2000: спокойната

Равносметката, която всеки си прави в края на една отиваща си година, е нещо повече от нормално и банално. Заедно с коледните подаръци се опакова случилото се, в някакъв смисъл се митологизира, за да бъде изпратено в миналото. И личното, и колективно съзнание така по-лесно подрежда опита си в биография. Нежеланието да се направи подобна равносметка обикновено прикрива травматични места. Тези кратки редове са опит за равносметка на отиващата си театрална 2000 година. Няма да я натоварвам нито с апокалиптичната тежест на идващото хилядолетие, нито със сантименталността на краевековните носталгии.
За театъра ни това беше спокойна година. В общото "спокойствие" се появиха добри спектакли като "Верона", "Декамерон", радиоспектакълът "Атолът" и др., интересни спектакли като например "Три сестри" на Юлиян Табаков, спорни спектакли като "Черното руно", но спектакъл, който да се превърне в събитие за 2000-та година, нямаше. Нямаше също така нито спектакъл, нито пиеса, нито статия, която да предизвика скандал. За съжаление, това не стана нито по повод "Черното руно" и съдбата на "Сфумато", например. Нито по повод интервюто на Иван Станев в "Култура". Нито по повод поредните ходове в театралната реформа. Нито по повод появата на текст като "Монолози за вагината", който благоприлично-снобски бе премълчан, сиреч: "Е, какво пък толкова. Знаем ги и ние тия работи. Толерантни сме." Никого не скандализира все по-упорито пъплещата по сцените в столицата и страната актьорска и режисьорска неграмотност и непрофесионалност.
Въпреки появата на сборник с нови български пиеси, въпреки многото български текстове, които се играха по сцените, не бих могла да посоча "пиеса на годината".
Да, това беше спокойна година. "Спокойствието" може да се тълкува като "нормализация" на театралното ежедневие, но и като обезпокоително, заради липсата на страсти, каузи, позиции. В играта на интерпретации, всяка има своето място, разбира се. За мен "спокойната" повърхност на българския театрален живот през 2000-та година, квазитолерантността, с която се раздаваха награди по фестивалите, с която се коментираше и приемаше всякакъв по-радикален или категоричен театрален или критичен жест, е обезпокоителна. Защото това означава най-малко две неща:
Първо, че театралната общност се е атомизирала, независимо от демонстрираната заедност. Че всеки от създаващите театър има "свой екип", "свои хора", "свой индивидуален проект", който се осъществява поединично и слабо се интересува или, казано направо, изобщо не се интересува от нищо друго. Т.нар. толерантност към Другия прикрива обикновено безразличие: "Че мен това какво ме засяга. Всеки да се спасява поединично." Сиреч, общността няма общи цели, общи ценности, обща визия за своето място в обществото, общи ритуали, а само имитира такива "общи места".
Второ, това спокойствие и квазитолерантност прикрива простичкия факт, че след едно десетилетие на Преход все още обществото като че ли не знае какъв точно театър му е нужен и театърът е повече държавен, отколкото обществен институт.

Виолета Дечева

















Реплика
от ложата