Надежди за авторското кино
Преди година, по повод на международния филмов фестивал в Манхайм - Хайделберг, споделих в "Култура" опасенията си, че авторското кино е навлязло в задънена улица. Единствено панорамата на Отар Йоселиани и отделни проблясъци от извънконкурсната програма обнадеждаваха, че въпреки натиска на комерсиализацията, авторско кино ще има и в бъдеще.
На тазгодишното 49-то издание на фестивала тези ми плахи надежди се оправдаха - върху фона на многото интересни поредици (общо 78 филма от 48 страни) се открои силна конкурсна програма, в която няколко равностойни творби си оспорваха първенството.
Сред тези добри филми обаче не бе "Али Зауа" (Мароко/Франция), на който голямото жури изненадващо присъди първата награда - очевидно заради болезнената му тема за безпризорните деца по улиците на Казабланка. Режисьорът Набил Айуш е разчитал, че съчиненият мелодраматичен сюжет - усилията на малките скиталци (играещи сами себе си) да погребат загиналото си другарче "като цар" - ще привлече повече публика, отколкото чисто документалното претворяване на социалната трагедия в нейната автентичност. А зрителите, включително и членовете на журита от богатите страни, изпитвайки угризения заради своята обезпеченост, изглежда, бързат да успокоят съвестта си с филантропски жестове, често и във формата на фестивални призове.
От съвсем различен тип кино бе чешкият филм "Самотници", спечелил наградите на икуменическото жури (на обединените християнски църкви), в което участвах (то бе председателствано от познавача и приятеля на българското кино Роналд Холоуей) и на журито на ФИПРЕССИ, както и похвална грамота от голямото жури. Неговите автори Давид Ондржичек и Петр Зеленка портретират връстниците си - поколението на 30-годишните - върху фона на мегаполиса Прага. В неконвенционалната полифонична структура на този групов портрет са вплетени темите за загубата на ценностите, за безперспективността, самотата, безлюбовието... Теми, които се появяваха в разнообразни вариации в преобладаващата част от фестивалната програма и които, впрочем, звучат в световното кино (и не само в киното) от години насам. Но при цялата универсалност на проблематиката си, а и при целия й драматизъм, "Самотници" очарова с неподражаемото чешко чувство за хумор, познато ни от филмите на Менцел, Форман, Сверак, Шулик... И укрепва упованието ни във възможността за опазване на националната идентичност в киноизкуството, за която напоследък толкова говорим - със съмнения, опасения и тревога.
Красноречив пример за отстояването на душевността, колорита, стилистиката в националната филмова традиция бе и иранският филм "Санам", завоювал специалната награда на голямото жури. Неговият режисьор Рафи Питс, чийто дебют "Петият сезон" преди три години бе отличен в Манхайм, следва пътя на знаменития си сънародник Киаростами, на образците от нямото кино и изгражда разказа си за трагичната участ на селянката Санам с класическа простота и с мощната, първична сила на емоциите. Този тип поетично и хуманно кино предизвиква, от една страна, искрено съпреживяване и възхита пред вангоговската изразителност на човешките лица и пейзажа, но от друга, все пак, навява мисълта за изминат етап (включително и от нашето кино).
Едно по-модерно киномислене, с по-сложно организирана структура на повествованието и деликатно взаимопроникване между трагедийно и комедийно, доближаващо го до чешкия "Самотници", ни бе предложено в белгийския филм "Не плачи, Жермен!" на Ален дьо Хайьо. Любовното вглеждане на автора в битието на малкия човек, желанието му да вдъхне кураж за преодоляване и на най-болезнени житейски ситуации, каквато в случая е загубата на голямата дъщеря в едно семейство, завоюва на тази творба всеобщи симпатии и наградата на зрителите.
И като в абсурдна комедия, тъкмо филмът, спряган най-много и от журита, и от зрители за награждаване, в края на краищата остана без нито едно отличие. Самият този филм - "Две хиляди и край" на канадеца Арто Парагамян (чийто дебют бе посрещнат през 1994 г. в Манхайм с адмирации и награди) - представлява абсурдна трагикомедия. Героят му, изтъкнат учен, в тънкото, интелигентно изпълнение на Джон Туртуро, отначало стреснат от известието за неизлечимото си мозъчно заболяване, съумява да погледне на очакващата го близка смърт не само философски, но и с чувство за хумор. С невероятния си баланс между трагика и ирония филмът можеше да претендира поне за наградата на името на Фасбиндер, присъждана тук за най-своеобразна кинотворба.
С тази награда обаче голямото жури удостои югославския "Земя на истината" на Милутин Петрович - пак, както при мароканския, заради самата му тема - бомбардировките над Белград. Уви, тя бе разработена спекулативно и бледо. Изглежда, драматизмът на неотдавнашните действителни събития все още трудно се поддава на претворяване в игралното кино. Слаба бе и италианската политическа комедия "Албански блуз" на Нико Коразола, разиграваща се пак върху фона на бомби и ракети и осмиваща страха у италианците от притока на албански бежанци.
Истински интересни политически филми бяха документалните - "Ледена лимонада за Хонг Ли" на немеца Дитмар Рач, проследяващ пътуването в днешен Виетнам на източногермански фотограф по следите на хората, снимани от него между 1965 и 1975 г.; "Скъпи Фидел" на Вилфрид Хюизман, пак от Германия, за някогашната любовница на Кастро, Марита Лоренц, по-късно съпруга на венецуелския диктатор Маркос Перез Хименес; "Хартиени тигри" на американците Джон Хаптас и Кристине Самуелсън - за самолетното гробище на бомбардировачите, посипвали навремето Виетнам с напалм, за жестокостта и безсмислието на водената тогава война, както и на всяка война...
Отдавна е известна откривателската амбиция на някогашната "Манхаймска филмова седмица", откъдето поеха едни от най-големите творци на съвременното кино и се наложиха понятията "чешко чудо", "полска школа", "американски ъндърграунд" и т.н. Сега, в разширеното като "Манхайм-Хайделберг" превъплъщение на фестивала, разраснало се и като обхват на филми, и като времетраене (10 дни), и като събитие с широк резонанс както сред световната кинематографична общност, така и сред местната млада публика, тази откривателска амбиция продължава да изненадва с представянето на непознати, многообещаващи млади автори и на цели национални кинематографии.
Корейският филмов бум през втората половина на изтеклото десетилетие бе забелязан тук в зародиша си - още през 1996 г. върху него бе обърнато внимание със специалната програма "Арена на действието - Корея". Тази година под название "Корейското филмово чудо" бяха представени тринадесет филма, създадени от 1984 г. до 2000 г. - с цел да се проследи възникването и развитието на този феномен. А в специална среща-дискусия с представители на Корейската академия за филмово изкуство бе разисквана ролята, изиграна от възпитаниците й за международния успех на корейското кино и за доминирането му на родния филмов пазар.
Подобен откривателски поглед фестивалът отправи и към новото латиноамериканско кино във филмовата програма "Буенас вистас" (название, подсказано от последния документален филм на Вим Вендерс), а специална извънконкурсна поредица от 14 филма така се и наричаше - "Открития от цял свят". Разбира се, всичко това, наред с традиционните от години програми "Детски филмов фестивал", "Турски филми"(за 400-хилядното турско население в Манхайм) или новата закачлива поредица "Еротични истории", разграничаваща еротика от порнография, бе непосилно да се изгледа, макар че фестивалът предлагаше възможност част от филмите да се видят и на видео (удобство, особено ценно за разрастващия се тук филмов пазар).
Онова, което обаче държа да не пропусна, са ретроспективите на двама знаменити швейцарци - Даниел Шмид, славещ се като "магьосника", и Клеменс Клопфенщайн - живописец, режисьор, сценарист, оператор, известен с дръзновените си експерименти в киноизображението. Бях се срещала с тях и бях гледала филмите им и преди, дори се бях опитала да напиша портрет на Клопфенщайн в списание "Кино"... Сегашните им ретроспективи обхващаха, за радост, тъкмо невидените от мен, както и най-новите техни заглавия, а разговорите с тях ми откриха днешните им вълнения. Голямо е изкушението да се пише пространно за изкуството на тези майстори, което е наистина вълшебство - оскъдни празници на духа в нашето комерсиализирано ежедневие...
Върху фона на всички тези ярки впечатления имах случай да видя българския филм "Писмо до Америка"- на прожекция, организирана от неговите продуценти извън рамките на фестивала пред тесен кръг от кинокритици и филмови творци, сред тях - и самият Клопфенщайн. Присъствието им ме караше да гледам филма с крайна придирчивост, а и съизмерването с фестивалната програма вдигаше летвата. Нашият филм я прескочи успешно - не само според личните ми, може би пристрастни, възприятия. Свидетелство за това бяха и споделените с мен, и най-вече изказаните пред трети лица, несвързани с България, положителни оценки, за които научих по-късно. Дебютът на Иглика Трифонова (със самата нея се бях запознала преди години пак тук, в Манхайм, при представянето на документалния й филм "Разкази за убийства") е още едно убедително доказателство за силата на изкуството, когато то успее да проникне в духовната сърцевина на своя народ. По време на състоялата се у нас през юни т.г. международна конференция на ФИПРЕССИ на тема "Национална идентичност на българското кино в процеса на глобализация" изпитвах притеснения от доминиращия образ на българина в повечето наши филми от последното десетилетие - от загрубяването, ожесточаването, овълчването му. А сега, гледайки "Писмо до Америка" пак ведно с чужденци, се усещах преизпълнена с гордост за този наш отруден народ, който и в недоимъка си е съхранил отзивчивостта, добротата, душевното си благородство, за тези момчета и момичета с интелигентни, одухотворени лица... И разбира се, за създателите на филма, почувствали и пресъздали тази "национална идентичност" с проницателност и такт, с талант и любов...
"Писмо до Америка" бе отбелязан във фестивалния каталог като един от единадесетте най-убедителни резултата на тъй наречените "Манхаймски срещи", провеждани в рамките на фестивала от 1997 г. насам. Това са срещи между вносителите на предварително представени и селекционирани проекти за филми с артистични претенции, разпределени според географските региони в пет групи и потенциалните техни копродуценти, проучили проектите и заявили интереса си към тях. Тази идея на фестивалния директор д-р Михаел Кьоц за финансово подпомагане на младото авторско кино, подкрепена и от програмата "Медиа II" на ЕС, вече дава плодове. Именно тук продуцентката на "Писмо до Америка" Росица Вълканова се бе свързала преди три години с копродуцентите си - холандката Петра Худингс и унгареца Ласло Кантор, бе издействала поддръжката и на ZDF/Arte. Сега тя бе дошла със своя следващ проект за игрален филм под название "София - Берлин и обратно" с режисьор Милена Андонова, оператор Рали Ралчев, по идея на Милена Андонова и Вера Петрова.
Другият български проект, представен на "Манхаймски срещи" от оператора Андрей Чертов, бе за игралния филм "Неутрална зона" с режисьор и продуцент Анрей Слабаков, вече познат на фестивала с филма си "Вагнер", участвал преди две години в конкурса. Двата проекта спечелиха готовността за финансова подкрепа от страна на независими продуценти от Германия, Канада и други страни, както и на някои немски телевизии ( ZDF/Arte, WDR-Кьолн и др). Проблемът е, че за да бъдат филмите български, поне 50 на сто от бюджетите им трябва да бъдат финансирани от България, а възможностите на Националния филмов център са крайно ограничени.
Остава да си помечтаем да видим след някоя година осъществени и тези наши проекти, така, както сега видяхме няколко филма, заченати в Манхайм. А защо не и за това един ден "Манхайм-Хайделберг" да направи панорама "Българското филмово чудо"? Звучи като фантастика, нали? Да можехме поне да си възвърнем позициите от времето, когато всяка година нашето кино участваше в този престижен фестивал с по един филм, а понякога получаваше и награди...

Неда Крънзова-Станимирова



Манхайм - Хайделберг '2000


С голямата награда бе удостоен филмът Али Зауана Набил Айуш, с наградата на името на Фасбиндер - Земя на истината на Милутин Петрович, с похвални грамоти - Самотници на Давид Ондржичек, Санам на Рафи Питс и Апинаюту на Еза Елли, с наградите на ФИПРЕССИ и икуменическото жури - Самотници на Давид Ондржичек, а на публиката - на Не плачи, Жермен! на Ален дьо Хайьо.
Тези и многото още отличия за документални и късометражни филми бяха обявени на немски език - вероятно, поради миналогодишната публична забележка на Отар Йоселиани (тогава председател на журито) - по повод протеклата на английски церемония по награждаването: "Дами и господа, не забравяйте, че говорите езика на Шилер и Гьоте!" (укор, произнесен от грузинско-френския режисьор на чист немски).