяма и очертана като двойна пътека. На пресечката на осмицата имаше едно мостче и стотици от неговите приятели очертаваха осмицата отвън. Всъщност именно те я правеха изграждаха. В този случай беше важно да се прави нещо заедно. Да се заеме за някакъв кратък период от време дадено публично пространство, да се създава нещо заедно - това бе нов вид отношение в място, което е малко дифузно, преходно, неконцентрирано. Работата поставя дилемата да направиш нещо или да бъдеш контролиран. Във всичките споменати три работи важна е връзката със средата. Градът има някакви ясни очертания и ограничени визии, целта на художниците е да се направи нещо, което ги отбягва и което е напълно различно.
- Някои от произведенията, за които говорите, напомнят за акции в градска среда от 60-те: инструктажите, произволното следене на хора по улиците и т.н. Може ли да се каже, че е налице поредно "завъртане на колелото" и връщане към този период? И ако има такъв процес, какво е новото, каква е разликата в днешните работи спрямо предишните?
- Да, има такава връзка, но разликата е в декларирането на свободата и нейните измерения. "Флуксус" и ранните акционисти твърдят, че важното е да се излезе от галериите като традиционни места и да се прави нещо навън. Сега няма нужда да се излиза от галериите и музеите. Галериите вече нямат такава идеологическа позиция. Днес художниците правят нещо навън, а после се връщат обратно в музеите и представят работите си там. Излизането навън е нормална възможност. Това, което художниците правят, не е битка за излизане извън галериите в нови пространства - те просто излизат. Важно е да се създаде възможността за нов художествен опит и да се намери средата, в която той да се реализира.
- Какви са предпочитаните места за показване на италианските художници?
- Частни галерии основно, но нещата се променят. През 90-те беше все по-важно да се показва в галерии, отколкото да се прави нещо в други институции. В последните години, слава Богу, стана възможно да се правят неща и в някои музеи. Марио Горни, например, е един от създателите на "Кеър Оф", които съвместно с Виа Фарини създадоха в последните години архив на младите художници. Това е единственият голям архив, който функционира главно в Милано. Те работят с някои музеи, канят млади куратори... така е поне в Милано. Архивът е на Виа Фарини, на тази улица е и редакцията на "Флaш Арт", така че това е напълно нова възможност за младите художници да влязат в художествения живот.
- Материален или дигитален е този архив?
- В началото беше създаден във вид на книжни папки, в момента е дигитализиран, ще бъде пуснат и в Интернет. В началото на 90-те нямаше нищо такова. Тогава трябва да отчетем голямата информационна работа, която извърши "Флaш арт" например. Така или иначе последните 10 години бяха много важен преходен период за Италия. Въпреки че има още хиляди неща, които да се направят в бъдеще - за да стане съвременното изкуство нещо нормално, а не да се възприема като ъндърграунд.
- Е, и ние тук работим по въпроса. Но ми е интересно какво в Италия пречи то да се възприема като нормално изкуство?
- Едната причина е твърде голямото ни наследство от миналото. И може би ниското самочувствие да живееш в място, където е творил Леонардо и т.н. художници. Миналото се възприема като достатъчно, ти си близък свидетел на това минало - при нас музеите не само морално, но и съвсем реално, "физически" присъстват в средата. Много университети предпочитат да преподават история на изкуството, вместо модерното. От друга страна е проблемът, който произтича от масмедиите. Те са по-заинтересувани от конструирането на визуална наративност, която дава някаква сигурност и избягват да поставят въпроси. А именно поставянето на въпроси е една от най-интересните страни на съвременното изкуство. В това съм абсолютно убедена - ако обучавате хората да задават въпроси, те в един момент могат да станат опасни по някакъв начин. Защото такъв тип хора искат да променят нещата, вместо да се надяват да бъдат малко по-богати, малко по-задоволени.
- И при нас медиите предпочитат "класиците", но когато търсят сензация, се обръщат към съвременното изкуство.
- Същото е и при нас. Например през 90-те си спомням едно Аперто (1993), където английският художнк Демиан Хърст показа нарязана крава. По-късно тя бе представена и в скандалната изложба "Сенсейшън". Но не мисля, че "Сенсейшън" е синоним на съвременно изкуство - струва ми се, че тук има някакво объркване по линия на комуникацията. За щастие, художниците не се интересуват от провокации. В изложбата имаше много интересни работи, тази също беше важна, но не беше единствената.
- Работите ли по някакъв кураторски проект в момента?
- Курирам изложба, която ще бъде във Триест следващата година. Свързана е със събирането на страните от Г 8 във връзка със средата и рециклирането на материалите. Организаторите ни помолиха да направим нещо по въпроса. Опитахме се да направим план за трансформация на обекти и материали, взети от ежедневието, което всъщност е една от основните нагласи в съвременното изкуство. Още утре, щом се прибера, ще продължа да работя по въпроса. За щастие, имаме малко пари, но времето е много ограничено.
- Често ли в Италия работите по този начин - по поръчка, имам предвид?
- Не, това е някакво чудо, на мен ми се случва за първи път. Явно това е рядко явление. Странно ми е. Може би след няколко месеца ще имам вече някакъв опит, но сега това е ново за мен. Може би е добър знак, че нещата се променят.

19 ноември 2000 г.
Разговаря Диана Попова



Разговор с
Емануела де Чекко


Емануела де Чекко е художествен критик, работи за списание "Flash Art", преподава култура на художествения образ в L'Universita dell'Imagine и в Европейския институт за дизайн в Милано. В рамките на програмата "Месеци на европейското съвременно изкуство в галерия XXL" тя бе поканена от Фондация "Съвременно изкуство" и Център за изкуства "Сорос" да представи Грация Тодери и млади италиански художници на 17 и 18 ноември в галерия XXL и в Евро-българския културен център - София.