Към новото хилядолетие

I.

Краткият двайсети век завършва с проблеми, за които никой не твърди, че има решение. Гражданите от края на века се лутат към третото хилядолетие сред окръжаващата ги планетарна мъгла, уверени само, че една историческа епоха е приключила. За другата не знаят кой знае какво.
Така за пръв път от две столетия светът през 90-те години на ХХ век е без всякаква международна система, без структура. Многозначителен е дори фактът, че след 1989 г. се появиха десетки нови териториални държави без някакъв независим механизъм да е определял границите им - дори без трети страни, смятащи се за достатъчно безпристрастни, та да бъдат посредници. Какво стана с консорциума на великите сили, прокарвал навремето или поне официално ратифицирал спорните граници? Къде са победителите от Първата световна война, под чийто надзор е прерисувана картата на Европа и на света с тук чертаенето на граница, там налагането на плебисцит? Какво се случи с международните работни конференции, така обичайни за депутатите от миналото и съвсем различни от заменилите ги кратки срещи на върха - забързани акции за връзки с обществеността, придружени от фотографски сеанси?
В края на хилядолетието кои са реалните международни сили, стари или нови? Единствената държава, призната за велика сила в смисъла, в който думата е употребявана през 1914 г., са Съединените щати. Какво означава това на практика е съвършено неясно. Русия е сведена до размерите си от средата на ХVII век. Никога след Петър Велики тя не е била дотолкова пренебрежима. Великобритания и Франция са с изцяло регионален статут, неуспешно прикриван от притежаването на ядрено оръжие. Германия и Япония са, разбира се, велики "икономически сили", но никоя от двете не е почувствала необходимост да подплати огромните си икономически ресурси с въоръжени сили по традиционния начин, дори след като получиха свободата да го направят - но пък и никой не може да предрече бъдещото им поведение. Какъв е политическият статут на новия Европейски съюз, домогващ се до обща политическа линия, но явно неспособен да я изработи, освен в икономиката? Дори не е сигурно, че всички страни, с изключение на шепа от тях, ще продължават да съществуват в сегашната си форма, когато ХХI век навлезе във втората си четвърт.
Естеството на актьорите на международната сцена не е ясно, също толкова неясно е естеството на опасностите, пред които е изправен светът. Краткият двайсети век беше век на световни войни, горещи и студени, водени от велики сили и съюзниците им по сценарии с все по-апокалиптични масови разрушения, чието увенчаване, за щастие избегнато, би трябвало да е ядреният холокост. Тази опасност явно е отшумяла. Каквото и да поднесе бъдещето, самото изчезване или преобразяване на старите актьори в световната драма (с изключение на един) означава, че трета световна война, водена по старому, е твърде невероятна перспектива.
Очевидно това не означава, че ерата на конфликтите е приключила. С войната за Малвинските (Фолкландските) острови от 1983 г. между Великобритания и Аржентина, както и с войната от 1980-1988 г. между Иран и Ирак, 80-те години показаха, че войните без противопоставяне между свръхсилите са възможни. След 1989 г. имаше повече военни операции в повече части на Европа, Азия и Африка, отколкото се помни, дори ако не всички от тях официално се смятаха за войни: в Либерия, Ангола, Судан или Африканския рог; в бивша Югославия, Молдова, в различни кавказки и транскавказки републики; във все така взривоопасния Близък Изток, но и в бившата Съветска Централна Азия и в Афганистан. В честите случаи на национален срив и разпадане не е съвсем ясно нито кой се сражава, нито защо; тези действия не съвсем съответстват на класическите категории за "война", международна или гражданска. Но и жителите на засегнатите области в никакъв случай нямат усещането, че живеят в мирно време, особено след като например в Босна, Таджикистан или Либерия наистина се живели в мир. Впрочем, както пролича на Балканите в началото на 90-те години, няма ясна разграничителна черта между регионалните граждански войни и по-лесно разпознаваемите войни от стария тип, каквито първите лесно могат да станат. Накратко, общата заплаха от война не е изчезнала. Просто е станала друга.
Вероятно жителите на стабилните, силни и облагодетелствани страни (Европейският съюз в противовес на околните зони на безредици; Скандинавският полуостров, противопоставен на бившия съветски балтийски бряг) може и да се мислят защитени от несигурността и кланетата, ширещи се в нещастните части на Третия свят и бившия социалистически свят, но ако е така, се заблуждават. Една икономическа криза на традиционните държави-нации е достатъчна, за да ги направи уязвими. Съвсем независимо от възможността някои държави на свой ред да се разделят или разпаднат, едно решително нововъведение (но често минавало незабелязано) от втората половина на века ги отслабва, като им отнема монопола върху ефикасната сила, критерий дотогава за мощта на държавата във всички области с постоянно население. Говоря за демократизирането или за приватизирането на средствата за разрушение, които променят перспективите за насилие или крах навред по света.
Вече е възможно съвсем малки групи политически и други дисиденти да причиняват размирици или да действат навсякъде: да си припомним акциите на ИРА във Великобритания или атентата срещу Световния търговски център в Ню Йорк през 1993 г. До края на Краткия двайсети век цената на подобни действия - освен за застрахователните компании - остава скромна, тъй като, обратно на разпространената теза, недържавният тероризъм е далеч по-малко сляп от бомбардировките на официалните войни, дори само защото целта му (ако я има) е много повече политическа, а не военна. Освен това, с изключение на експлозивите, терористите обикновено боравят с ръчни оръжия, предназначени да убиват в малък мащаб, а не да изтребват масово. И все пак, няма причина самите ядрени оръжия, а и лесно достъпните материали и знания, необходими за производството им, да не бъдат употребявани по-целенасочено.
Освен това демократизацията на средствата за унищожение драстично вдига цената на обуздаването на неофициалното насилие. За да запазят присъствието си в Северна Ирландия, срещу няколко стотин бойци от католическите и протестантските паравоенни групи британските власти постоянно държат в провинцията двайсетина хиляди войници, осем хиляди полицаи и харчат годишно три милиарда лири. Валидното за малките въстания и други форми на вътрешно насилие в още по-голяма степен е в сила за малките конфликти извън граница. Не са много международните ситуации, при които дори богати страни са склонни да поемат разходи без ограничение.
Различни ситуации след края на Студената война (например в Босна и Сомалия) проявиха тази неочаквана ограниченост на държавната мощ. Освен това те извадиха наяве онова, което би могло да стане главна причина за международни сблъсъци през новото хилядолетие: бързото раздалечаване между богати и бедни страни, настървени едни срещу други. Надигащият се ислямски фундаментализъм очевидно е насочен срещу идеологията на западната модернизация, но и срещу самия "Запад". Неслучайно активистите му преследват целите си, нападайки западните туристи, както в Египет, или чрез системни убийства на заселници от Запада, както в Алжир. Съответно най-яростните изблици на народна ксенофобия в богатите страни са срещу чужденците от Третия свят. Затова Европейският съюз реши да затвори границите си за притока на търсещи работа бедняци. Дори в САЩ започват да се наблюдават признаци за сериозно противопоставяне на толерантността към безграничната емиграция.
В същото време и политически, и от военна гледна точка всеки лагер остава недосегаем за другия. Почти във всеки мислим конфликт между страните на Севера и Юга Северът със смазващото си техническо превъзходство и богатството си е обречен на успех: решителната демонстрация бе Войната в Залива от 1991 г. Дори когато някоя страна от Третия свят притежава няколко ядрени ракети - и да допуснем, средства да ги поддържа и да ги изстрелва, - малко са шансовете ефикасно да ги използва за възпиране, защото западните страни, както се видя в случая с Израел или военната коалиция срещу Ирак, са едновременно готови и способни да провеждат превантивни атаки срещу потенциални врагове, които нямат сила да бъдат реална заплаха. От военна гледна точка Първият свят може без никакъв риск да се отнася кът Третия като към "книжен тигър", според формулата на Мао.
Но през втората половина на Краткия двайсети век стана ясно и че Първият свят може да печели битки срещу Третия, но не и войни. А дори и да печели войни, победата му не гарантира контрол върху определени територии. Изчезнал е големият коз на империализма - готовността на колониалните населения, веднъж завоювани, мирно да се оставят да бъдат управлявани от шепа окупатори. Хабсбургската империя е управлявала без всякакви затруднения Босна и Херцеговина; в началото на 90-те години на ХХ век обаче военните съветници обясняват на правителствата си, че умиротворяването на тази нещастна, разкъсана от войната страна изисква изпращането на няколко стотици хиляди войници, тоест мобилизация като за голяма война, при това за неопределен срок. Сомалия винаги е била трудна колония, в миналото дори се е налагала намесата на британски войски, командвани от дивизионен генерал. Но в Рим или в Лондон никому не е минавало през ум, че дори един Мохамед бен Абдаллах, известен като Лудия Мола, е в състояние да постави неразрешими проблеми пред британските и италианските колониални власти. А ето че в началото на 90-те години САЩ и останалата част от окупационните части на ООН - няколко десетки хиляди мъже - бяха принудени позорно да се изтеглят, когато се изправиха пред перспективата за безсрочна окупация без ясни цели. Самите могъщи Съединени щати изтръпнаха, когато в Хаити - традиционен сателит на Вашингтон - един местен генерал начело на обучена и оборудвана от Америка армия възпрепятства завръщането на избрания президент, поддържан (с неохота) от американците, хвърляйки на САЩ предизвикателството отново да окупират страната му. Този път Америка отказа да го направи, както в 1915 г. и 1934 г.: не защото хилядата thugs [главорези] на хаитянската армия биха могли да сътворят някакви военни затруднения, а защото американците вече не са в състояние да разрешат хаитянския въпрос със сила.
Накратко, векът завършва с всеобщо безредие, чиято природа не е ясна, и без видим механизъм за прекратяването и овладяването му.

II.

Причините за тази немощ се коренят не само в реалните дълбочина и сложност на световните кризи, но и във видимия неуспех на всички програми, стари или нови, за подобряване на общочовешките дела.
Краткият двайсети век бе ера на религиозни войни, макар че най-войнстващите и жадни за кръв са светските му идеологии (като социализма и национализма), заменили боговете с абстракции или с почитани като божества политици. Вероятно крайните изражения на това мирско благочестие, включително разните култове към личността, са в упадък още отпреди края на Студената война. Или по-скоро универсалните религии се разпадат на съперничещи си секти. И все пак силата им е не толкова в доближаващата ги до традиционната религия способност да пораждат емоции - икономическият либерализъм не се и опитва да го прави - колкото в обещанието трайно да разрешат проблемите на изпадналия в криза свят. Тъкмо това не успяха да направят.
Разпадането на СССР, естествено, насочва вниманието към краха на съветския комунизъм, ще рече към усилието икономиката да се изгради върху универсална държавна собственост на средствата за производство и тотално централно планиране без никаква роля за пазара. Този неуспех подрива стремежите на некомунистическия социализъм, марксистки или не; всъщност нито един режим или правителство от този тип не се е опитал реално да установи социалистическа икономика. Въпросът дали марксизмът ще оживее и в каква форма, засега е без отговор. Очевидно е все пак, че ако Маркс остава виден мислител, в което никой не се съмнява, нито една от формите на марксизъм, формулирани след 80-те години на ХIХ век като доктрини за политическо действие или като стремежи на социалистическите движения, няма шансове да оживее в първоначалната си форма.
Впрочем контраутопията, противопоставена на съветската утопия, търпи не по-малко очевиден крах. Става дума за теологическата вяра в една икономика, чиито ресурси се разпределят изцяло от пазара без каквото и да е ограничение, в условията на безкрайна конкуренция, като това състояние се очаква да произведе не само максимум блага и услуги, но и максимум щастие в единственото общество, заслужаващо определението "свободно". Никога не е съществувало общество на неограничената позволеност. Добре, че, за разлика от съветската утопия, преди 80-те години на ХХ век не е правен практически опит да се въведе ултралибералната утопия. Тя оцелява през по-голямата част от Краткия двайсети век като критика на изпадналите икономики, както и на нарастващата мощ на държавата и бюрокрацията. На Запад най-системният опит в това отношение, режимът на г-жа Тачър във Великобритания, чийто краен икономически неуспех е общо взето признат, трябваше да бъде прилаган постепенно. Когато обаче бе направен опит да се въдворят подобни икономики на ненамесата в кратки срокове, за да заменят старите съветски и социалистически икономики чрез проповядваната от западните съветници "шокова терапия", резултатите се оказаха жалки икономически, но и катастрофални социално и политически. Колкото и елегантни да са, теориите, даващи основа на неолибералната теология, не са много свързани с реалността.
Крахът на съветския модел укрепва убеждението на привържениците на капитализма, че нито една икономика не може да мине без борсов пазар. Крахът на ултралибералния модел укрепва социалистите в по-оправданото им убеждение, че човешките дела, включително икономиката, са твърде важни, за да се оставят само на пазара. Той подхранва и подозрението на икономистите скептици, че няма ясна взаимозависимост между икономическото преуспяване или провал на една страна и качеството на нейните теоретици икономисти.1 Твърде е възможно в дебата, противопоставил капитализъм и социализъм, бъдещите поколения да видят само остатък от идеологическите религиозни войни на ХХ век. Нищо чудно през третото хилядолетие той да изглежда тъй смехотворен, колкото през ХVIII и ХIХ век е изглеждала разпрата от ХVII век между католици и реформатори за "истинското" християнство. По-сериозна от очевидния провал на двете крайности е дезориентацията в междинните или смесените подходи, довели до най-явните икономически чудеса през века. Те прагматично смесват обществено и частно, пазар и планиране, държава и предприемачество в зависимост от обстоятелствата и местната идеология. В този случай проблемът не е в прилагането на някоя интелектуално примамлива теория, независимо от абстрактността й (силата на програмите е в практическият им успех, не в интелектуалната им адекватност). Проблемът е в ерозията на техния успех.
Кризисните десетилетия показват ограничеността на различните подходи от Златния век, без все още да предлагат убедителни алтернативни решения. Те разкриват също неочаквани, но и потресаващи социални и културни последствия от започналата през 1945 г. световна икономическа революция, както и евентуално катастрофалната й екологична цена. Накратко, през тях става ясно, че колективните човешки институции изпускат от контрол колективните резултати от човешкото действие. Всъщност една от интелектуалните съблазни на неолибералната утопия, отчасти обясняваща ефимерния й успех, е тъкмо претенцията й да заобикаля колективните решения. Всеки безпрепятствено да преследва личните си стремежи и резултатът, какъвто и да е, ще е най-добрият. С риск от разминаване с истината се настоява, че всеки друг път би бил по-лош.
"Програматичните" идеологии, родени от Ерата на революциите и от ХIХ век, в края на ХХ век "засякоха". Но и повечето от старите пътеводители на заблудените - традиционните религии - не предлагат никакво възможно решение. Западните религии са в безпътица дори в немногобройните страни - начело с тази аномалия, наречена САЩ, - където принадлежността към една или друга църква и посещението на религиозни служби остават на обичайното си равнище. Упадъкът на отделните протестантски изповедания се ускорява, построените в началото на века църкви и параклиси пустеят или се продават за други цели дори в страни като Уелс, където са допринесли за изграждането на националната идентичност. Очевиден е и упадъкът на католицизма след 60-те години. Дори в бившите комунистически страни, където църквата е имала предимството да олицетворява противопоставянето на дълбоко непопулярни режими, католическият посткомунистически агнец показва същата склонност да се отдалечава от пастира, както и другаде. Религиозни наблюдатели съзират в тази тенденция завръщане към религиозния първоизточник, но в края на века, без да е невъзможно, подобно развитие е малко вероятно. Все по-малко мъже и жени надават ухо за учението на различните християнски изповедания, каквито и да са достойнствата им. Упадъкът на традиционните религии не е заменен (поне в урбанизираното общество на развития свят) от възхода на войнстващи секти, нито от засилващо се влияние на нови култове, още по-малко - от желание на ред мъже и жени да намерят убежище от света, който не са в състояние да разберат и владеят, във вярвания, чиято сила е в самата им ирационалност. Публичната видимост на тези секти, култове и вярвания не бива да затъмнява относителната немногобройност на привържениците им. Едва от три до четири процента от британските евреи принадлежат към някаква свръхправоверна секта или група. Не повече от пет на сто от възрастното население в Америка е включено във войнстващи или мисионерски секти. 2
В Третия свят и по покрайнините му положението е различно. (Тук изключвам неизброимото население на Далечния Изток, където конфуцианската традиция от хилядолетия е щит срещу официалната религия, но не и срещу неофициални култове.) Би могло да се очаква традиционните вярвания и религиозни традиции да излязат на светло, след като простосмъртният гражданин е станал обществено признат актьор на деня. Това и стана в последните десетилетия на века, когато малки секуларизирани и модернизиращи елити, тласнали страните си към модерния свят, се оказват маргинализирани. Привлекателността на политизираната религия е особено силна, тъй като традиционните религии почти по определение са противници на западната цивилизация, както и на богатите атеистични страни, повече от всякога възприемани като експлоататори. Това, че местните мишени на тези движения са озападнените богаташи с мерцедесите и еманципираните си жени, внася и елемент на класова борба. На Запад тези движения са познати под невярното названия "фундаментализъм". Каквото и да е модното им име, те гледат с носталгия, тъй да се каже ex officio, към някакво по-просто, по-стабилно и по-разбираемо въображаемо минало. Но завръщането към него е невъзможно и тези идеологии не са в състояние да кажат нищо валидно за конкретните проблеми на общества, съвсем различни от номадските пастирски общности на древния Близък Изток, да хвърлят никаква светлина, допринасяща за разрешаването на тези проблеми. Те са, според думите на духовития Карл Краус, изречени по повод психоанализата, симптоми на "болестта, претендираща, че е собственото си лечение".
Подобен е случаят с амалгамата от лозунги и емоции - пресилено ще е да ги наречем идеология, - избуяла върху развалините на старите институции и идеологии, досущ бурените, покрили руините на европейските градове след бомбардировките през Втората световна война. Говоря за ксенофобията и идентификационната политика. Да отхвърлиш едно неприемливо настояще съвсем не е разнозначно на това да решиш проблемите му. Всъщност най-плътното доближаване до някаква политическа програма, отразяваща подобно гледище - Уилсъновото и Лениновото право на "национално самоопределение" за обявените за хомогенни етнически, езиково и културно "нации" - недвусмислено се превръща в див и трагичен абсурд в навечерието на новото хилядолетие. В началото на 90-те години разумни наблюдатели извън полето на политиката (и извън войнстващите националистически групи) започнаха за пръв път публично да предлагат да се изостави "правото на самоопределение" 3.
Не за пръв път смесицата от интелектуална недостатъчност и отчаяни масови емоции се оказва политически могъща във време на криза, несигурност и - в много части на света - на разпадане на държавите и институциите. Както реваншистките движения от годините между двете световни войни раждат фашизма, така религиозните и политически протести в Третия свят и домогването до идентичност и надежден обществен ред в един разпадащ се свят (позоваването на "общността" обикновено върви ръка за ръка с призивите за пазене на "реда") са плодоносна почва за ефикасни политически сили, годни да отстранят старите режими и да установят нови. При това шансовете им да донесат разрешение на проблемите в бъдещото хилядолетие не са по-големи от тези на фашизма в Ерата на катастрофите. В края на Краткия двайсети век дори не е сигурно, че те са в състояние да породят организирани масови национални движения, подобни на онези, които придадоха на фашизма страховитата му политическа сила още преди да завоюва държавната власт. Готови на всичко, те обаче не са по-наясно от останалите какво всъщност трябва да се прави.

III.

И авторът на тази книга не е наясно. Все пак известни дългосрочни тенденции на развитие се открояват и позволяват да се очертаят както някои от основните проблеми на света, така и (поне) известни условия за разрешаването им.
Двата централни и с времето решаващи проблема са демографският и екологичният. Има някакво общо съгласие, че населението на света, претърпяло експлозивно развитие през втората половина на ХХ век, към 2030 г. ще се стабилизира на около 10 млрд. човешки същества - пет пъти повече, отколкото през 1950 г., - главно за сметка на снижаване на раждаемостта в Третия свят. Ако това предвиждане се окаже погрешно, всички разчети за бъдещето ще се обезсмислят. А и да е grosso modo реалистично, ще възникне проблем, неподеман досега в глобален мащаб - за средствата да се поддържа населението на Земята стабилно, или (което е по-вероятно) колебаещо се около някаква тенденция към бавно нарастване или снижение. Едно малко вероятно, но не и невъзможно рязко намаляване на световното население ще доведе до други допълнителни затруднения. Стабилни или не, предвидимите изменения на населението само могат да увеличат неравенствата между отделните части на света. Като цяло, както през Краткия двайсети век, населението на богатите и развитите страни първо ще се стабилизира или дори ще престане да нараства: това вече се случи тук и там през 90-те години.
Обкръжени от бедни страни с огромни армии младежи, стремящи се към скромни длъжности в охолния свят, които обаче ги правят богати в сравнение със Салвадор или Мароко, развитите страни, наброяващи множество възрастни и малко деца, трябва да избират между приемането на масова имиграция (водеща до вътрешни политически затруднения), барикадиране срещу нужните имигранти (неудържимо за продължителен срок решение) или някакви други ходове. Най-вероятно е приемането на временна и ограничена от определени условия имиграция, без на чужденците да се дават политическите и социалните придобивки на местните, тоест да се създадат дълбоко неравноправни общества. Те могат да варират от открит апартейд, както в Южна Африка до неотдавна или в Израел, до неформалното търпене на имигрантите, които не очакват права от приемащата ги страна, защото гледат на нея само като на място за временно печелене на пари. В края на ХХ век комуникациите, както и големите различия в доходите на богатите и бедните страни, водят до разпространение точно на това решение. Дали в дългосрочен и дори в средносрочен план то ще направи по-малко взривоопасни търканията между туземци и пришълци, си остава ябълка на раздора между вечните оптимисти и лишените от илюзии скептици.
Но няма съмнение, че тези търкания ще бъдат важен фактор в политиката - национална и световна - през близките десетилетия.
Колкото и решаващи да са в дългосрочен план, екологичните проблеми не са така непосредствено взривоопасни. Това не означава, че трябва да се пренебрегват, макар че от момента на осъзнаването им и полагането им в публичния дебат през 70-те години погрешно се говори за тях, сякаш апокалипсисът е на прага. Но това, че "парниковият ефект" няма да доведе още утре до такова повишаване на морското равнище, че Бангладеш и Холандия да потънат, или че всекидневното изчезване на неизвестен брой видове има прецеденти, не е причина за самоуспокоение. Ако предположим, че е възможно икономическият растеж да продължи неограничено време (като през втората половина на Краткия двайсети век), последиците биха били необратими и катастрофални за околната среда, включително за човешкия род, който е част от нея. Не че планетата ще бъде разрушена или ще стане абсолютно необитаема, но със сигурност ще се промени начинът на живот в биосферата и тя дори може да стане необитаема за човешкия род с днешните му възможности. Освен това ритъмът, с който модерната технология увеличава способността на хората да променят обкръжението си, е такъв, че дори и да не бъде ускорен, наличното време за справяне с проблема се измерва с десетилетия, а не с векове.
Три неща могат да бъдат казани с някаква разумна степен на увереност за разрешаването на тази неизбежна екологична криза. На първо място тя с по-голяма вероятност ще е глобална, а не местна, но немалко време може да бъде спестено, ако най-големият източник на замърсяване в света - САЩ с живеещите там 4 % от световните жители - плаща реалистична цена за потребявания петрол. Второ, екологичната политика трябва да бъде едновременно радикална и реалистична. Минаващите през пазара разрешения, т.е. включването на стойността на посегателствата върху околната среда в цената, която консуматорите плащат за стоки и услуги, не са нито едното, нито другото. Както се вижда от примера със САЩ, дори скромно усилие да се увеличи облагането на енергията може да доведе до непреодолими политически трудности. Движението на цените на петрола след 1973 г. показва, че в общество на свободна конкуренция дванайсет- или петнайсеткратното увеличение на цената на енергията за шест години не води до намаляване на потреблението й; то го прави по-ефикасно, като едновременно поощрява масивното инвестиране в нови и екологично съмнителни източници на незаменими изкопаеми горива. Те на свой ред ще смъкнат цените и за пореден път ще окуражат разхищението. В същото време предложенията тип нулев растеж, да не говорим за завръщане към измислената изначална симбиоза между човек и природа, биха били, разбира се, радикални, но изцяло неосъществими. В сегашните условия нулевият растеж би фиксирал съществуващите в момента неравенства между страните, което няма да опечали средния швейцарец за разлика от индийския бездомник. Нищо случайно няма в това, че екологичните политики набират огромната част от привържениците си в богатите страни и сред охолните класи в целия свят (като изключим деловите люде, надяващи се да спечелят пари чрез замърсяващи околната среда дейности). Все по-многобройните бедняци и безработни искат повече, а не по-малко "развитие".
Бедни или богати, привържениците на екологията въпреки всичко са прави. Ритъмът на развитие би трябвало да се сведе до "поносим" в средносрочен план; в дългосрочен план би трябвало да се намери равновесната точка между човечеството, (възобновимите) ресурси, което то консумира, и въздействието на положените усилия върху околната среда. Никой не знае (а и малцина ще се осмелят да попитат) при какви стойности на населеност, техника и консумация би било възможно такова равновесие. Научната експертиза несъмнено би показала какво да се направи, за да бъде избягната непоправима криза, но пък трудностите да бъде установено подобно равновесие не са научни и технически, а политически и социални. Едно все пак остава неотменимо: това равновесие е несъвместимо със световна икономика, изградена върху неограничения стремеж към печалба. От екологична гледна точка, след като човечеството трябва да има бъдеще, капитализмът от кризисните десетилетия не би трябвало да го има.

IV.

Поотделно разгледани, проблемите на световната икономика, с едно изключение, не са толкова тежки. Дори ако бъде оставена сама на себе си, тази икономика ще продължи да расте. Ако циклите на Кондратиев имат някакъв смисъл, тази световна икономика трябва да влезе в нова ера на преуспяване и растеж преди края на хилядолетието, макар може би за известно време спъната от края на съветския социализъм, от пропадането на цели области в анархия и война и може би от прекалената обвързаност с глобализацията, предизвикваща по-голям възторг у икономистите, отколкото у историците на икономиката. Но полето за експанзия не е по-малко широко. Златният век е преди всичко Големият скок на "развитите пазарни икономики" - двайсетина страни с близо 600 милиона жители (1960 г.). Глобализацията и преразпределението на производството продължават да въвличат в световната икономика по-голямата част от оставащите шест милиарда жители на света. Дори родените песимисти трябва да признаят, че това отваря примамливи перспективи.
Голямото изключение е сякаш необратимото разширяване на пропастта между богати и бедни страни - процес, ускорен и от разрушителното въздействие на 80-те години върху голяма част от Третия свят и обедняването на редица бивши социалистически страни. Освен при рязък спад на демографския растеж на Третия свят, раздалечаването би трябвало да се увеличава. Скъпата на неокласическата икономическа наука теза, че една неограничавана международна търговия ще позволи на по-бедните страни да се доближат до богатите, противоречи както на историческия опит, така и на здравия разум.4 Световна икономика, която се развива, като ражда увеличаващи се неравенства от този тип, почти неизбежно трупа бъдещи проблеми.
Каквито и да бъдат, икономическите дейности не са и не могат да са изолирани нито от контекста, нито от последствията им. В края на ХХ век три аспекта на световната икономика са особено тревожни. На първо място, техниката продължава да гони работната ръка от производството на блага и услуги, без да създава нови работни места, нито пък да гарантира икономически растеж, достатъчен, та да поеме освободените. Съвсем малко са на брой наблюдателите, сериозно вещаещи дори временно завръщане към пълната заетост от Златния век на Запада. На второ място, докато работната ръка остава важен фактор в производството, глобализацията измества икономиката от старите й центрове в богатите страни с високи надници към страни, чийто главен коз при равни други условия са евтините ръце и глави. От това неизбежно следва прехвърляне на работни места към страните с ниски надници и смъкване на надниците в страните с високо заплащане на труда. Старите индустриални страни като Великобритания по този начин могат да се превърнат в страни с евтина работна ръка кък съответни взривоопасни социални последици и без особен шанс да съперничат на наскоро индустриализираните страни. В миналото държавата възпрепятства подобен натиск, прилагайки протекционизъм. Но - и това е третият тревожен аспект на световната икономика от края на века - триумфът на идеологията на неограничения пазар отслабва, ако не и напълно обезсилва повечето инструменти, позволяващи да се овладеят социалните последици от икономическите размествания. Световната икономика е един все по-мощeн и неуправляем мотор. Може ли да бъде овладян и от кого?
Икономическите чудеса от Златния век бяха подхранвани от увеличаване на реалните доходи в "икономиките с развит пазар", защото икономиките на масова консумация се нуждаят от масов консуматор с достатъчни доходи, за да купува високотехнологични консумативни продукти. 5 Основната част от тези доходи бе печелена под формата на заплати на високоплатения пазар на труда. Но точно той е сега под въпрос, въпреки че масовият консуматор е особено необходим на икономиката. В богатите страни, разбира се, масовият пазар бе стабилизиран благодарение на прехвърлянето на работна ръка от промишлеността в третия сектор, където по правило заетостта е много по-стабилна, както и на значителното увеличение на социалните трансфери (главно на социалните осигуровки и социалната помощ). Те съставляват почти 30 % от БНП на развитите западни страни в края на 80-те години срещу вероятно по-малко от 4 % през 20-те години. Така може да бъде обяснено защо трусът на Уолстрийт през 1987 г., най-силният след 1929 г., не доведе до застой на световния капитализъм, сравним с рецесията от 30-те години. А ето, че тези два стабилизатора са подринати. В края на Краткия двайсети век западните правителства и икономическото правоверие единодушно настояват, че цената на социалната сигурност е твърде висока и трябва да се намали, а разпространено явление става и масовото съкращаване на заетостта в третия сектор, най-стабилния до този момент - администрация, банки и финанси, канцеларски дейности. Това не са непосредствени заплахи за световната икономика, докато относителният упадък на старите пазари се възмездява от развитието на останалия свят, или докато общият брой на хората с покачващи се реални доходи нараства по-бързо от средната стойност. За да изречем брутално нещата, след като световната икономика може да отвърне очи от бедните страни, приемани за икономически безинтересни и пренебрежими, тя може да мине и без най-бедните вътре в собствените си граници, стига броят на потенциално интересните консуматори да остава достатъчно голям. Погледнато от безличните висоти, откъдето икономисти и счетоводители съзерцават положението, кого го е грижа за десетте на сто от населението на САЩ, чието реално почасово заплащане е намаляло до 16 % след 1979 г.?
В глобалната перспектива на либералния икономически модел неравенствата в развитието са пренебрежими, освен ако не се докаже, че в глобален мащаб произвеждат повече отрицателни последствия, отколкото положителни резултати. В подобна перспектива нищо не би трябвало да спре Франция, ако сравнението на цените покаже, че е нужно да пожертва земеделието си и да внася всички хранителни продукти. По същия начин, ако е технически възможно и с изгодно съотношение цена/ефикасност, всички телевизионни програми в света биха могли да се снимат в Мексико. Но едва ли тази гледна точка ще бъде безрезервно приета от онези, които живеят едновременно в националната и в световната икономика: с други думи, от всички национални правителства и от от огромното мнозинство жители на техните страни. Редом с другото, и защото не бихме могли да избегнем политическите и социалните последствия от световните трусове.
Каквото и да е естеството на тези проблеми, една световна пазарна икономика без ограничения и контрол няма да ги разреши. Има дори опасност тя да задълбочи явления като увеличаването на дългосрочната безработица, след като рационалният подход на стремящите се към печалба предприятия означава: а) възможно най-голямо ограничаване на ефективите - а човешките същества са по-скъпи от компютрите; б) възможно най-голямо намаляване на социалните вноски. Няма основания да се мисли, че световната пазарна икономика ще съумее да разреши тези проблеми. До 70-те години световният и националният капитализъм никога не са действали в такива условия, или и да са го правили, не е било непременно успешно. Дори по отношение на ХIХ век може да се каже, че "обратно на класическия модел, свободният обмен е съвпадал с кризата и вероятно е бил основна причина за нея, а протекционизмът е бил вероятно главно основание за развитието на повечето от днешните развити страни" (Пол Байрох). Икономическите чудеса на ХХ век настъпват не благодарение на ненамесата, а срещу нея.
Може следователно да се предвиди, че модата на икономическата либерализация и "маркетизация", господствала през 80-те години, за да достигне върха на идеологическото самодоволство след рухването на съветската система, няма да трае дълго. Световната криза от началото на 90-те години и яркият неуспех на "шоковите терапии", приложени в бившите социалистически страни, вече посяха съмнения у някои от бившите им хвалители: кой би повярвал, че през 1993 г. икономически съветници ще задават въпроса "дали в края на краищата Маркс не е бил прав"?
Две основни препятствия пречат на завръщането към реализма. Първото е отсъствието на реална политическа заплаха срещу системата, подобна на комунизма или на СССР, или в обратна посока, завземането на Германия от нацистите. Тези заплахи, както се опитах да покажа, подтикваха капитализма към подобрения. Разпадането на СССР, упадъкът и раздробяването на работническата класа и нейните движения, военната незначителност на Третия свят, свеждането на най-бедните в развитите страни до малцинствен "подпролетариат" не са фактори, поощряващи реформите. Все пак надигането на крайно десни движения и неочакваното завръщане на наследниците на предишните режими в бившите комунистически страни са предупреждения и се възприеха като такива в началото на 90-те години.
Второто препятствия е самият процес на глобализация, подсилен от разглобяването на националните механизми за защита на жертвите на свободната световна икономика от социалната цена на онова, което гордо се назовава "система за създаване на богатства [...], вече универсално приета за най-ефикасната, създадена някога от човечеството".
С наближаването на новото хилядолетие все по-ясно става, че не е въпросът да се радваме от рухването на съветския комунизъм, а за пореден път да се вгледаме в присъщите на капитализма недостатъци. Какви изменения са нужни, за да бъдат отстранени? Същият ли ще е той след премахването им? Защото, както отбелязва Йозеф Шумпетер по повод цикличността на капиталистическата икономика: "това не са сливици, които могат да се лекуват сами за себе си; циклите по-скоро напомнят сърдечния пулс, нещо неотделимо от организма, у който се наблюдават".

V.

Първата реакция на западните коментатори при рухването на съветската система бе, че това означава окончателен триумф на капитализма и либералната демокрация - две понятия, които по-непрозорливите североамерикански наблюдатели показват склонност да смесват. Макар капитализмът очевидно да не е в най-добрата си форма в края на Краткия двайсети век, комунизмът от съветски тип е мъртъв и погребан, без никакви шансове да се надигне отново. Но и нито един сериозен наблюдател от началото на 90-те години не би си позволил да изрази същия оптимизъм по отношение на либералната демокрация, както към капитализма. Най-многото е да се предрече (освен при фундаменталистките режими), че почти всички държави ще продължат да обявяват дълбоката си привързаност към демокрацията и да организират избори, търпейки по някакъв начин повече или по-малко предполагаема опозиция - като винаги придават на тази дума удобен за себе си смисъл. 6
Всъщност най-характерното за политическото положение в света е неговата нестабилност. В повечето страни шансовете за оцеляване на съществуващите режими през бъдещите десет или петнайсет години и по най-оптимистичните прогнози не са големи. Дори в страни със сравнително предвидима система на управление, като Канада, Белгия или Испания, съществуването им като единни държави след десет-петнайсет години съвсем не е сигурно; несигурно е, разбира се, и естеството на режимите, които евентуално ще ги наследят. Накратко, политиката не е лесен терен за футурологията.
Но някои черти на световния политически пейзаж се очертават недвусмислено. Първата, както видяхме, е отслабването на националната държава - централна институция на политическия живот от Ерата на революциите както заради монопола й върху обществената сила и закона, така и защото в редица области тя е ефективното поле на политическото действие. Националната държава е подядена отгоре и отдолу. Тя бързо губи властта и функциите си за сметка на различни свръхнационални образувания, като в същото време разпадането на големите държави и империите води до създаването на по-малки страни, твърде слаби, за да се защитават в период на международна анархия. Националната държава губи и монопола си върху силата и привилегиите си вътре в границите: ярки свидетелства са възходът на частната сигурност и защита и разпространението на частните куриерски служби, почти повсеместно конкуриращи подчинената дотогава на отделно министерство поща.
Тези явления не превръщат държавата в нещо излишно и недействено. Всъщност в някои отношения техниката усилва способността й да наблюдава и да контролира живота на администрираните, след като почти всичките им финансови и административни стъпки (с изключение на дребни плащания в брой) могат да бъдат съхранени в компютър, а почти всичките им връзки (с изключение на част от разговорите на открито) - засечени и записани. И въпреки всичко положението й е променено. От ХVIII век до втората половина на ХХ държавата почти непрекъснато разширява обхвата си, властта си, функциите си. Това е важна страна на "модернизацията". Независимо какви ще са правителствата - либерални, консервативни, социалдемократически, фашистки или комунистически, - в апогея на тази тенденция параметрите в живота на гражданите се определят почти изключително (освен при междудържавни сблъсъци) от действията или бездействията на държавата. Дори влиянието на световните сили и тенденции като икономическите бумове или рецесии стига до тях прецедено през политиката и институциите на собствената им държава.7 В края на века националната държава е в отстъпление пред световната икономика, която не е в състояние да контролира; пред институции като Европейския съюз, създадени от нея, за да преодоляват международната й слабост; пред видимата й финансова неспособност да продължи да осигурява услуги, въведени преди няколко десетилетия; пред реалната й неспособност да изпълнява основната според собствените й критерии функция: поддържането на обществения ред. Самият факт, че във фазата на възхода си държавата поема и съсредоточава толкова функции и си задава толкова амбициозни норми по отношение на обществения контрол, прави тази неспособност двойно по-болезнена.
При това държавата или някаква друга форма на публична власт, представяща обществения интерес, е по-необходима от всякога, за да противодейства на несправедливите социални и екологични последствия от пазарната икономика. Без държавни помощи и преразпределение на националния доход какво би станало например с населението на старите развити страни, чиято икономика е основана върху база от активи, показваща тенденция към стесняване, притисната между нарастващия брой на изключените от пазара на труда и нарастващата пропорция на възрастното неработещо население? Абсурдно е да се твърди, че гражданите на Европейската общност, получили от 1970 до 1990 г. 80 % увеличение на полагащия им се национален доход, не могат "да си позволят" през 1990 г. равнище на доходите и социалната защита, които са имали през 1970 г. Но това е невъзможно без държава. Представете си - сценарият съвсем не е невероятен, - че сегашните тенденции се запазят и доведат до икономики, в които една трета от населението упражнява възмезден труд, докато другите две трети остават незаети, но пък след двайсет години икономиката произвежда два пъти по-висок национален доход на глава от населението. Кой освен публичната власт е в състояние да осигури минимум доходи и благополучие за всички? Кой ще противодейства на тенденциите към неравенство, така поразителни през Кризисните десетилетия? Несъмнено това няма да е пазарът, ако се съди от опита на 70-те и 80-те години. Защото тези десетилетия показаха, че главният проблем на света (и със сигурност на развития свят) е не как да бъде умножено богатството на нациите, а как то да бъде разпределено в полза на членовете им. Това важи дори за бедните "развиващи се" страни, които се нуждаят от повече икономически растеж. Истински паметник, издигнат в чест на социалното неравенство, Бразилия през 1939 г. е с БНП на глава от населението два пъти по-висок, отколкото на Шри Ланка, а в края на 80-те години - шест пъти по-висок. В Шри Ланка, където до края на 70-те години се субсидират основни хранителни продукти, са осигурени безплатно образование и здравеопазване и новородените имат надежди за живот с няколко години повече от средния бразилец; през 1969 г. детската смъртност е наполовина в сравнение с бразилската, а през 1989 г. три пъти по-ниска. Пак през 1989 г. делът на неграмотните е почти два пъти по-висок в Бразилия, отколкото на азиатския остров.
Не толкова растежът, а социалното разпределение би трябвало да е основна тема на политическия живот през идното хилядолетие. Разпределението на ресурси извън пазара или поне строгото ограничение на разпределението чрез пазара е съществено, за да се неутрализира неминуемата екологична криза. По един или друг начин съдбата на човечеството зависи от възстановяването на обществената власт.

VI.

Така се изправяме пред два проблема. Какви ще бъдат естеството и обхватът на вземащите решение власти: наднационални, национални, поднационални, световни, самостоятелни или в съчетание? Какви отношения ще поддържат с администрираните?
Първият проблем е в известен смисъл технически, тъй като властите вече си съществуват, както и принципните модели на отношения помежду им - но далеч не и практическите. Разширяващият се Европейски съюз предлага множество интересни материали, дори да има опасност всяко отделно предложение за разделение на труда между световните, наднационалните, националните и поднационалните власти да бъде зле прието от някоя от тях. Съществуващите световни власти без съмнение са с твърде специфични функции, макар че се опитват да разпрострат полето си на действие, налагайки политическия и екологичния си избор на нуждаещите се от заеми страни. Европейският съюз е сам и като единствена рожба на определени исторически обстоятелства, които едва ли ще се повторят, има големи шансове да си остане сам, освен ако някаква сходна организация не възникне върху развалините на бившия СССР. Не е възможно да се предрече в какъв ритъм ще се развиват наднационалните решения. Но със сигурност ще напредват и пътищата им вече се очертават. Те са вече налице чрез световните банкери, които финансират големите международни агенции за отпускане на заеми и представят общите ресурси на олигархията в най-богатите страни, практически обединявайки най-могъщите. С увеличаването на разстоянието между богати и бедни полето за упражняване на тази глобална власт сякаш се разширява. Неприятното е, че Световната банка и Международният валутен фонд, политически подкрепяни от САЩ, следват политика, системно благонастроена към пазарната праволинейност, частното предприемачество и свободния обмен, подходяща за американската икономика от края на ХХ век, както и за английската от средата на ХIХ век, но не непременно и за света. За да могат решенията в световен мащаб изцяло да разкрият възможностите си, тази политика трябва да бъде променена. Засега не се очертава това да стане скоро.
Във втория проблем изобщо няма нищо техническо. Той се поражда от дилемата на един свят, привързан в края на века за една твърде специфична форма на политическа демокрация, но и сблъскващ се с политически проблеми, които избирането на президенти и многопартийни събрания сякаш не могат да разрешат и дори ги усложняват. В по-общ план въпросът е каква роля да се даде на мнозинството в така нареченото на предфеминистичен език "столетие на обикновения човек". Това е дилемата на една епоха, когато едно правителство може - длъжно е, ще кажат някои - да съществува "чрез народа" и "за народа"; като всъщност "чрез народа", тоест чрез избрани представителни органи, е изгубило оперативния си смисъл. Дилемата не е нова. Затрудненията на демократичния политически живот са добре познати на социолозите и сатириците, откак всеобщото гласуване е престанало да бъде особеност на САЩ. Трудното положение на демокрацията още повече се утежнява от обстоятелството, че проучваното чрез сондажи и огласявано чрез медии обществено мнение вече не може да бъде заобиколено, а от друга страна обществените власти са длъжни да вземат много повече решения, които общественото мнение не може да подкрепи. Често те трябва да предприемат мерки, срещу които вероятно ще се обяви по-голямата част от електората, защото всеки избирател се страхува от отражението им върху личните му дела, дори да смята, че отговарят на общия интерес. Така в края на века политическите фактори в някои демократични страни са стигнали до заключението, че всяко предложение, включващо увеличение на данъците, все едно за каква цел, е синоним на изборно самоубийство и изборите се превръщат в наддавания по данъчно отстъпление. В същото време избирателите и парламентите постоянно са призовавани да се произнасят по въпроси, за които профаните - огромното мнозинство избиратели и избраници - нямат никаква квалификация да се изказват: например бъдещето на ядрената промишленост.
Понякога дори в демократичните страни гражданската общност до такава степен се отъждествява с целите на едно правителство, че една страна на обществения интерес рязко преобладава, както е във Великобритания по време на Втората световна война. При други ситуации е било възможно постигането на основно съгласие между политически противници, давайки свобода на правителството да преследва цели, по отношение на които няма особено различие. Подобен е случаят в някои западни страни по време на Златните години. Доста често правителствата са могли да се облегнат и на съгласието между техническите и научните съветници, нужни на несведущия администратор. Когато те заговарят в един глас или поне съгласието надделява над противостоящите гласове, политическият разнобой се уталожва. В обратния случай отговорните лица се лутат на тъмно, като съдебни заседатели срещу призованите от защитата и обвинението психолози, без разумно основание да повярват на едните или на другите.
Но Кризисните десетилетия подриват политическото съгласие, както и всеобщо приетите истини, особено в областите, имащи отношение към политиката. През 90-те години твърде рядък случай са народите, които твърдо се отъждествяват с правителствата си. Несъмнено остават немалко страни, в които гражданите възприемат идеята за силна, активна и социално отговорна държава, заслужаваща свобода на действие. За зла участ правителствата от края на века рядко се доближават до този идеал. Сред страните със съмнително само по себе си управление едни са взели за образец индивидуалистичния анархизъм на САЩ, обуздаван с правови процедури и политиката на държавната баница, а в преобладаващите случаи държавата е толкова слаба и корумпирана, че гражданите не чакат от нея никакво обществено благо. Това е най-разпространеният вариант в някои части на Третия свят, без да е непознат и в Първия: нагледен пример е Италия от 80-те години.
Така най-спокойните фактори са онези, които остават встрани от всякакъв демократичен политически живот: частните дружества, наднационалните власти и, разбира се, недемократичните режими. Нарастващ брой правителства заобикалят едновременно избирателите и представителните събрания или най-малкото вземат решенията си и едва тогава поставят пред избраните органи задачата да одобрят свършен факт, разчитайки на нестабилността, разделението или инертността на общественото мнение. Във все по-голяма степен политиката се превръща в изкуство на измъкването, като политиците се страхуват да кажат на избирателите онова, което те не биха желали да чуят. След края на Студената война не е толкова лесно да се прикриват неудобни действия зад желязната завеса на "националната сигурност". Има много голяма вероятност тази стратегия на измъкването да продължава да печели терен. Дори в демократичните страни е възможно все повече вземащи решение инстанции да се скриват от контрола на избирателите, доколкото самите назначаващи ги правителства са били избрани. Централизаторските правителства, като британските от 80-те и началото на 90-те години, се оказаха особено склонни да множат властите ad hoc от този род, които не дължат обяснение на избирателите: "кангос" 8. Дори страните без ефективно разделение на властите откриват удобствата на това негласно свиване на демокрацията. В страни като САЩ то е нужно, защото вграденият конфликт между изпълнителната власт и законодателното тяло практически не позволява в нормални обстоятелства вземането на други решения, освен задкулисни.
В сегашния край на века голям брой граждани се отдръпват от политическия живот, оставяйки държавните дела на "политическата класа" - израз, роден, изглежда, в Италия, - ще рече на групичка хора, които четат речите и статиите на себеподобните си, обособена група на интереси, събрала политици, журналисти, лобисти и други, чиито деяния в социологическите проучвания попадат в долния край на заслужаващите доверие. За много хора политическата система е нещо безинтересно или просто влияе благоприятно или неблагоприятно върху личното им съществуване. Богатството, приватизирането на живота и развлеченията, егоизмът на консуматора я правят по-маловажна и не толкова привлекателна. Който смята, че изборите няма какво да му донесат, просто им обръща гръб. От 1960 г. до 1988 г. делът на сините якички, участвали в президентските избори в САЩ, е намалял с една трета. Залезът на организираните масови партии, основани върху класова принадлежност или идеология (или върху двете едновременно), разстройва основния социален двигател, превръщащ мъжете и жените в политически активни граждани. За повечето хора дори колективното отъждествяване със страната им вече минава по-скоро през спортни отбори и неполитически символи, отколкото през държавата.
Би могло да се помисли, че деполитизирането ще остави на властите повече свобода при вземането на решения. Всъщност се наблюдава обратното. Малцинства, които водят някаква кампания (понякога по специфични въпроси от обществен интерес, но по-често в защита на тесен интерес), могат да се вмъкнат в текущия процес на управление дори по-успешно от "общите" политически партии, защото за разлика от тях всяка група за натиск може да съсредоточи енергията си в преследването на една-едничка цел. Освен това все по-системната склонност на правителствата да заобикалят изборния процес само засилва политическата функция на медиите, които вече проникват във всеки дом и предлагат страховитата си мощ на обществена сфера с адрес частната: мъже, жени и деца. Способността им да откриват и да разгласяват онова, което властите искат да потулят с мълчание, и да дават публичен израз на чувства, които не са или не могат да бъдат изразени от формалните механизми на демокрацията, ги превръща във важни актьори на обществената сцена. Политиците ги използват и едновременно се страхуват от тях. Техническият напредък ги прави все по-трудни за контрол, дори в доста авторитарните страни. Със западането на държавната мощ все по-трудно е монополизирането им в неавторитарните страни. Колкото повече векът наближава към края си, толкова по-ясно става, че медиите са по-важна съставка на политическия процес от партиите или избирателните системи; и че имат всички шансове да останат такива, освен при антидемократичен завой. И все пак, въпреки че са страховита противотежест на вкуса към тайнственост на обществените власти, те по никакъв начин не са средство за демократично управление.
Нито медиите, нито избраните с всеобщо гласуване събрания, нито самият "народ" могат всъщност да управляват в истинския смисъл на думата. Впрочем правителството или всяка аналогична форма за обществено решаване не може да управлява срещу народа или дори без него, както и "народът" не може да живее без или срещу правителството. За добро и за зло масовият човек влиза в историята като колективен актьор с пълен ангажимент и пълни права. С изключение на теокрацията всички режими извличат авторитета си от него, дори онези, които тероризират и масово избиват гражданите си. Дори схващането за онова, което по-рано бе "модно" да се нарича "тоталитаризъм", включва популизъм. Ако мнението на народа за управляващите е без значение, защо е този труд да му се втълпяват мисли, сметнати за подходящи от правителството? Правителствата, чиято власт произтича от сляпото подчинение на някакво божество или на традицията в едно йерархично общество са в упадък. Дори ислямският "фундаментализъм", най-процъфтяващата форма на теокрация, съществува не по волята на Аллах, а заради масовата мобилизация на обикновените хора срещу непопулярни правителства. Все едно дали народът има или не правото да избира правителството си, активната му или пасивна намеса в обществените дела е решаваща.
Всъщност дори защото в него не липсват безпощадни режими или такива, които са се опитвали да наложат на мнозинството властта на едно малцинство - като апартейда в Южна Африка, - ХХ век показва ограничеността на властта, изцяло основана върху принудата. Дори най-неумолимите и най-бруталните режими знаят, че абсолютната власт не може да замени всичките козове и политически техники на властването: обществено усещане за законност на режима, известна степен на активна народна подкрепа, способност да се разделя, за да се владее и - особено в кризисни времена - доброволно подчинение на гражданите. Когато през 1989 г. режимите в Източна Европа видимо отчуждиха от себе си това подчинение, на режимите им се наложи да слязат от сцената, макар че още разполагаха с подчинението на чиновниците си, армиите си и службите си за сигурност. Накратко, обратно на видимостите, ХХ век доказва, че за известно време може да се управлява срещу народа, през цялото време - срещу част от народа, но не е възможно през цялото време да се управлява срещу целия народ. Вярно, че това не е утеха за постоянно потиснатите малцинства, нито за народите, търпели в продължение на едно или повече поколения почти пълно потисничество.
Всичко това в крайна степен не донесе отговор на въпроса: какви трябва да са отношенията между управляващите и населението? Изброеното дотук само изкарва наяве трудността на отговора. При определянето на своята политика властите са принудени да вземат под внимание онова, което народът, или поне мнозинството граждани, иска или не иска, дори в намеренията им да не влиза отразяването на народните желания. В същото време те не могат да управляват, ограничавайки се със задаването на въпроси. На всичкото отгоре непопулярните решения по-трудно се налагат на масите, отколкото на властващите групи. Безкрайно по-лесно е да се въведат задължителни норми за обработените газове сред няколко гигантски автомобилостроителни фирми, отколкото да се убедят милиони автомобилисти да намалят наполовина консумацията на бензин. Всички европейски правителства откриха, че ако бъдещето на Обединена Европа се остави на народния глас, ще се получат неблагоприятни или поне непредвидими резултати. Всеки сериозен наблюдател знае, че ред политически решения, които ще се наложи да бъдат взети в началото на ХХI век, ще бъдат непопулярни. Може би едно ново време на всеобщо разведряване и благополучие, подобно на Златната ера, ще направи гражданите по-сговорчиви, но не бива да се разчита на завръщане към 60-те години на ХХ век, нито на смекчаване на социалните и културните несигурности от Кризисните десетилетия. Ако, както е вероятно, всеобщото гласуване остане правило, възможни са две развития. Когато вземането на решения остава в сферата на политиката, то може все повече да заобикаля изборния процес или по-точно, постоянното правителствено наблюдение, което е неотменим елемент от него. А властниците, които трябва да минат през избор, биха могли все повече да се крият като октоподи зад облак черно мастило, та да дадат на изборното тяло усещането за промяна. Другата възможност се състои в създаването на такъв вид консенсус, който оставя на властите голяма свобода на действие, поне докато преобладаващото мнозинство граждани няма особени основания за недоволство. От времето на Наполеон III съществува политически модел: демократичен избор на един народен спасител или на режим, който ще спаси нацията - "плебисцитна демокрация". Такъв режим може да се наложи с конституционни или с неконституционни средства, но ако е ратифициран с относително честни избори при наличието на няколко кандидати и някакво място, оставено за опозицията, той би задоволил критериите за демократична законност от края на века. Но тази перспектива не е ни най-малко окуражаваща за бъдещето на парламентарната демокрация от либерален тип.

VII.

Всичко, което написах, не обяснява дали и как човечеството може да реши проблемите, на които се натъква в този края на хилядолетието. Може би разказаното дотук ще ни помогнат да осъзнаем какви са тези проблеми и какво е нужно за разрешаването им, но не обясняват до каква степен то е налице или е на път да се появи. Те ни показват до каква степен е недостатъчно познанието ни и колко ограничена е способността за разбиране на мъжете и жените, вземали политическите решения през този век; най-сетне сочат до каква степен не са си представяли и още по-малко са предвидили онова, което се случва, особено през втората половина на века.
Тази книга може да потвърди онова, което мнозина открай време подозират: че историята - освен редица други неща, важни при това - си остава хроника на престъпленията и безумствата на човечеството. И че ни най-малко не помага на пророкуването.
Тъй че неразумно ще е да приключвам тази книга с опити да предричам на какво ще прилича един пейзаж, който вече е станал неузнаваем след тектоническите размествания на Краткия двайсети век, а ще стане и още по-неузнаваем след сегашните трусове.
Но дори един историк, комуто възрастта не позволява да очаква резки промени към по-добро през оставащото му време, не може с основание да отрече, че за трийсетина или петдесет години нещата могат да поемат по по-обещаващ път. Твърде е възможно сегашната фаза на срив, последвала Студената война, да е временна, макар вече сякаш да трае по-дълго от фазите на срив и разпад, последвали световните "горещи" войни. Живеем в свят, впримчен, загубил корените си, преобразен от гигантския икономически и технико-научен процес на капиталистическото развитие, доминирало през последните два-три века. Знаем или поне можем с основание да предположим, че той може да не трае ad infinitum. Бъдещето не е продължение на миналото и не липсват признаци, и външни, и, така да се каже, вътрешни, че сме достигнали кризисна историческа точка. Родените от технико-научната икономика сили са вече твърде големи и могат да унищожат околната среда, тоест материалните основи на човешкия живот. Самите структури на човешките общества, включително част от социалните основи на капиталистическата икономика, са на път да бъдат разрушени от ерозията на полученото наследство. Нашият свят е заплашен едновременно от имплозия и от експлозия. Той трябва да се промени.
Ако човечеството има нещо като бъдеще, то не може да бъде продължение нито на миналото, нито на настоящето. Ако се опитаме да построим бъдещото хилядолетие върху тази основа, ще се провалим. И цената на провала, тоест на отказа да бъде изменено обществото, е мракът.

Ерик Хобсбаум

Превод Илия Азанов


Заключителна глава от книгата
The Age of Extremes


В навечерието сме на нова ера, която се отличава с голяма несигурност, постоянна криза и липса на каквото и да е статукво [...] Би трябвало да е ясно, че изживяваме една от кризите в световната история, описани от Яков Буркхарт. Тя не е по-малко показателна от онази след 1945 г., дори и стартовите условия за преодоляването й да изглеждат по-добри. Днес няма победители, няма и разгромени сили, дори в Източна Европа.
Михаел Штурмер, Bergerdorfer Gesprachskreis, 1993

Макар че земният идеал на социализма и комунизма се провали, проблемите, които те претендираха, че ще разрешат, остават: безсрамното използване на социалните предимства и неправомерната власт на парите, които нерядко определят хода на събитията. И ако общият урок на ХХ век не послужи за ваксина, гигантският ураган може като цяло да се повтори.
Александър Солженицин, Ню Йорк Таймс, 28 ноември 1993

За един писател е привилегия да надживее три държави: Ваймарската република, фашистката държава и ГДР. Не си представям, че ще живея толкова дълго, та да видя края и на Федералната република.
Хайнер Мюлер,
Krieg ohne Schlacht: Leben in zwei Diktaturen, 1992





































































































































































































































































1 Може да се открие и обратна зависимост. Австрия съвсем не е синоним на икономически успех по времето (преди 1938 г.), когато притежава една от най-ярките теоретични школи; обратното става след Втората световна война, когато в страната не е останал нито един икономист с име, известно извън границите й. Германия, която дори отказва да въведе в университетите си международно признатата дисциплина икономическа теория, не изглежда да е пострадала от това. Колко корейски или японски икономисти се цитират в обзорите на American Economic Review? Като обратен пример може да се спомене Скандинавия, социалдемократическа земя, преуспяваща и в същото време богата с теоретици икономисти, едни от най-тачените на международната сцена.



























































2 В тази цифра са включени Петдесетниците, Христовите църкви, Свидетелите на Иехова, Адвентистите от Седмия ден, Божиите събрания, Църквите на светостта, "Възродените" и "Харизматиците".






















































3 Сравни прогнозата, направена през 1949 г. от руския изгнаник антикомунист Иван Илин (1882-1954) за евентуалните последствия от едно невъзможно "етнически и териториално строго разделение" на постболшевишка Русия. "Според най-скромни оценки ще се появят двайсетина държави, нито една с неоспорима територия, авторитетно правителство, закони, съдилища, армия, етнически определено население. Двайсетина етикета без съдържание. И постепенно в течение на следващите десетилетия ще се образуват нови държави чрез разделения или разпадания. Всяка от тях продължително ще воюва със съседите си за взетите като залог територии и населения в безкрайна серия граждански войни в Русия".






















































































































































































































4 Обикновено привежданите примери за успешна индустриализация, изградена върху износа (Хонконг, Сингапур, Тайван и Южна Корея), обхващат едва 2 % от населението на света.








































5 Почти не се обръща внимание на факта, че през 1990 г. развитите страни с изключение на САЩ насочват към Третия свят по-малка част от износа си. Пред 1990 г. западните страни, включително САЩ, изнасят за там под 1/5 от износа си.






































































































































































6 Така един дипломат от Сингапур обявява, че развиващите се страни могат да получат "отлагане" на демокрацията, а след като бъде установена, тя ще е по-ограничена от демокрацията от западен тип, по-авторитарна, даваща предимство на колективното благо над индивидуалните права, често с една единствена партия на власт, както и почти винаги с централизирана бюрокрация и "силна държава".
















































7 Ако БНП на глава от населението в Швейцария намалява през 30-те години, докато в Швеция нараства - след като икономическата криза е значително по-лека в Швейцария, - причината според Байрох е до голяма степен в "широкия спектър от социално-икономически мерки, предприети от шведското правителство, и отказа от намеса на швейцарските федерални власти".























































































































































































































































8 "Неправителствени квазиорганизации", финансирани от държавата и организирани извън администрацията, въпреки че правителствата назначават членовете им.