Малкият пръст на крака на Нанка
                        Коледен разказ

Както се случва през последните няколко години, времето и този декември е необичайно топло. Зимното слънце и южният вятър наистина карат киселото зеле да втасва по-бързо, а сметките за отопление да стоят приятно ниски, но от друга страна ефектът им като цяло е нездрав. Те като че ли разбуждат задрямалите в зимен сън бацили, бактерии, вируси и тям подобни гадости. Слънчевите лъчи попадат в задните дворове, в отворите на канализацията, под боклукчийските кофи, във всички онези тъмни и влажни места, където вирусите са се сгушили в очакване на пролетта; те ги погалват нежно и добронамерено, а вирусите - мамка им - само това й чакат. Мъничките гадинки помръдват, протягат ръце, пробват температурата с пръстчетата на краката си и се раздвижват. Те са като задрямали демони; уж невинни дребосъчета, които в даден момент, ако условията станат подходящи, могат да се превърнат в зловещи чудовища, които никой и нищо, дори и най-съвестно поддържаните предпазни мерки, не могат да озаптят. В резултат на така описаното природно явление, няколко дни преди Коледа половин София и тази година се оказа болна от някакъв нов и особено упорит вариант на инфлуенцата.
Което не ни попречи отново да седнем в познатата от миналата година компания - Ралица, Коприна, Георги и Христо - и да се опитаме да предотвратим пакостите, на които са способни вирусите по така усърдно практикувания от населението начин - с повече и по-силна ракийца, с руйно домашно винце и с отбрани и изискани мезета. Разговорът в началото върви съвсем обичайно. След първата ракийка, малко руска салата, малко царска туршийка и на няколко цигари разстояние Христо съобщава, че току-що е прочел някъде, че холандският парламент е узаконил евтаназията, и ние обсъждаме тази тема в продължение на десетина минути. Всички хора по света имат отношение по въпроса за собствения си живот, установяваме, но те са почти поравно разделени между две магистрални схващания: дали той (животът ни) ни принадлежи (след като ние нито сме го купили, нито някой категорично е заявил, че ни го дава безвъзмездно); и ако горното е така, какво право имаме да искаме от някой друг да го прекрати. Може би обстоятелствата (болка, безпомощност и пр.) биха извинили такъв избор? Но ако тялото наистина не ни принадлежи, а ни е просто дадено за ползване за известно време, какво може да оправдае преждевременното му връщане на първоначалния собственик, така да се каже, преждевременната реституция?
Разсъждавайки по тези аргументи, Георги кимна фактически, Ралица подчерта, че е в пости, Коприна погледна през очилата си, а Христо си сипа още една ракийца. Аз отворих ново шише вино.
Коприна тогава разказа за черепа си. Искам да кажа, не за нейния собствен (или ако следваме описания малко по-горе начин на мислене, този, който й е бил даден под наем), а за един съвсем реален череп, който бил прекарал в багажника на колата й не по-малко от петнадесет години. "Череп?," казвам аз, а Георги се усмихва фактически скептично. Коприна разказва историята на своето черепче: реставратор в Роженския манастир един красив ден и предложил да и подари нещо от току-що разровените находки, тя си избрала това черепче, на което наистина липсвала долната челюст, но за сметка на това в горната краниална част имало една почти идеална кръгла дупка. Може би трапанация. Коприна продължава: колко години тя държала този череп увит в стари вестници и в найлоново пликче на балкона си, как той през цялото това време бавно мухлясвал, как един ден дори хванал паяжина и как тя периодично искала да го върне там, откъдето го е взела, защото, струвало й се, че прахът наистина трябва да се върне при праха. Един ден дори тръгнала да го прави: взела черепа си, поставила го в по-ново найлоново пликче и го сложила в багажника на колата си. Петнадесет години, каза Коприна, като гледаше през очилата си, този череп пътува в багажника на колата ми.
Георги отново кима фактически скептично, Ралица си взима малко зелена салатка, защото пости, Христо си сипва още една ракийца, а аз отварям ново вино. Атмосферата назрява и отива към предначертаната си кулминация. "Ти трябва да напишеш един коледен разказ", казва Коприна с тона, с който обикновено иска от авторите си да й пишат разни текстове. "Срокът ти изтича в понеделник. Трябват ми 17 000 знака. И да знаеш, че графичното оформление на този брой ще бъде много специално. Текстът ще бъде отпечатан върху зелен, преливащ фон." Каквото и да значи това, допълва Буцев.
Вярно е, казвам аз, че миналата година написах коледен разказ; вярно е също, че той предизвика като цяло положителни реакции. Наистина, припомням си, се получиха читателски писма, които бяха откровено критични, но имаше и такива, които бяха по-снизходителни. Ето тук например - връщам се след минута - едни студенти по български в Полша го видели, харесал им и го превели на полски. И го издали в този вестник. Това е наистина ласкаещо, но, моля, не искам да бъда свързван нито с Коледа като такава (защото не вярвам в нея), нито с писането на Коледни разкази, защото след Чарлз Дикенс, О'Хенри и Пол Остър едва ли има какво ново да се каже. Хората може и да променят изгражданите си с десетилетия убеждения за части от секундата, но аз продължавам да стоя на позициите си от миналата година. За мен Коледа е едно излияние на лицемерие и комерсия, нищо незначещи ритуали, които възрастните вдетинено следват, надявайки се мокрите им желания да бъдат изпълнени от добрия, но несъществуващ старец точно в нощта срещу 25 декември.
Но Коприна не търпи възражения. Тя настоява за коледен разказ, Христо си сипва още ракийца, а Георги вече гледа леко отегчено, макар и фактически. Аз се улавям, че се чудя как да парирам по-нататъшните искания на Коприна и избирам най-достъпния начин - отварям нова бутилка вино.
И в този момент на вратата се иззвънява. Не очакваме никого тази вечер и затова се споглеждаме с досада: кой ли пък е този навлек, който най-вероятно ще внесе дисбаланс в така уютните ни, макар и повтарящи се разговори?! Оказва се, че това е Леон - мой приятел от детските години, стар боен другар, с когото се виждаме относително рядко, но който винаги внася свеж полъх в компанията, в която попада - а той е попадал в най-различни такива. Не съм виждал Леон поне от две-три години, откогато Леон реши да замине за провинцията. Сега се бил върнал в София по празниците, минавал през квартала и решил да се обади. На тази възраст повечето от нас вече избягват просто да се появяват в нечий дом, преди да са се обадили по телефона, но Леон си беше такъв още от ученик: неговата прямост и липсата на чувство за социална конвенция бяха най-неустоимото му оръжие, с което той винаги успяваше да отключи и най-добре завардените порти. Радвам се много: освен всичко останало, Леон е нещо като deus ex machina; външна сила, която, струва ми се, може да реши колебанията ми, свързани с искането на Коприна. С Леон сме прекарали много години заедно, още от гимназията. Като завърши училище, Леон се записа в юридическия факултет, който завърши малко преди аз да напусна България. Разстоянието направи тогава контактите между нас по-редки, но не по-малко интензивни: още помня как в началото на деветдесетте години той се обаждаше по телефона след някой грандиозен купон в пет сутринта, за да ме пита... какво правя. Аз обикновено му отговарях, че "имам малко работа."
Леон бързо стана практикуващ адвокат, а с помощта на свои роднини-имигранти в Израел успя да специализира търговско право в Съединените щати. Кариерата му след това - поне отстрани изглеждаше така - имаше блестящи перспективи. Леон въртеше делата на няколко западни фирми, опитващи се да правят бизнес в България, и получаваше от това добри хонорари. Когато в средата на деветдесетте години обажданията на моя приятел секнаха за няколко месеца, аз бях леко притеснен. От една страна нямах никакви съмнения, че Леон ще може да се справи с каквато и да е ситуация, от друга, обаче, въображението, окуражено от времето и разстоянията, чертаеше в главата ми различни кошмарни сценарии. България по онова време беше раздирана от мафия, рекет, източвания и бог знае какво още.
Когато отново чух гласа на Леон по телефона - това се случва през лятото на 1993 или 94 - първоначално не знаех какво да мисля. Леон каза, че е решил да сложи край на адвокатската си практика. На въпроса защо, той даде обяснения, които не бяха подходящи нито за успял представител на юридическата професия, нито за евреин. Леон каза: "Правото е мръсна работа," а на моето настойчиво искане да разкрие подробности, моят приятел направо премина към голямата промяна в живота си. Да, решението му да престане да адвокатства било необратимо. Леон бил решил да се върне там, където беше започнал, след като се разделихме в гимназията - на студентската скамейка. Току-що бил записал медицина и наесен, каза ми, щял да бъде първокурсник. Признавам, помислих, че моят приятел нещо е откачил, но той просто каза: "Може би ще стана най-добрият лекар сред юристите и най-добрият юрист след лекарите." Леон често използваше подобни аргументи.
Развитието на събитията показа, че Леон не само не бе откачил, но може би бе направил един добър избор. След като приел Хипократовата клетва, Леон решил да напусне София и заминал да стане селски доктор в едно малко градче по Черноморието. След като се установил в Китен, той наистина усетил, че е получил възможност да прави това, което винаги е искал. Вярно, работата му там по никакъв начин не можела да се сравнява с yuppie-атмосферата на копринените вратовръзки и раираните костюми на бизнес форумите, в които той участвал в предишния си живот. Да предписваш аспирин на полуграмотни бабички и да викаш линейка за препили бивши текезесари наистина било различно. Но за сметка на това денят му започвал на брега на морето. Нищо не може да се сравни с това усещане, каза Леон, когато след толкова много години седнахме на една и съща маса. Това се случи преди три Коледи.
Ето така, в тази нездраво топла декемврийска вечер Леон просто се появява на вратата и влиза. "Връщам се от лов", казва моят приятел на Ралица, Коприна, Георги и Христо. След като го представям на компанията, аз му сипвам едно вино.
Винаги, когато в една група хора, които добре се познават, се появи ново лице, разговорът за кратко секва. Периодът на адаптация обикновено е в обратна пропорционална зависимост от количеството погълнат алкохол. В нашият случай това става само за минути.
Леон беше вече седнал удобно, беше изпил една-две чаши червено, беше си взел малко сиренце, беше поруменял и ето го сега - дава всички признаци, че се чувства добре.
"Нещо повече", безапелационно Коприна се обръща към мен, сякаш не е забелязала новия гост. "Ти си длъжен да напишеш една коледна история, в която да участват същите герои като миналата година. И да знаеш - каквото и да избереш, то ще бъде подарък за самия теб. Все пак това е Коледа."
"Коледна история?" Ушите на моя приятел щръкват. "За Коледна история ли говорите?"
Всички го изглеждаме изпитателно, защото той очевидно се намесва в разговор, който не го засяга, а е и евреин, който поне на теория не би трябвало да има отношение към Коледа. "Аз мога да ви разкажа една история, която се случи с мен преди няколко дни. Тя, струва ми се, съдържа по малко от всичко, от което имате нужда. В нея има прегрешение, прошка, изкупление. Има подарък. Има и магия. И гарантирам, че всяка дума е истина", казва Леон. Тъй като питиетата вече са забавили реакциите ни, а и едва ли имаме нещо по-добро за вършене, ние решаваме да изслушаме историята на моя приятел.

Всъщност, всичко започна в края на септември или началото на ноември, когато една моя пациентка - циганката Нанка - дойде в кабинета ми, събу си дясната обувка и каза: "Докторе, много ти се моля, отрежи ми малкия пръст на десния крак."
"Защо, бе Нанке", казвам аз. "Защо трябва да ти режа малкия пръст на крака."
"Докторе, много ти се моля да го отрежеш. Той ужасно ми пречи, а когато си сложа обувката, ме и боли. От три години не мога да стъпвам добре на този крак, каквито и обувки да си купя, не мога да ги нося. Дошло е времето да се разделя с този пръст."
"Нанке, да се махаш от главата ми", казах аз, след като погледнах крака й и установих, че става дума за някаква банална деформация, най-вероятната причина за която беше дългогодишното носене на неудобни обувки. "Не ми губи времето с глупости - отиди си вкъщи, потопи си крака в един леген гореща вода, в която да има малко сол, а утре иди и си купи обувки два номера по-големи, отколкото носиш. Да видим как ще се почувстваш тогава."
Нанка си отиде нацупена, а аз преминах към следващите си пациенти. Почти бях забравил за Нанка, когато тя отново се появи на вратата на кабинета ми десетина дни по-късно. "Докторе, купих си нови обувки, каза тя, но от тях файда няма. Пръстът продължава да ме боли страшно. Не мога да ходя, вече не мога и да стоя на този крак. Моля ти се, отрежи го. За нищо не ми служи този малък пръст. Сигурна съм, че без него ще ми е много по-добре." "Да ми се махаш от главата, Нанке", казах аз. "Нищо ти няма на пръста. Леко е деформиран, а е възможно и някъде да си го натъртила. Възможно е и някога този пръст да е бил счупен и да е зараснал накриво и оттам да идват болките ти. Ама аз не мога да го отрежа. Ако искаш, ще те пратя да ти направят една рентгенова снимка в Бургас."
Нанка взе направлението за рентген и си отиде почти разплакана. След това някак изчезна и не се беше появала чак допреди няколко дни.
Макар случаят с малкия пръст на Нанка да бе почти напуснал съзнанието ми, аз периодично се сещах за него със смесени чувства. Разбира се, че Нанка беше зряла жена с дъщери, синови и внуци, и като такава исканията й трябваше да бъдат приемани на сериозно. Това все пак беше нейният собствен малък пръст. В крайна сметка тя можеше да прави с него каквото си иска, нали. Моя задача като лекар беше да й помогна да престане да чувства болка. Имах моралното право да й откажа да отрежа пръста й, тъй като това щеше да бъде диващина. Но ако болката й щеше да престане само с отстраняването на това малко пръстче?
Месеците неусетно се изтърколиха, и ето - задава се Коледа и аз се подготвям да се върна в София за празниците. Един ден, преди да се кача на автобуса за Бургас, ето я отново Нанка, ухилена до уши, чука на вратата на кабинета ми и влиза. "Здравей, докторе", казва тя. "Имам за тебе една дребна работа. Можеш ли да ми махнеш едни конци?"
И като адвокат, и като лекар съм виждал доста неприятни неща, но - признавам - като я погледнах тази циганка, като видях радостното й изражение, замръзнах. Какво ли е направила тази глупава мома, казах си. "Какви конци, бе Нанке?"
Нанка седна на кушетката и си събу дясната обувка. Свали си чорапа и под него се показа една относително чиста превръзка, на която имаше съвсем малко кръв. Аз се надвесих над нея, внимателно отстраних левкопласта и погледнах надолу.
Не знаех дали да вярвам на очите си. Десният крак на Нанка имаше само четири пръста, но кутрето, което в миналото създаваше толкова много проблеми на Нанка, не бе отстранено - как да кажа - любителски, а съвсем професионално. То бе ампутирано в основата си, а кожата бе зашита съвсем чистичко с хирургически конец. "Какво си направила, Нанке?! Не ходи ли на рентген в Бургас? Какво си направила с пръста си?"
"Нали ти казах, бе докторе", отговори Нанка с напевността, с която говорят циганите в България. "Нали ти казах, че толкова много ми пречи, че нито рентген, нито други обувки ми помагат."
"И кой ти отряза пръста?"
"Е как кой", отговори Нанка. "След като ти отказа да ми помогнеш, в нашата къща дойдоха курортисти - един човек от София със семейството си. Човекът не можал да си вземе отпуска през лятото и затова дошъл чак през есента. Оказа се, че бил лекар-хирург. Доцент в академията. От София. Остана една седмица. Отидох една вечер при него и му разказах за болежката си. Той погледна крака ми, замисли се малко и каза, хубаво Нанке, ще ти отрежа пръста. Човекът беше сериозен - носеше си инструментите със себе си. Каза, че е съгласен да ме оперира, ако остане още една седмица в нашата къща безплатно."

Леон завърши разказа си тук. В първият момент никой от нас не знаеше какво да каже. Ралица гледаше с погнуса. Георги фактически изглеждаше скептичен. Коприна гледаше през очилата си. Христо си сипваше ракия.
"Може би лекарят от София е престъпник, комуто трябва да бъде отнето правото да практикува медицина", казах аз. "Може би да. Но може и да не е. Всеки нормален човек, който е учил анатомия в осми клас, знае, че отстраняването на който и да е пръст от крака на човека води до промяна на конфигурацията на стъпалото. Последствията могат да бъдат сериозни и необратими за целия крак. Възможно е да настъпят увреждания и на гръбначния стълб вследствие променената походка на човека. Но на Нанка нищо й нямаше. Напротив - тя ходеше съвсем нормално, дори не накуцваше, за разлика от преди, когато все още имаше малък пръст на десния си крак. Тя наистина като че ли беше излекувана. Тя беше подарила на доцента от София една седмица безплатна почивка на море, и той и бе отвърнал с добро."
"Наричаш отрязването на един човешки пръст добро дело?"
"Не непременно. В никакъв случай не искам да насърчавам когото и да било към подобни методи. Но в този конкретен случай, при тези конкретни условия, Нанка сякаш бе оздравяла. Поне обективната клинична картина говореше за това. Ампутацията на напълно здравия й пръст й помогна да се чувства по-добре. Общо казано, това е целта, нали."
Леон се облегна назад в креслото си и ни изгледа всичките поред. В очите му се разнесе някаква налудничавост; погледът му бе толкова интензивен, толкова изпълнен с някакво вътрешно самодоволство, че в един миг помислих, че нещо ни будалка. Но в този момент се обади Коприна:
"И да помниш, че коледната ти история ще бъде отпечатана на преливащ зелен фон", каза тя. А Христо Буцев си сипа още една ракия.

Антони Георгиев