Звучащият свят - достъпното богатство
Признавам: композиторското съзнание е егоистично. То все търси своя обект.
Цялото щастие на творчеството не е в играта на ръката, на молива, под чиято бяло-черна режисура нотите заиграват танц на най-неочаквани синхронизации, на удивителни връзки, на тичащи поредици. Но като си представите, че зад нотите стоят тонове, звучащи, живи, цветно-тембристи, вече се досещате за приключенските радости на съзиданието. И то не е цялата радост, наричана толкова често вдъхновение. Когато композиторското съзнание достигне точката на кипене, тогава става чудото: то започва да кръжи като безплътен феномен из пространството, сред звездите, сред земния свят, да се връща далеч назад във времето или внезапно да пътува далеч напред в годините, да нахлува в индивидуалния космос на конкретна личност, да се абстрахира нагоре към феерични мечти или надолу в лавата на страданието. И всичко това няма нужда от словата - превръща се в гореща емоция, а тя се въплъщава в тонове...
Феноменът на прекрачената граница, на излаза отвъд ограничеността на всекидневното битово осъществяване, в безкрайните полета на деиндивидуализирани емоции и видения, където словото не е необходимо, дори и е враждебно, е смисълът, то е голямата, първоначалната цел и окончателната цялост, то именно се материализира в тонове, за да се отправи към концертната зала, където търси съпреживяване, доброжелателна съактивност. Можете ли да си представите този словесен текст сега като тоновозвучащ? Опитайте...
Българска черта, изглежда, е да се взираме в себе си, в околните, в света, в живота, в смисъла му, в хилядите му разновидности, в дълбините му, в безкрая му. Имам усещането, че и на северния полюс да отида, ще срещна българин, който там, сред пустоша, и знаейки, че никой не разбира езика му, на висок глас коментира, при това служейки си с най-цветисти изрази, каквито той наистина умее да поднася. А каква ли музика звучи там! Такива сме - любопитни за света, съпричастни, набъркани навсякъде и във всичко, граждани на световна общност, устремени към великото, чувствителни за дребното. Гледам сутрин българина как се втурва към вестника, как веднага жадно го разгръща, като че ли вътре пише нещо, което радикално променя живота му, как нетърпеливо го чете в люлеещия го автобус, сред блъскащи се сънародници в трамвая и как всички надничат над рамото му, за да участват в сутрешното колективно изчитане на пресата.
Преди двадесетина години една актриса от Виена помоли да й напиша музика за словесен рецитал. Слово със съпровод на музикални инструменти. Намерих й текст - на Радичков, "Януари", - дадох да се преведе на немски и й го показах. Забелязах смущението в погледа й, но стоически прие текста. Остави ми ключа от апартамента си във Виена и каза, че там мога да бъда цял месец, сам, необезпокояван и да пиша музиката си. Нанесох се. На втория ден разбрах, че изпод ръката ми излиза виенска музика, елегантна, нямаща нищо общо с историята за изядените от зимните вълци селяни на Черкаски. Оставих бележка с извинение, събрах багажа си и се върнах в София. Тук музиката тутакси се появи върху нотната хартия.
Като кръжа над българските руини, могили, диви пещери, дълбоки гори, си мисля, какво ли сме взели от прабългарите някога, от траките преди това. Кривите крака и дребния ръст (раждане и живот върху коне), тъмната мечтателност и склонност към фантазии, протяжни песни и игри (от дълбоките гори). Още по-назад са пустошите на самотната от човека природа с по своему умните динозаври, още по рано - изравянето на някакъв живот из пясъци и води. Помня безкрайните полета на Канада, където няма ни дърво, ни храст, а небето свлича свода си от единия хоризонт до другия, създаващ каменно-тревист дворец на безкрая. Попитах спътника си защо нямат дървета. Той се разсмя и ми обясни, че през зимата всяко дърво замръзва и се взривява, ако е успяло през лятото да се появи. Представих си нашите балкански буйни гори, както някога историци ги описват.
Балканци сме. Но Балканите имат и гърци и румънци, и турци и албанци, сред толкова многото славяни. Християни и мюсюлмани. Сякаш е котел, пълен с врящи противоположности. Жестоки сме били, казват, а ние сме и кротки. Плашат се от нас - балканизирали сме света. Но и сме носители на положителни енергии - на житейска активност, на първична земност, на сурова абстрактност, на склонност към фантастичност, към сурови митологии, неустрашими, силни във виталността си. И нежни, романтични, милостиви. Балканите звучат с дълбока музика, елегична, но и буйно жизнена, танцувално развихрена и протяжно разнесена. Толкова много музика има по тези земи! Хилядолетия са звучали песни и свирни и в тях не само се е изплаквало и възрадвало сърцето, но и се е разнищвал светът, викани са били богове, скитосвало е сърцето в летежа на бурни видения. Дори и когато на север от Балканите е нямало още никой.
Световната композиторска музика открихме късно в средата на ХIХ век. Когато Европа познава вече големия Вагнеров оркестър на операта "Лоенгрин", в 1851 в Шумен Михай Шафран създава първия нашенски оркестър само с няколко души музиканти. Нямат контрабас и за целта коват на сандък дъска и върху нея опъват струни. В 1872 и в Русе правят опит да създадат оркестър. Днес имаме оркестранти по цял свят, включително и цяла свита от концертмайстори, пласирани във Виена, Стокхолм и къде ли не още, стотици български инструменталисти концертират навсякъде (Париж, Ню Йорк, Лондон), български певци огласяват оперни сцени по цялото земно кълбо. В 70-те години българското композиторско творчество се изравни в проблематика и решения със световния опит, очертавайки своя линия и технологичен принос.
Защо българинът скочи тъй ефектно в световната музикална култура само за някакви си 100 години? Отговор има и той звучи доста неочаквано - българинът влиза късно в композиторското творчество, но векове преди това, хилядолетия, живее със собствена фолклорна музика, поддържа я живо като свой артистичен мир, шлифова я до съвършенство, върху нейната практика развива висок вкус, виртуозност, чувство за тоново преосмисляне на реалността. В края на ХIХ век остава само да смени технологическата система и да възприеме световните естетически критерии, а те се настрояват пак върху виртуозитет, изящност, звукова красота, тонова прецизност. Ако някой ме подозира в патриотарство, ще му посоча 3 азиатски примера. След векове затворена култура японците след Втората световна война дават огромна вълна от музиканти по света. Същото прави десетилетие по-късно Южна Корея. Днес го повтаря Китай. Навсякъде в тия страни има страховит архаичен фолклор. В 60-те години в САЩ се шегуват, че ако корейските музиканти обявят стачка, всички американски оркестри ще спрат да свирят!
Какво ли ще е в ХХI век?
Разхождам се по площад "Славейков" и разсеяно местя поглед по книжните заглавия.
Космос, звезди, извънземни пътешествия, живот на други галактики и, разбира се, междузвездни войни.
Живот в отвъдното, прераждания и, разбира се, религии, секти, сблъсъци между тях.
Или параявления, свръхинтуитивни изяви, нахлуване в мозъчния микрокосмос, в чувствеността, свръхвидимост, екстрасенси, контактьори. И всичко това преливащо от наука към художествена литература.
Макро- и микросветове. Чувам и как звучат. Тътнеща звукова грамада или звуков шепот. Музика, която напуска човешкото, но и музика, която се втурва с дълбините на човешкото. Изкуството на ХХI век отдавна е тук, още в десетилетието на 90-те години. Артистични траектории на ХХI век после ще се разклоняват и разгръщат в най-различни посоки, но началото е вече тук. Както е било в края на ХIХ век, в края на ХVIII век.
Насилието! Ще се освободим ли най-после от него?
Сега литературата ни го натрапва. И киното. И телевизията. И фотографията. Защо? Там страници, кадри се натоварват с трупове, със смърт. Затварям очи, не искам насилие, съпротивявам му се. Душата сякаш търси друг свят - на светлината, на искрящата красота.
Изобразителните изкуства са свободни от насилието. Музиката още повече, голямата музика. Защо? Можем ли да си представим кръв в картината? Трупове в артистичното изображение на стената? Не! Дори и когато ги има, те вече не са смърт, те са условна видимост за друго послание, зад тях се откриват големи мисли, преосмислени са в красота на надвидимост, багрите и рисунъкът отнемат жестокостта и грубото безсмислие. Можем ли да си представим кръв и трупове в голямата музика? Още по-малко дори и когато тя става жестока, или брутална, или груба, или дори садистична - ако можем да си представим все пак такава голяма музика..., - дори и тогава аз, слушателят, мога да я препратя в посоката на моята поносимост, да й сложа граници, отвъд които няма да я допусна, ще я опитомя по мое подобие. Тук е величието на голямата музика. Подозирам дори, че в нашия вече ХХI век голямата музика ще тръгне към пряко душевно общуване, тоново, музикално-звуково, дори ще се опита да гради конкретност на музикалния език в посока на нова звукова разбираемост, ще се опита да се добере до тонови понятия като тонови еталони на значения, с които да търси подмяна на всекидневния словесен език. Да излезе от чистото артистично послание на асоциативното и да влезе в душевна размяна на значения. (Долавям нещо, което не мога още да изразя с думи!)
Светът никога не е имал граници. Не са граници нито световните войни, нито преминаванията от един век в друг. Те са само наши, човешки условности. Употребяваме ги поради липса на други разграничителни еталони, употребяваме ги за удобство. Така, както полифонията след хилядолетие усилена практика преминава в хомофонната музика точно (?!) в 1750, годината на смъртта на Й. С. Бах. Докато началото на многогласието е между VII и ХI век, 5 века... (Защото някога центровете на музика са изолирани един от друг, защото е трябвало време, за да стане многогласната изява всеобща нагласа на по-големи общности, в случая европейски. А цели континентални пространства остават и днес извън голямата композиторска музика.)
Ще бъдем ли пак грешни и в ХХI век? Сигурно. Но безгрешието все пак е дадено на човека. Поне в мислите му. Дано в ХХI век започнем да го разнасяме към поведението си.

Димитър Христов


Димитър Христов (1933) е професор в Музикалната академия "Панчо Владигеров". Автор е на произведения в различни жанрове. Сред творбите му са оперите "Игра", "Златната рибка", концерти за пиано и оркестър, солови и хорови песни, оркестрови пиеси, камерна музика. Сред теоретичните му трудове са "Хипотеза за музикалния строеж", три тома "Към теоретичните основи на мелодиката", "Въведение в музикознанието". Автор е на статии по проблемите на музиката, много от които са публикувани във в. "Култура".