Под игото на романа. Когато се обръщат към Вазов с молба за разрешение да се снима филм по романа "Под игото" (някъде в края на 1920 година), той радушно се съгласява и в една писмена бележка щедро позволява следното: "... като за целта Ви давам пълна свобода да го пригодите съгласно изискванията на кинематографическото изкуство. Съгласен съм да засилите любовно-драматическите моменти, да увеличите числото на историческите факти и пр...." За времето и възрастта си Вазов се проявява като добре запознат с конвенциите на новото изкуство.
Имал съм възможност и друг път да пиша за неизбежната близост между българския писател и киното. Неслучайно още през 1910 г. Андрейчин пръв прави сериозен опит в статията си "Синема" да погледне към "чудото на кинематографа" отвъд куриозитетното. После могат да се изброят имената на Стилиян Чилингиров, Добри Немиров, Борис Шивачев, Фани Попова-:Мутафова, статиите на Петър Увалиев в "Златорог", книгата на Кирил Кръстев "Опит за естетика на киното" от 1929 г. и т.н. Най-доброто от българското кино през втората половина на века също е свързано с имената на силни български писатели и книги. Без да съм изчерпателен, става въпрос за филми като "Козият рог", "Тютюн", "Крадецът на праскови", "Мера според мера", "Матриархат", "Бяла магия", "Оркестър без име"...
Телевизионният сериал "Хайка за вълци" по романа на Ивайло Петров, който е и сценарист на филма, дава възможност да се отвори разговор за връзката между кино и литература. Разговор, който впрочем се води от първата четвърт на века, има своите пикове през 30-те и началото на 60-те години, но би бил интересен и днес. Сега съм поканен да кажа няколко думи за самия сериал и, разбира се, няма да избягам от това. Ясно е, че това ще бъде лично, неспециализирано мнение на човек, който не е киновед, но е чел и харесва романа на Ивайло Петров. Вече се появиха доста рецензии за сериала из пресата и почти всички искрено го похвалват. Интересът към него е обясним и поради славата на книгата, за мен наистина от най-добрите български романи на века, и поради ситуацията в киното днес, когато излизащите един-два филма на година няма как да не се окажат в центъра на публичното внимание.
Не харесвам този сериал, но ще кажа какво според мен си струва да се отбележи като добро в случая. Няколко неща. Добро е ангажирането на БНТ с производството на български филми, ангажимент, който тече от няколко години. И макар засега според мен да няма очакваният като качество резултат, принципът е верен. Добро е ангажирането с такъв силен литературен текст и важна тема от близкото минало. Това минало, което все се опъваше на филмите от 90-те години, посягащи към него в повечето случаи непохватно и някак урбулешката. А добри филми за това минало, което иначе бавно се изхлузва и забравя, са наистина необходими. За съжаление, и след сериала по "Хайка за вълци" нишата остава празна. И последното, което ми се струва ценно, е захващането на млад режисьор, Станимир Трифонов, при това документалист и дебютант в игралното кино, с подобен проект. В скоби ще отбележа, че един от добре стоящите български филми, излезли миналата година, е отново на режисьор документалист - "Писмо до Америка" на Иглика Трифонова.
"Хайка за вълци" не е провал в оня смисъл, в който сме свикнали да се провалят българските филми от последните години. Но като че ли именно страхът от провал е сковал режисьора и тази скованост минава през целия сериал. Смея да кажа, че и сега писаният преди 15 години роман стои много по-модерно и адекватно от снимания миналата година сериал. Последният оставя усещането за маркиране, илюстративност; муден е, с излишно дълги кадри и несполучливи близки планове, които изкушават повечето от актьорите да театралничат. Тук за мен добро изключение са именно неексплоатираните от киното лица на Димитър Терзиев (Киро Джелебов), Малин Кръстев (Иван Кралев) и Иван Панев (Николин). Мога да прибавя и Стефан Данаилов (Деветаков) и Петър Попйорданов (Жендо Хайдутина), които са в обичайната си добра форма.
Образът на Солен Калчо (Николай Урумов) е доста по-повърхностен в сериала, отколкото в романа, същото може да се каже и за Стоян Кралев (Валентин Танев). На места избива усещането, че гледаш телевизионен театър, има известна бутафорност, камерата често е статична. Понякога надделява етнографското и идиличното, което е в разрез със стила на автор като Ивайло Петров. Най-силната сцена остава тази с мълчаливото, хладно напрегнато подготвяне на всеки от героите за хайката, повтаряща се в началото на всяка от частите.
Ще бъде интересно, ако се направи едно проучване колко от зрителите са изгледали всички части на сериала и колко са се отказвали по средата. Повечето от онези, с които ми се случи да говоря, се оказаха от втората категория. А вън от всичко останало, за един телевизионен сериал е пагубно, ако не успява да държи окото и вниманието на зрителя за повече време. Стар проблем на новото ни кино остава трудното свикване с това, че сериозно и дълбинно не означава скучно и досадно. Въпреки големите надежди, съпътстващи сериала, за мен той не се случи, не успя да изпълзи изпод сянката на романа. Но може би ще накара тези, които не са чели книгата на Ивайло Петров, да я прочетат, което все пак е половин утеха. Аз лично оставам при романа.

Георги Господинов