Едно мнение . Филмът несъмнено се откроява на фона на рехавото напоследък, но свръхманиерно (с малки изключения) младо и не съвсем младо българско кино.
На първо място заслугата е на стабилната литературна основа на Ивайло Петров, един от водещите ни съвременни писатели. Именно пренебрегването на драматургията както в киното, така и в театъра, е една от основните причини за споменатата вече маниерност, граничеща с престъпно пилеене на оскъдните средства за култура. В това отношение би следвало да се позамислят и членовете на комисиите, отпускащи парите. В скоби казано, досадно е да четеш в пресата и по афишите, че г-жа Еди-Коя Си прави постановка "по Шекспир", а г-н Еди-Кой Си - по Чехов, да речем. Неприлично звучи някак!
Стара истина е, че от лоша драматургия хубав спектакъл не става, но от добра може да бъде сътворена и слаба постановка. В "Хайка за вълци" режисурата на Станимир Трифонов е на нивото на драматургията. Като започнем от убедителната селекция на изпълнителите на ролите и завършим с умелото им водене пред камерата. Простени са му някои дребни прегрешения, според мен, като леки забавяния на ритъма на места и известно прекаляване с едрите планове, съвсем допустимо в една телевизионна постановка впрочем.
Респектира и работата на художника постановчик Георги Тодоров-Жози. Селекцията на натурните обекти говори за висок професионализъм. Професионално звучи и отказът от павилионен декор (продиктуван може би и от материални съображения). Строеният в павилион неминуемо внася бутафорни нотки, видни дори и за неизкушеното око.
Смесени чувства буди костюмографията на Марта Миронска. От една страна, усещането за епохата е точно (като оставим настрана промъкналия се в снежната гора "блу джинс"), професионална е и автентичността на костюмите, както и тоналните съчетания. Сериозни възражения буди обаче това, че без изключение костюмите на всеки един от героите сякаш току-що са излезли от химическо чистене. А патинажът на почти всички костюми е повече от задължителен. Тук упрек търпи и Жози Тодоров. В крайна сметка художник-постановчикът отговаря и за цялостното пластично изграждане на творбата.
Умишлено оставям накрая операторската работа. Първата серия просто ме възмути с изобилието на изтъркани операторски хватки - вариообективи, свръхедри планове и пр. Макрокиларът е умно устройство, но е по-скоро за документалното кино или за документи в игралното. Предполагам, че серията е била заснета от непознатия за мен Емил Пенев, за разлика от останалите пет, в които личи сигурната ръка на Иван Варимезов. Така или иначе, дисонансите в първа серия са налице.
Завършвам с пожеланието за повече подобни творби на българския голям и малък екран. Наложително е, след като в "праймтайма" на националната ни телевизия от време на време се мяркат блудкави комедийки. Че дори и предколедното предаване за култура "Суматоха" гъмжеше от евтини режисьорско-операторски хватки. Впрочем още "главата" му говори за маниеризма на реализаторите му.
"Това се харесва на публиката", би казал някой. Да, ама не, както казваше нашумял в близкото минало журналист. Една от задачите на изкуството е да възпитава културата на зрителя. Културата на публиката си.

Ангел Ахрянов