Българският ХХ век
Цялото ми същество на историк, който вече има известна практика зад гърба си, протестира против предложението векът да бъде броен като столетие - от 1900 до 2000 г. Защото за България той нито започна през 1900 г., нито пък свършва през 2000 г. Няма нищо, за което да се закачи поглед, когато опитва да разграничи 1899 от 1900 или 1901 г.
По-спорно е началото. В зависимост от гледната точка то може да бъде и 1912 г., и 1919 г. Тези, които отброяват новия век на България от 1912 г., смятат войните, през които преминава страната, за начало на новото време. Солидаризират се и с преобладаващата в Европа идея, че Първата световна война е сблъсък от нов тип, несвързан с представите и нагласите на стабилното европейско столетие, започнало след наполеоновите войни; война, която туря край на класическия либерализъм, така както е възприеман във викторианската и едуардианската епоха. По-обосновано ми се струва друго мнение. Щото отдавна си мисля, че българското възраждане, възприемано като полет на духа на българина, оптимизъм и вяра, бе прекършено през 1918 г. Наскоро излезе една книга, озаглавена "Държавност преди държавността", която изследва строителството на държавни институции преди 1878 г. Мисля си, че у нас Възраждането продължава и след установяване на държавността. Или най-малко същностните му черти не се размиват в новото време. До 1912 г. българите в Македония и Одринска Тракия, макар и в по-слаба степен, са били участници в непрекъснатия български процес. След 1919 г. те са напълно изключени от него и това между другото е една от причините за формиране на отделна македонска идентичност на запад от нас. Границите до 1912 г. са до голяма степен пропускливи - не е проблем през тях да преминават хора, стоки и идеи. Не така стои въпросът с границите след Първата световна война. На практика след 1919 г., та чак до началото на деветдесетте години на века, те се превръщат в рубеж. А от двете страни на рубежа стоят и внимателно се взират един в друг подозрителни съседи. Междата между България и нейните комшии, или по-скоро стените между България и нейните комшии са много по-високи и стабилни, отколкото между България и Европа като цяло.
Печално е, но векът започва за родината ни с грандиозен провал.
Трудно ни е дори да си представим размера му. Защото преди Балканските войни България е по-голяма от Гърция и от Сърбия - и като територия, и като население. В Балканската война мобилизира армия, почти равна на тази на съседите си, взети заедно. Тя е вероятно най-бързо развиващата се от балканските страни - факт, регистриран многократно от наблюдателите и от статистиката. За да сме по-големи реалисти, трябва да кажем, че относително ниското ниво на социални противоречия у нас позволява прогресът да се усети по-бързо от по-значим дял от обществото. Румъния също се развива достатъчно бързо, но разпределението на произведения продукт е по-неравномерно. На България в Европа гледат като на фактор на прогреса на Балканите. Влязлата в масовото съзнание легенда "България - Япония на Балканите" е самовъзхвалителна и едва ли отговаря на истината, но все пак родината ни е една сравнително добре развиваща се по всички критерии държава, особено като се имат предвид ограничените й ресурси.
След 1919 г. България е най-малката балканска държава след Албания - територията й е по-малко от половината на Югославия или на Румъния. Страните победителки я гледат с подозрение като потенциален фактор за конфликт. Държана е в международна изолация. Армията е на практика разоръжена в продължение на две десетилетия. Същата тази армия, която преди Балканската война френското военно аташе оценяваше, че е три пъти по-силна от румънската. Страната бе принудена да се извинява унизително при всеки опит на съседите да й се зъбят, а те не пропускаха възможност да си доставят удоволствието. Най-важното бе, че народът и особено интелигенцията бяха обезверени. Напусто бяха отишли стремежите, усилията, трудът, надеждите от близо половин век. Трябваше да се начене наново.
По-лесно е да се подири истинският край на века. Лошото е, че и той дойде като резултат на един провал. Провал на командната икономика, провал на военно-политическия съюз, към който бе привързана страната ни, провал на идеологията във формата, внушавана близо половин столетие.
С други думи, векът за българите започва и завършва на ниска нота. И в двата случая резултатът са няколко години поред граждански размирици - след началото му те бяха кървави, след края му бяха и продължават да са хаотични.
След 1919 г. няколко години бяха потребни, за да се стигне в общи линии икономическото поне ниво на предвоенните години.
После последва нова криза. Поради ниското си ниво на производствена култура България не бе ударена толкова тежко, колкото напредналите индустриални държави. Все още немалка част от селяните ни преживяваха едва ли не в условията на натурално стопанство. Но и по-умерените затруднения се оказаха прекомерни за една нестабилна икономика.
Наскоро имаше анкета с депутати за най-добрите години на България през столетието. Доста от тях, особено от десницата, посочиха годините между Първата и Втората световна война като свой идеал. Доколко имаха право? Нека само да изброя какво стана през тези хубави години:
1919-1923 г. - управление от начален авторитарен тип, белязано от конфликти с интелигенцията, с гражданите. 1923 г. месец юни - въвличане на армията в политиката. Военен преврат, смъкнал законно избрано правителство, последван от хаотично селско надигане, потушено кърваво.
1923 г. есента - въоръжено комунистическо надигане, малко по-добре организирано, но безнадеждно като перспектива. Потушено кърваво.
1923-1925 г. - нападения на комунистически и анархокомунистически чети, избиване на левичари по улицата и в домовете им от убийци на десницата.
1925 г. април - Организиран от комунистите атентат в църквата "Св. Неделя", при който загиват стотици невинни граждани; до края на годината избиване без съд и присъда на стотици левичари, при това с методи, говорещи за Средновековието, а не за новото време.
1925 г. октомври - нахлуване на гръцки войски в Петричко.
1928 - 1934 г. - безжалостно преследване и взаимно изтребление на членове на различните крила на ВМРО.
1934 г. месец май - военен преврат смъква законно избрано правителство.
1935 г. месец октомври - неуспешен опит за нов военен преврат.
1936-1941 - постепенно нарастване на влиянието на цар Борис III във вътрешната и външна политика на страната. Изместване на Парламента на втори план - превръщането му в една по-скоро декорация на режима, отколкото в действен изразител на народната воля.
1918-1938 г. - международна изолация на България на полуострова.
Е, какво остава за добрите години. Годините между 1936 и 1939 г. действително са най-добрите в историята на междувоенна България. Най-добри в икономическо отношение - стопанството се стабилизира, жизненият стандарт се повишава. Ако погледнете периодичния печат от тези години, наред с официалната пропаганда, възвеличаваща царя, лесно се забелязва един необичаен за предните години исторически оптимизъм, една надежда, че лошото си е отишло. И, ядец! Започва Втората световна война, която прекършва гръбнака на оживлението.

* * *

Думите в дневника на Мошанов, записани в Кайро на 9 септември 1944 г.: "Нищо особено.", действително звучат парадоксално. Но парадоксално за нас, които знаем какво е станало после. Лесно е сега, от висотата на годините, да се чудим на спокойствието му. Че защо е трябвало да се тревожи Мошанов? Като правило човешкото съзнание си представя съществуващото и близкото бъдеще като развитие. Опира се на знанието за познатото, когато дири варианти за бъдещето. Трудно му е да си въобрази разрив, нещо радикално ново, нещо радикално различно. Какви са маркерите, които биха позволили на опитния държавник да реши, че страната поема по напълно нов път? Какво му подсказваше познатото?
Настъплението на болшевиките след Първата световна война завърши с изтласкването им в собствената територия на Руската империя, та дори и с отстъпването на земи, владяни от нея в продължение на десетилетия и столетия. По време на Втората световна война водачите и на Великобритания, и на Съединените щати, та дори и на Русия нееднократно бяха декларирали, че ще уважават правата на народите.
В продължение на две столетия Великобритания полагаше всички усилия да държи Русия далеч от Балканите и от Проливите.
Нямаше откъде Мошанов да знае, че нещата се променят, че през септември 1944 г. Чърчил вече е обмислял процентното си споразумение със Сталин. Нямаше откъде да знае за Ялтенската конференция след половин година, която на практика щеше да разпредели Европа на сфери на влияние.
Опасенията му по-скоро биха били в светлината на вече преживяното - как да се опази страната от териториалните претенции на съседите, как да се удържи поне част от постигнатото. Едва ли би било логично да се замисля за вероятността комунистите да завземат властта. Та комунистическата партия у нас, независимо от факта, че бе вероятно една от не толкова многото в европейските страни със собствено, а не само с внесено отвън влияние, съвсем не бе решаващ фактор. По това време единствената европейска страна, в която руснаците бяха влезли и държаха изцяло под свой контрол, беше Румъния. Е, какво се бе случило до този момент? Профашистките елементи бяха натикани в миша дупка. Подобно желание вероятно не бе далече от стремежите на самия Мошанов. Традиционните буржоазни водачи започваха преговори за бъдещи споразумения, крал Михай си беше на власт, та дори и бе ухажван от окупаторите заради позицията си в последните месеци на войната. С други думи, едва ли имаше нещо, от което да се разтревожи един демократично настроен политик като Мошанов. И това се случваше в една страна, която бе воювала срещу Русия в продължение на три години. От какво можеше да се опасява България, когато български войник не бе дал и един изстрел срещу русите?
За нас миналото е еднозначно - нещо като затворения път в книгата на братя Стругацки "Трудно е да бъдеш бог". За съвременниците бъдещето е било пълно с неизвестности.
Преди няколко години в Народния (или Национален, както се казва сега) театър даваха пиесата "Черна комедия" от Питър Шафър. В нея обстановката, в която се развиваше действието, бе преобърната. Сцената бе къща, в която непрекъснато гасне тока. Когато, според автора, там наставаше тъма, сцената светваше, за да могат зрителите да виждат какво става и да се наслаждават на гледката на актьорите, блъскащи се в столовете, в масите, в леглата на тяхната "тъмнина". Когато в къщата токът просветваше, сцената потъваше в тъма и зрителите можеха само да чуват шума от уверените движения на актьорите, които се движеха в своята "светлина". Та така често ми изглежда нашият поглед към миналото - вбесяваме се от очевидните сега грешки на актьорите, които тогава опипом са се движели из своята тъма, мъчително напипвайки пътя към бъдещето. Преди години в Съединените щати имаше един играч на американски футбол, известен с неподозираното от него остроумие в изказванията му. Та той веднъж бе рекъл: "Трудно е да се предсказват нещата, особено, когато са в бъдещето" (има и други претенденти за авторство на тази фраза).

* * *

Има тост в една от забавните съветски комедии: "Да пием за това нашите желания да съвпадат с нашите възможности".
Наскоро в лекция пред персонала на британското посолство и някои българи почетният доктор на Софийския университет Ричард Кремптън изказа скандална теза, която определено не хареса на британските му слушатели. Според него "лошото момче" на новата българска история съвсем не е Османската империя, а Великобритания. Великобритания, която поради грешки в пресмятанията и в представите, осъди на смърт СанСтефанска България. Според английския историк СанСтефанска България е имала всички шансове да се превърне в европейска сила от среден мащаб с роля в международен мащаб, напълно съпоставима с ролята на Испания или Италия, и много по-голяма от тази на скандинавските страни. Провалът осъжда българите на десетилетни усилия за спечелване на мимолетно достигнатото - усилия, които разпиляват потенциала на българите, насочвайки го по по-непродуктивни коловози. По-страшното е, че този акт създава у българите психологията на граждани на малка страна - "като една човешка длан", представа, която ги кара да дирят покровители.
Това е и една от причините за ролята на външния фактор в българската политика. Външен фактор не само като груба намеса във вътрешните работи на страната, а по-скоро играещ ролята на онзи кол в средата на хармана, за който се връзва конят, та да обикаля равномерно и да вършее своето жито. Трябва да си вързан, за да ти е спорна работата.
Тук, разбира се, възниква въпросът за цената, за стойността на независимостта. Броим я за основна държавна добродетел, но взирането в историята като че показва, че стойността й поне за държави като нашата е донейде съмнителна. Щото кога в новата си история България е била по-добре от прагматична гледна точка? Тогава, когато бе обвързала каузата си с една велика сила, или когато опитваше да се държи като независима. Опитите за самостоятелност бяха смазвани безпощадно. Една от причините за провала в Балканските войни бе погрешното убеждение на Фердинанд, че с един удар може да спечели пълна самостоятелност на България и да я превърне във фактор на европейската политика.
Разбира се, може да се търси съчетание на двата фактора, както стана при Стамболов. Само че тогава е необходима историческа увереност в собствените сили, енергия на младо животно и водач с качества, далеч надскачащи обичайните. Сегашната тенденция на пълно подчинение на Европа показва ясно, че нито едно от тези условия за самостоятелност не съществува. Колкото и печално да звучи, мисля си дали това не е най-правилната политика. Едно от чувствата на българина през този век, което най-много лъкатушеше и преживя и спадове, и върхове, бе историческият оптимизъм. Бездната на песимизма бяха годините след Първата световна война.
Букурещкият мир от 1913 г., независимо че означаваше краха на усилията на българите в продължение на половин столетие, не бе възприет от тях толкова трагично. Самата сила на удара като че бе притъпил чувствата. Като в онези вицове, в които, когато няма упойка, пациентите са анестезирани с удар на чук по главата. След Ньойския договор надеждата за по-добро бъдеще бе изчезнала. Две десетилетия трябваха, за да запърха наново само за да й бъде нанесен поредният удар с началото на новата война.
Поглеждайки назад, виждаме, че България тръгна в своя век като относително слабо развита държава и го завърши като относително слаба държава. А можеше ли да е иначе? Мнозина са позвани, а малцина са призвани - се казва в една от свещените ни книги.

* * *

Моята представа за "външните българи" като че не е от модните сега. По мои лични наблюдения българите, които заминават за чужбина, твърде бързо губят българското у себе си. Те са сравнително малобройни островчета в морето на една чуждост и не намират в себе си съпротивителни сили - а и трябва ли да ги дирят?, - за да изповядват и защитават своето българско. Затова ми се струва, че откриването на границите ще изпомпи допълнително и без това ограничения ни интелектуален ресурс. За това говори и непрестанно спадащото ниво на студентите поне в Исторически факултет през последните години. Всеки амбициозен ученик, който знае западен език, без големи трудности може да си намери стипендия за обучение в чужбина. Колко от тях ще се върнат обратно? Едва ли мнозина. Като други неразвити нации през последните десетилетия и ние отделяме значима част от националния си ресурс, за да подготвяме специалисти за развитите страни.
Дълго време се тешахме с мисълта, че българинът бил дотолкова привързан към родното си огнище, че го напускал по-трудно от съседите си. Разбира се, това са глупости. Относителната липса на мобилност у българина се дължи най-вече на комбинация на икономически и политически фактори. До Първата световна война българското стопанство е в относителен възход. Свободната работна ръка в общи линии намира приложение. Доходите у нас в сравнение с доходите в западните държави са по-ниски, но съпоставими. След Първата световна война, когато българинът започва да дири изход в емиграцията, се оказва, че вратите към нея са хлопнати здраво. Американският конгрес въвежда квоти. Изходът са държави като Аржентина или Бразилия, но към тях се насочват представители на недотам образованите слоеве. Струва ми се, че заминаването на хиляди млади българи зад граница сега се възприема като трагедия и поради невъзможността това да се съпостави в масовото съзнание с някой друг период.
В последно време е доста модерно да се говори за "външните българи". Май и тук представите ми не са от най-съвременните.
Много ругахме Югославия, особено по време на Косовската криза, за отношението й към българите в Западните покрайнини. Отношение безспорно традиционно дискриминационно, датиращо още от годините след Първата световна война; отношение, продиктувано от параноичното отношение на държавата въобще (а не само на Югославия) към население, което при подходящи условия би могло да послужи като трамплин за осъществяване на амбициите на съседите. Статии, в които скрупульозно се изчислява с колко е намаляло населението на тези населени с българи територии в Югославия, обикновено заливат печата у нас всеки ноември. Всичко това е вярно, но колцина си правят труда да изчисляват с колко е намаляло населението на териториите от нашата страна на границата. Какво е било след Първата световна война и колко е сега населението на Брезнишко, на Трънско, на Годечко, на Кулско, на районите в Кюстендилско срещу Босилеград, където в селата седемдесетгодишни старици могат да изявяват претенции за ръководители на младежките организации на политическите партии. Защо ще искаме югославяните да подкрепят райони, които самите ние сме загърбили.
Спомням си, преди години в Албания посетих селата на Голо бърдо и след като дълго се самоозаптявах, накрая зададох кардиналния въпрос "какъв си?" на един старец. Той отвърна: "Е, чедо, со албанците не сме албанци, со макоденците не сме македонци, со богарите не сме богари - един е Господ со нас".
Във всеки случай, в края на българския двайсети век май по-малко на брой се чувствуват българи, отколкото в началото му. Щото и след края на Първата световна война огромното мнозинство от славяноезичното население на Вардарска Македония се е чувствало българско - нещо, което определено не може да се каже за края на века.

* * *

Скоро с относително по-млада колежка си говорехме колко много неща в новата ни история си остават на ниво декларация, на апробиране на политически идеи към нашата действителност, без да сме си правили труда да изследваме непредубедено действителността, за да видим доколко логическите ни конструкции могат да бъдат съобразени с нея. Нямаме убедителен анализ на десницата (не че имаме на левицата). В последно време интересът към нея се засили - може би съобразено с принципа на махалото - все пак за левицата изследвания има, но доколко са обективни и най-важното, доколко използват по-модерни изследователски методи, е отделен въпрос. От друга страна, анализът й се прави с методологическия инструментариум на културологията - нещо, което не винаги позволява резултатите да бъдат сравнявани с тези, постигнати чрез класическото историческо изследване. Нямаме изследвания за историята на българския национализъм. Нямаме изследвания на ксенофобията на българина. Нямаме изследвания за разликата в столичното и провинциалното светоусещане. Нямаме добри изследвания за психологията на селянина. И оттук ми се струва, че все още е рано да се говори за цялостно преразглеждане на периода на земеделското управление. Време е то да се изследва наново.
Покойният американски историк Джон Бел на всяка международна конференция говореше за демократизма на Стамболийски - нещо, в което винаги съм се съмнявал, като гледам не декларациите на селския водач, а действията му. Режимът на земеделците бе резултат на поражението, на трагедията от края на войната, когато рухна доверието в дотогавашните авторитети. До известна степен той бе победа на случайността и на обстоятелствата. Вярно е, че Александър Стамболийски успя да мобилизира значителен дял от селяните в името на една кауза. Но също така е вярно, че никой от водачите на земеделците след него не успя да го стори. Никога след това земеделците не успяха да си върнат властта в страната. При положение, че делът на селяните между двете световни войни съвсем не намаля. Най-многото, което постигнаха, бе да участват в управляващи коалиции. Може да ми бъде възразено, че и Цар Борис, и последвалите политически фактори се стремяха да държат селяните в юзда, но фактът си остава, че те си останаха заюздени. (Свидетели сме колко бели докара на СДС през 1990-1992 г. легендата за силата на БЗНС.)

* * *

Като че ли ще се чувстваме удобно в положението на част от империя, та било тя донейде аморфна, както се очертава да бъде европейската. Поне няма да ни е първица. На нашите студенти обикновено рядко им хрумва, че през по-голямата част от нашата ера балканските земи като цяло и българските като част от тях са обединени в рамките на една, максимум две империи. До края на VII век са в състава на Римската или Източната Римска империя. Наново по-голямата част от Балканите е в рамките на Византия през XI - XII век. След това е в рамките на Османската, а после на Османската и Хабсбургската империи от XIV чак до началото на ХХ век. В този смисъл периодите на самостоятелното развитие на малките или сравнително малки балкански страни са донейде изключение, а не правило. По-специално България от своето хиляда триста и двадесет годишно развитие едва през 1993 г. надхвърли половината от него като действително самостоятелно, колкото и съмнения да имаме по тази или онази степен на самостоятелност. Самостоятелност, която доста често се поставя под въпрос.
България не може да се развива самостоятелно - като химически чист продукт в лаборатория. Това е напълно ясно и не се нуждае от обяснение. Струва ми се, че и никой не го желае. Много от решенията са взимани неохотно под натиска на външни обстоятелства. В някои случаи неохотно се взимат и решения, които иначе оказват позитивно въздействие на развитието на страната.

* * *

Според историците повечето народи проявяват склонност да надценяват собствената си роля в световната история. При българите това чувство като че е смесено. От една страна сме склонни да омаловажаваме постиженията на собственото си развитие. От друга - оплакваме се, когато не сме зачетени в обобщаващи трудове на историци, политици или икономисти от големите държави. Но не сме само ние в това положение. Преди няколко години със съдействието на Съвета на Европа бе пуснат учебник по история на Европа, който хранеше амбициите да бъде истински европейски учебник. Какво се оказа на практика? В учебника бе представено миналото на страните от Централно-Западна Европа - на първо място на Великобритания, Франция и Германия, на второ на Италия, на страните от Бенелюкс и Австрия. Дори историята на Испания не бе представена адекватно, да не говорим за скандинавските страни, Полша или Русия. Нашият ъгъл на Европа бе удостоен със снизходително кимване и доколкото ни имаше, бяхме действаща сила или играчка в европейските въоръжени конфликти.
От години наред министри на образованието, независимо от политическата партия, която представляват, са обладани от мисълта така да направим учебниците, че да внушим на учениците българския принос в културата на Европа. Историците се блъскат сума ти време над тази задача без особен успех. Щото обективното сравнение трудно може да предизвика взрив на патриотизъм. Наскоро отишлия си Николай Генчев, работейки по енциклопедията на българската възрожденска интелигенция, се кахъреше за различията в критериите при дефиниране на това понятие - щото в нашите условия свещеникът от някое затънтено село, оставил приписка по някоя от богослужебните книги, или даскалът, изпратил наивните си вирши в "Цариградски вестник", бяха интелигенти. Трудно е да се сравнява Асен Златаров с Ръдерфорд или Нилс Бор. Като че е показателно, че Джон Атанасов, чието име с гордост произнасяме, работи не в българска, а в американска среда.
Трудно е да се посочи и обединяваща идея за "българския век". До 1912 г. това бе СанСтефанска България. Като изключим част от социалистите, огромната част от обществото бе обединена около нея. А после? След 1919 г. в страната трябваше да се изгради своего рода либерална демокрация от уилсънов тип. Тя не издържа предизвикателствата на времето и дегенерира преди още да се бе оформила. След Втората световна война насилственото налагане на идеите на комунизма разделиха народа на негови привърженици и противници. Струва ми се, че един от проблемите, с които България се сблъска от възстановяването си насам - а векът заема голяма част от това време - е, че поне на четири пъти трябваше да създава и реформира институции и да изгражда елит едва ли не от нулата. Прекалено много са експериментите за прекалено малко на брой години, за да издържи обществената структура. Без да броим, че всеки експеримент бе съпроводен с почти тотално загърбване (при късмет, а иначе унищожаване) на управленския най-вече, но и на културния елит на обществото. Струва ми се, че и генетичният фонд на българите е твърде ограничен, за да се справи с тези циклични кризи. Преди десетина години видях голям зор да обясня на колеги от Запада, че възможностите на страната ни са такива, че по доста възлови от тяхна гледна точка въпроси имаме само по двама-трима специалисти - далеч от тяхната представа за необходимия брой. Сега европейската идея има шансове да стане обединяваща идея, най-вече защото води до намаляване на политическите конфликти до минимум. Но за това е необходимо въздействието и на външните фактори.

Иван Илчев