Вампирите на българската литература
Вземете си кръст, дървен кол и някоя Библия за всеки случай, защото тук става дума за вампири, таласъми и прочeе адски изчадия, каквито са писателите, включително българските.
Така няма да рискувате изпод вестника да се подаде някоя космата ръка или във врата ви да се впият чифт пожълтели кучешки зъби, които да ви перфорират кожицата.
Нали сте го гледали по филмите?

*

Наближава краят на 2000 година и може би на света, а и на българската литература. Но знаете ли какво си мисля? Дори светът да загине, изкуствата и литературата (и българската в това число) може да оцелеят... И някога някъде в пространството разни марсианци да я изучават. Естествено, из Галактиката трудно ще разберат земните и в частност българските радости и неволи, така че бремето на отговорността, колкото и голяма да е тя, олеква при мисълта, че повечето от нещата, за които става дума тук, трудно ще бъдат проверени, доказани или отречени.

*

И така, да почваме.
Историята на българската литература можела да съперничи на най-причудливите библейски притчи и това - рано или късно - щяло да излезе наяве, тъй като нищо не остава скрито-покрито. Всеки ще ви го каже. Но не станало нищо подобно. Винаги нещо ставало с българските писатели, те се проваляли на прага на успеха си, малко преди него или след това. Което било тъжна работа. Сега ще разберете защо.

*

Може би и аз съм марсианец.
Една сутрин през януари 1975 година се събудих в дядовата ми къща в село Енина, Казанлъшко, и видях, че навън вали сняг. Точно тогава в стаята нахълта баба ми с менче козе мляко.
- Бабке, вали сняг! - викнах аз.
И заедно с баба съчинихме първото ми стихотворение.
Преди 25 години.
Да не повярваш, че са минали.
Защо мисля, че съм марсианец ли?
Няма да ви кажа!

*

И така. Един от най-успешните български писатели след Освобождението ни от турско робство бил един мустакат мъж на име Иван Вазов, от старопланинското градче Сопот. Той написал множество бестселъри за всички времена с имена като "Чичовци", "Под игото", "Немили-недраги", а освен това и пиеси, разкази и стихотворения за учебниците по литература. Всички - освен марсианците - са го изучавали, но един ден и те може да рецитират "Опълченците на Шипка" (градче между Енина и Сопот) пред някой компютър, тракайки с дванайсетте си пръстообразни пипала върху клавиатурата.
Разбира се, в превод на марсиански.

*

Представете си едно комплексирано дете в провинциален град с прави улици, обявен от еснафи за "град на поетите", във времето на комунизма. Какво му оставаше, освен да стане поет?
И така аз реших да стана поет. Записах се в поетичния кръжок на Жеко Христов, изявен местен член на Съюза на българските писатели, който пое отговорността да ме научи.

*

Енина не е далече от Сопот, а и стиховете си Вазов започнал да пише в подножието на Стара планина като мен, обаче с това приликите между нас свършват. Вазов отдавна вече е вампир, а аз само се подготвям за това. Обаче Здравка, първата истинска любовница в живота ми, внуши уважение към моя земляк. Тогава се целувахме тайно от майка й на тавана на почивната станция на профсъюзите в село Говедарци, Самоковско, и бяхме на 16 години. Пет след като бях написал първото си стихотворение и вече решил да стана писател.
- Знаеш ли как е умрял Вазов? - попита Здравка.
- Как? - продължих да я галя.
Тя разрешаваше.
- Докато бил с жена в леглото. В най-върховния миг - многозначително се усмихна тя.
Не разбрах веднага, тъй като бях девствен, но Здравка ми обясни. Явно мисълта за подобна смърт доста я занимаваше, а започна да занимава и мен, като увеличи интереса ми към секса. Освен това за първи път осъзнах, че Вазов всъщност е бил човек. Защо иначе ще прави такива неща?
- Тъй ли? - възкликнах тогава.
И продължихме да се целуваме, като все повече напредвах с материала. Мечтаех за истински секс и за това, че един ден ще свърша като Вазов.

*

Захари Стоянов с неговите биографии на български революционери и особено със "Записките по българските въстания" станал достоен конкурент на Вазов. Лично аз не разполагам с информация за сексуалния му живот, но надали е бил нещо впечатляващо. Освен това, че написал за сравнително кратко време толкова много и дебели книги, той участвал в подготовката на две въстания, няколко преврата и в политически организации, в които не членували почти никакви жени. Накрая той отишъл в Париж с надеждата да скъса с монашеското си минало, но там го отровили, така че не успял. Но вампирясъл и това не е малко.

*

Жеко Христов си го биваше в приказките, а и не само. Тогава бях влюбен във Вера от Руската гимназия и, разбира се, не се получи, както с останалите ми влюбвания, а на една сбирка, на която имах глупостта да я заведа, поетът я заби и тя му стана любовница. По онова време поетите бяха на мода, нещо като футболистите сега. Без майтап.

*

Защо писателите вампирясвали ли?
Сега ще ви обясня.
Какво е писателят и по-специално книгата, ако не духовна вкаменелост? Мъртвец, чийто дух броди между нас? Като ония гадости в разни филми на ужасите, където те излизат от ковчези и сандъчета и се вмъкват в човешките тела и души. Вампирясали мъртъвци, които само чакат да отвориш книгите им, за да те обсебят. Може би са пратеници на Сатаната, а може би на Светия Дух. Във всеки случай литературата е нещо като духохранилище на човечеството, а българската й сестричка - истинско вампирско сборище.
И какво правим ние, хората?
Четем и вампирясваме.

*

Поради интереса си към литературата в ония години посещавах всички литературни четения в Стара Загора. Васил Попов, Любомир Левчев, Стефан Цанев, Христо Радевски, Павел Матев и прочее величия идваха в моя град по един или друг повод и хората се тъпчеха да ги гледат. Поетите идваха с черни мерцедеси или волги, срещаха се с читателите в разни клубове, театри или библиотеки, а после ги водеха на официални вечери с шефовете на градския и окръжния комитет на БКП, които се чудеха как да им се сложат. Бяха времената на сериала "17 мига от пролетта" и "На всеки километър", наскоро бяха убили Георги Марков в Лондон, а Брежнев заспиваше на конгресите на КПСС. А ние при Жеко Христов си говорехме за ямб и хорей.

*

Алеко Константинов бил друга работа.Той създал книга, наречена "Бай Ганьо", която го изстреляла в небето. Щастливеца направил няколко обиколки на Слънчевата система и се завърнал на земята под формата на метеор, който изгорял в атмосферата над Пазарджик, но се пуснал слух, че го убили наемници, по всяка вероятност литературни критици.
И тогава ги имало.

*

През 1979 в кукления театър на Стара Загора един напорист млад мъж попита председателя на Съюза на българските писатели Любомир Левчев, който беше дошъл на среща с читатели, дали може да каже все още "Звездите са мои". - Сега има ракети, спътници... - пошегува се той.
След това господин Левчев попадна в обятията на Васил Недев, тогавашния първи секретар на ОК на БКП, баща на една моя съученичка, която бях свалял няколко пъти без успех, качиха се в един бял мерцедес и отпрашиха. След тая среща разбрах нещо важно. Че председателите на СБП имат бели мерцедеси.
Какво не бих дал да ме повозят в подобен!

*

Изобщо епохата преди Първата световна война се характеризирала с бум на литературна продукция. Повечето от нея била поетична и от висока класа. Прозата, която се прави по формулата "талант плюс инат", за разлика от поезията - "талант плюс мързел", не родила нищо впечатляващо, доколкото знам. Обаче поетите Дебелянов и Яворов отсрамили работата и липсата на белетристика останала незабелязана. Пенчо Славейков свършил останалото.
Яворов, който бил революционер от бандата на Яне Сандански и от град Чирпан, Старозагорско, пишел стихове, докато другите комити си връзвали цървулите. Той не си харесвал фамилията Крачолов, искал да освободи Македония от турците, но така и не успял, но това вече не е важно.
Македония днес е свободна страна.

*

С времето Яворов, и той мустакат като Вазов, се цивилизовал и заживял като хората в София, в сградата на днешния си музей на улица "Раковски". Изобщо не се знае какво щяло да се случи с тая сграда, ако в нея не бил живял големият поет. Сигурно нямаше да я има, да не говорим за намиращите се там сега редакции на "Литературен вестник" и "Литературен форум".
Какво ли щяло да се случи, ако Яворов беше обиколил още няколко софийски къщи из центъра?
Но той нямал подобни намерения.
Да не говорим за Лора, ревнивата му съпруга, дъщерята на баровеца Каравелов, министър-председател на България. Тя пък изобщо нямала желание да сменя квартирата. Гръмнала се и умряла. Яворов на свой ред се отровил, гръмнал и също умрял. И се родил митът за него.

*

Първият писател, който познавах, беше баща ми, както казах - Гъдьо Кисьов. Всъщност детството ми беше детство на писателско дете. Бях приел за очевидно, че татко е писател и смятах, че ще бъдем нещо като Дюма баща и син. Ето защо най-силният удар, който понесох тогава, беше поражението на баща ми. След като беше писал години-години наред, той изпрати своя роман в някакво софийско издателство и най-после в един хубав ден се получи отговор оттам. Нямах намерение да разбера какъв е той и отворих писмото. Беше отказ да публикуват романа му, защото главният герой не изразявал добре Априлската линия на Партията.
Представяте ли си?
И татко се отказа да пише, така че бремето на борбата се стовари изцяло върху моите крехки рамене.
И аз взех своето окончателно решение.
Да им натрия носовете.

*

Лично на мен историята за Яворов не ми харесва в този й вид. Не ми се струва съвсем правдоподобна като финал. Надявам се Яворов да е пречукал Лора, а след това да го е загризала съвестта. Защо иначе ще се самоубива? Обаче тогава в България не е имало Сибир, където да иде да се кае подобно Разколников от "Престъпление и наказание", като си вземе и проститутка за компания.
Единственото място, където можел да отиде, било Диарбекир - българският Сибир, където обаче било топло, а не студено.
Можел е да иде и в Македония, а най-добре в Париж, с който сме имали безвизов режим. А той се самоубил. Не му била чиста работата.
Но все пак направил голяма грешка. Ако беше жив, щях да му го кажа.

*

Така или иначе, българските поети трябвало да умрат, за да започнат хората да ги обичат. И то от насилствена смърт или поне да се самоубият. Всъщност може да се каже, че хората ценят еднакво насилствената смърт и самоубийството. И двете са романтични работи. Къде по-досадно е да пукнеш в болница или в леглото си. Освен ако не си с жена, като Вазов, разбира се.
Никой пет пари не дава за живите.
Забелязали ли сте?
Включително аз.

*

По едно време, след като вече се беше отказал да става писател, баща ми Гъдьо Кисьов, накара мен и сестра ми да научим по едно стихотворение по избор. Сестра ми избра Вапцаров, а аз - Дебеляновото "Да се завърнеш в бащината къща". Научих го и го рецитирах пред отбрана семейна публика, а баща ми остана доволен. Просълзи се, а след това ми купи мандолина.
Още помня.
Защо избрах това стихотворение ли? Много просто. Къщата, в която живеехме, беше на майка ми.
Голям хитрец бях.

*

Така или иначе, през 1914 избухнала Първата световна война и доста български поети умрели в нея, а и не само поети. Войната дала материал на мнозина от тях да я обезсмъртят в поезия и проза, но все пак литературата от този период не можела да съперничи на онова, което били създали възрожденците като Вазов и Захари Стоянов преди и след Освобождението от робството. Май всички били толкова гладни, затъпели и уплашени, че последното нещо, за което мислели, била българската литература, която едва не хвърлила топа. Заедно с Ньойския договор през 1919 била разпусната не само българската армия, но и цялата ни култура. България потъвала в мрак.

*

Дебелянов, който вампирясъл на фронта в Демирхисар през 1916, където подобно на американския писател Хемингуей отишъл като доброволец, е можел да изпраска един хубав роман с военна тематика или поне десетина разказа. Дебелянов, Анри Барбюс, Хемингуей и Ремарк се гърмяли по едно и също време на различни фронтове.
Какво ли щеше да стане с копривщенеца, ако беше оживял? И какво щеше да стане с немската, френската и американската литература, ако ония бяха умрели? Но те оживяли, вероятно благодарение на по-доброто медицинско обслужване. Така или иначе, на българската литература пак не й излязъл късмета. Но и Дебелянов си е виновен. Сам си го търсил. Вместо да дезертира, той умрял ей така, за едното нищо. Идеята за някаква измислена Родина го объркала. Въпреки прозорливостта си, той дори не подозирал, че един ден всички ще живеем в Общ Европейски дом.

*

Литературната история разлиствала една след друга кървави страници. Гео Милев, който оживял от касапницата, макар и само с едно око продължил да пише разни красиви неща, но след внезапно прозрение сменил стила и го ударил на реализъм с поемата "Септември" малко след превратите на цанковисти и комунисти през 1923 година. Изобщо не му било времето за промяна на стила, но кой да му каже? Освен че останала без литература, България нямала вече и демокрация, както и икономика, да не говорим за култура.
Изобщо въпреки че в периода между двете войни се пишели много и най-различни неща, като изключим съвсем малко между тях, повечето били партийни, идеологически, социално или национално обременени, комплексарски и незначителни. Смъртта на Гео Милев през 1925, която била човешка трагедия, се превърнала и в край за надеждите за европейска интеграция на литературата ни. След Гео настъпва дълбока провинциалщина, селящина и простащина, а след края на Втората световна война, когато България става сателит на една диктаторска империя, литературата просто изчезнала.

*

Преди това да се случи, обаче имало още време.
След бурите на войната настъпило затишие. Йордан Йовков и Елин Пелин били двама самоуки майстори на краткия разказ, които поизмили донякъде срама от лицето на родната култура. Те създали правдиви творби за живота на селяните от онова време. Колкото и да ги изкарват различни, двамата си приличат както в стила, така и във всичко останало, така че надали неспециалист би могъл да различи текстовете им, но в това няма нищо лошо. Те били нещо като родни Чеховци и Мопасановци, но и в най-добрите разкази не надмогнали селските си задръжки. Липсвала им смелост и самочувствие, няколко години в Париж или Лондон, а не талант. Затова не станали онова, което можели да станат за света. Но пък си останали наши, което си е далавера.

*

Какво щяло да стане, ако Елин Пелин имаше биографията на Гео Милев? Но селянчето, изплувало от неизвестността, свършило като писател, щом като станало част от мебелировката на двореца на цар Борис III. Другите що-годе надарени белетристи и поети от тази епоха пък станали комунисти и заменили короната на писател с партийни книжки. Българската литeратура сякаш искала да се самоубие.
И в крайна сметка успяла.

*

Логично! Здравка от НМГ - София, с която усъвършенствах техниката на целуване в Говедарци, ме покани да се видим в София през 1980 година и заедно да се разделим с моята девственост. Тя ме заведе познайте къде? В апартамента, в който бил живял писателят Димитър Димов, наскоро превърнат в музей; намираше се точно под нейното училище в квартал "Лозенец". Здравка каза, че ме очакват големи изненади. Посрещна ни някаква жена, която ни показа това-онова, от което най-много ме впечатлиха ръкописите на Димов - срязани на две пощенски листа изписани с равен и четлив почерк.
- Той е от Стара Загора и иска да стане писател - представи ме Здравка на уредничката.
Като че на някой му пукаше!
Стори ми се истинска досада да посещаваш къща на умрял писател. То и на жив не е приятно, но така е думата. А тъй като бяхме единствените посетители, уредничката ни остави да зяпаме и отиде да подрежда някакви вещи на мъртвеца в другата стая. Здравка веднага ме задърпа върху леглото на Димитър Димов.
- Ела! - рече тя. - Докато оная не се е върнала!
Нали ви казах, че мъртъвците й действаха?

*

Явно не беше единствена. Гаджето ми Елън, американка от Сан Франциско, също се възбуждаше от музеи, но нямаше шанса на Здравка. Докато петнайсет години по-късно обикаляхме музея на Димчо Дебелянов в Копривщица, тя също опита да ме изконсумира, но безуспешно.
Ах, тия жени!
Така или иначе върху леглото на Димитър Димов нищо не се получи, тъй като аз напълно се гипсирах. Но поне се поцелувахме, въпреки че вече нямах нужда от уроци. Ако не се бях притеснил, можех да се простя с девствеността на историческо място.
Какъв пропуск!

*

Изобщо литературните музеи винаги са били свързани с емоции. Къщата на поета Веселин Ханчев в Стара Загора беше също превърната в музей, както и къщата на Гео Милев, а докато бях ученик, изучавах екскурзоводство и за известно време бях на практика първо в едната, после в другата. Докато бях в къщата на Ханчев, т. нар. музей "Литературна Стара Загора", се случи нещо неприятно. Изчезна часовникът на Николай Лилиев, поета. Заподозряха мен и съученика ми Илиян, в момента гражданин на Канада, че сме го откраднали, та ходехме да ни разпитват в милицията. До бой не се стигна, но бая ни изтормозиха.
Направо ме хвана яд на Лилиев. Що му е трябвало да си купува часовник? Като се замисли човек, каква работа има един часовник в литературата?
Нали тя уж е вечна?

*

Така или иначе, периодът между двете войни бил нещо като лебедова песен за българската литература. Защото тя умряла на 9 септември тихо и кротко.
Лека й пръст.
Заедно с нея умрели и всички български писатели, защото по време на социализма нямало такива работи. Разбира се, продължили да се издават книги, както и да има хора, които се наричали поети, писатели и драматурзи, обаче това било майтап. Андрей Гуляшки, Богомил Райнов, Камен Калчев, Павел Вежинов и компания напечатали доста книги. При това някои от тях не лоши. Циркът продължил около 45 години, при които кариеристите опитвали да убедят себе си, а и другарите от Политбюро, че са писатели. Но това все пак не било литература, както сексът с проститутка не е любов.

*

Но всяко правило си има изключения. Писателят Георги Марков с неговите "Задочни репортажи" поотсрамил честта на българскита литература, за което платил с живота си. Другите дисидентски книги били "Люти чушки" на Радой Ралин и "Фашизмът" на Желю Желев. Но забележете! Нито един роман или разказ.
Голям срам!

*

По време на комунизма Атанас Далчев, Димитър Талев, Константин Константинов, Светослав Минков, Константин Павлов, Иван Радоев, Йордан Радичков, Николай Кънчев, Константин Илиев, Блага Димитрова, Вера Мутафчиева и др. съчетали полезното с приятното, но само някои от тях тръгнали да стават вампири.
Един ден ще се разбере точно кои, и няма да съм аз, който ще го каже.

*

И така, българската литература се родила отново след падането на комунизма през 1989 година, макар и не както се очаквало. България просто не можела без литература, както не можела без театър, кино и бял хляб. Новата литература била неуверена и срамежлива като девственица на гол купон. Силвия Чолева, Емилия Дворянова, Виргиния Захариева, особено Ида Даниел, а и още много хубави жени и момичета хората ги харесвали, а и аз самият. И все ми се иска да си ги чета, ама както аз си знам.
Де късмет!

*

Нови писатели на България, бъдете такива, каквито са били всички истински писатели някога - пияници, развратници, нещастници, егоисти, самолюбци, маниаци. С една дума, светци, които да правят изкуство за удоволствие, пари и слава.
И всички марсианки ще ви се възхищават.

Стефан Кисьов