Телевизионен катарзис в шест части. Щеше да е тъжно, ако бяхме изпратили ХХ век с телевизионен сериал като "Дунав мост" (1999, реж. Иван Андонов). Не по-малко тъжно щеше да е, ако българското кино не бе успяло за цели пет десетилетия да предложи алтернатива на "Неспокоен път" (1955, реж. Дако Даковски). Така на нашия екран следвоенната трагедия на селото щеше да продължи да се свежда до конфликта между "средняка" Мито и прикрития враг на народа Цеко. Очевидно соцреалистическият модел е толкова агресивен, че съвсем неочаквано за мен "Неспокоен път" успя да превземе началото на текста, посветен на "Хайка за вълци". Убедена съм, че режисьорът Станимир Трифонов изобщо не вижда сериала като реплика на славещите колективизацията филми. Дебютант в голямото кино, той разчита преди всичко на най-естествената възможност, която му дава телевизионният екран - вечер след вечер да разказва човешката история, която го вълнува. Трифонов търси преди всичко балансиран тон на разказа и стил, освободен от рецидивите на агитационното залитане.
Режисьорът засне "Хайка за вълци" след перипетии в стил "тоталитарна интрига", които забавиха реализирането на проекта с няколко години. Може да е за добро - така българското филмово десетилетие на разчистване на сметки с врагове и кумири завърши с филм, отхвърлил идеологическата истерия. Сериалът "Хайка за вълци" се появи като катарзис след цяла поредица от нахъсани творби, които бичуваха социализма с изтърканите похвати на соцреализма. Този посттоталитарен стил се заяви още в началото на 90-те с "Мълчанието" (1991, реж. Красимир Крумов) и "Вампири, таласъми" (1992, реж. Иван Андонов), разви се със "Сезонът на канарчетата" (1993, реж. Евгений Михайлов) и намери последователи дори сред изявени в близкото минало соцреалисти като Анжел Вагенщайн и Иван Ничев ("След края на света", 1998). Нахъсаното преиграване не пощади и съвременните сюжети - с "Дунав мост" лъсна абсурдността на този подход към телевизионния екран. Позволявам си да сравня "Хайка за вълци" с "Дунав мост", защото двата сериала представят в най-чист вид полюсите на филмовата ни култура през последното десетилетие - премереният кинематографичен разказ срещу "монтажа на атракциони", наследен от пролеткулта.
Авторите на новия сериал са се отказали да натягат най-болезнените обществени струни и са поели прекъснатата линия на "Кладенецът" (1991, реж. Дочо Боджаков) - т.е. заложили са на естетически стойности. От такава гледна точка едва ли е случайно, че оператор и на двата филма е Иван Варимезов.
Операторският тандем Иван Варимезов - Емил Пенев е бил най-верният съюзник на Станимир Трифонов при телевизионния превод на романа, в който драматургия, актьорска игра, визия, монтаж и музика са равнопоставени компоненти. Специална похвала заслужават усилията на художника Георги Тодоров-Жози да изгради материалната среда достоверно, пестеливо, без фолклорно умиление. Не по-малко значим е и приносът на композитора Божидар Петков.
Станимир Трифонов е следвал собствените си виждания и не се е изкушил да подхранва литературни митове. От своя страна Ивайло Петров доблестно е приел ролята на киносценарист и се е съобразил с условността на екрана. Не знам какво му е струвало това, но ако съдим по резултата, ограниченията на кадъра очевидно са разширили естетическото пространство, в което ще ситуираме "Хайка за вълци" отсега нататък. Оценявам гражданската смелост на Ивайло Петров да публикува романа си по тоталитарно време, но мисля, че въпреки всичките си качества, произведението му не предложи кой знае колко модерна литература. И след романа "Хайка за вълци" българската селска проза си остана здраво закотвена в отработения през XIX век психологически реализъм. Докато филмът "Хайка за вълци" категорично се заяви като филмово произведение от края на хилядолетието - от начина на водене на филмовия разказ до майсторското боравене с дигиталната техника. Сериалът доказва, че универсалният филмов език дава възможност да се впишем в глобалния кинопроцес без оковите на скромната литературна традиция, на която ни е обрекла родната ни реч.
Голямото достойнство на "Хайка за вълци" е оригиналната визия - такава досега не сме виждали в български тв-сериал. Всяка от шестте части е заснета в собствена тоналност. Затворено в клопката на финалния лов, действието сменя своята палитра, следвайки параболите на разказа - от скованата в лед зима на 1965 към лятното великолепие на 1929; от пролетно раззеленената гора на Жендовите хайдутлуци към бялото мъртвило на финалната развръзка... Озлочестеният селски свят постепенно губи цветове, потапя се в сивата мъгла на вълчето време. Търсейки високите тонове на художествено въздействие, авторите на "Хайка за вълци" създават български сериал от най-добрия европейски сорт, познат от екранизациите на Би Би Си. Жест, доста неочакван за родната телевизионна публика, пристрастена към всекидневната доза американска "Дързост и красота".
Всъщност Станимир Трифонов е от първата генерация българи, израснали с телевизионни сериали. "Хайка за вълци" е знак и за това, че когато ентусиазираните фенове на "На всеки километър" започнаха да снимат своите собствени сериали, те го направиха със завидна кинематографична култура. Може би защото не стъпват на празно място. Не знам дали поканата към Стефан Данаилов да изиграе Деветаков в "Хайка за вълци" има нещо общо с детския ни възторг от Бате Серги. Може би моето поколение се прощава с илюзиите на детството, като тласка Майор Деянов към самоубийствения жест на аристократа Деветаков. Колкото до Стефан Данаилов - той си е той, професионалист до завист.
Актьорите в "Хайка за вълци" са внимателно подбрани и като типажи, и като възможности. Петър Попйорданов (Жендо Хайдутина) прави най-значителната си досега роля на екрана. Валентин Танев (Стоян Кралев) изгражда най-сложния образ във филма с респектиращ усет към фанатичното пропадане в идеала. Иван Ласкин (Иван Шибилев) и Малин Кръстев (Илко Кралев) талантливо защитават две гледни точки към драмата на рухналата утопия. Иван Панев (Николин) и Димитър Терзиев (Киро Джелебов) дискретно въплъщават трагедията на малкия човек, опропастен от политическия терор. Николай Урумов (Калчо) блестящо градира възможните лица на безличието. За съжаление, двете актриси в основните женски роли: Мона (Елена Петрова) и Мела (Надя Конакчиева) партнират неравностойно на мъжкия състав. Но, както се изрази един колега, "Хайка за вълци" има своя пол - това е мъжки филм.
Действието му е концентрирано върху взаимоотношенията между седмината герои - за всеки от тях режисьорът е отредил куршум. Лайтмотивът на седемте куршума, на седемте вълка, на седмината мъже е отправната точка на всички серии. Жалко, че авторите не са останали верни на този принцип и не са разказали историята в седем части. Разбира се, за Станимир Трифонов овладяването на действието в пропорции, адекватни за екрана, е било по-важно от следването на символиката на числото седем. Серийното повествование му е дало възможност да изгради сложен конфликт, в който сякаш няма постоянни антагонисти. Минути преди края филмовият съспенс достига кулминация - едрият план на насочената двуцевка. Пробуждането на полузаспалия - полузамръзнал Киро Джелебов, който тръгва в мразовитата гора да застреля смъртния враг на всички, "шаячния диктатор" Стоян Кралев, е една от най-силните метафори във филма, която ни отпраща към собственото ни свестяване. Тя е ключ към най-важното послание на филма - да преминем през катарзиса на трудното пробуждане, за да скъсаме с миналото, за да се разделим със заблудите и безпомощността си. И като личности, и като общество.

Ингеборг Братоева