Еveryday life

Фактът, че в гастролния афиш на ДТ - Благоевград, бяха представени заглавия на двама български автори, е достатъчен, за да предизвика любопитството. Още повече, че напоследък повечето от написаните за сцена прилични български текстове се поставят. Сам по себе си този факт е обнадеждаващ не защото количеството неизбежно ще прерасне в качество, а защото той крие в себе си надеждата, че все от някой театрален храст ще изскочи заекът на най-новата българска драматургия. И тъй като, както е известно, надеждата умира последна, продължаваме да "дебнем", чакаме и се надяваме.
"Трилогия на уюта" от Камен Донев е текст, който уютно се разполага в жанра "дума дума отваря" или "лаф да става", познат на всички българи и като "празни приказки по вечерно време". За да бъдем все пак по-прецизни, бихме могли да го наречем "everyday лаф колаж", защото и "драма", и "пиеса" е прекалено претенциозно определение за този текст, а и самият автор няма, струва ми се, чак такива намерения. Подобни "парчета" от ежедневната реч въведе в "Улицата" Стефан Москов, но от тях той слепваше поведението и образа на основни фигури от публичния (уличния) живот и ги използваше, за да ги преобърне в карнавалния смях. Такъв беше, например, монологът на страдащия от логорея учител в една от "Улиците", който прекрасно изигра самият Камен Донев.
Колажът от банални ежедневни реплики и лафове обаче трудно може да се нарече драматургично произведение (въпреки всички разногласия по въпроса в съвременната теория). И макар вероятно единственото му намерение да е да забавлява публиката, никак не съм убедена, че познатите от ежедневието "лафове" звучат по-забавно от разказването на стари вицове. Пък и от режисьорския принос на Петринел Гочев показаното не става по-забавно. Да се забавлява и разсмива публиката не е "фасулска работа", а и от историята на изкуството, което упражнява, би трябвало да са му известни все пак основните "правила", по които се създава представление, най-общо наречено "комично". Да се илюстрира и без друго илюстративния текст с костюм, жест и интонация не само не е смешно, а е жалко. Вследствие на тази безмерна илюстративност, убиваща всякаква театралност, преднамерената деформация във физическия образ и интонацията на фигурите усилва впечатлението за дебилност и пошлост и е много далеч от всякаква експресивност или фарсовост. Изобщо показаната ни "Трилогия" не е нито "чалга", нито самодейност, а е опасно близо просто до лошия вкус.
Отново с доброто намерение да се забавлява публиката е поставен от Пламен Панев текстът на Стефан Кисьов "Особености на българския национален секс". Различните случки, които навързват ежедневието на двама "гларуси", са ситуирани в един хотел на плажа. И тъй като самият сюжет не "крие" интересни обрати или възможности за трансформация на образите и ситуациите, режисьорът се е опитал да го компенсира чрез усилване на характерологичните особености и жестове на персонажите (макар че актьорите и с това трудно се справят). Единствените по-забавни моменти са появата на обсебения от приликата си с Де Ниро полицай (Димитър Мартинов), преживяващ се като киноперсонаж, и разказът на момичето за филма с Брат Пит, защото образите претърпяват трансформация и заиграват, представят ново измерение на сценичната фигура.
И двата текста, показани от Благоевградския театър, трудно бих нарекла пиеси. От двата този на Стефан Кисьов е по-добър не защото е по-драматургичен, а защото и за неизкушеното зрителско око е ясно, че все пак е писан от човек, занимаващ се с литература. Насочването на интереса на българските автори към фигури и проблеми от всекидневието е нормално, а и съвсем адекватно на всеобщото "овсекидняване" на живота на българина през последните години. Въпросът е как е преобразувано от автора това всекидневие в символния ред на произведението и защо. А и жанрът "everyday life drama" не е от днес. За съжаление, обаче, и в двата случая можем да изпусем думата "драма".

Виолета Дечева

















Реплика
от ложата