Съвсем наскоро на телевизионния екран се изниза документална серия за живота на динозаврите. Живот, който е съществувал преди 150 милиона години. Живот, възкресен във виртуална реалност, която, благодарение на таланта на художници и компютърни специалисти, те кара да бъдеш съпричастен с предполагаемия живот на дебелокожи динозаври.
Имахме "щастието" да изгледаме на същия екран и една друга поредица - серията "Хайка за вълци". Това е история за съдбините на хора (или поне техни прототипи), живели само няколко десетилетия преди днешната дата. Благодарение, обаче, на изключителното безсилие на целия творчески колектив, тези герои бяха по-дървени, по-тромави и по-неубедителни от динозаврите.
Шоу - така американците наричат киното и май ще се окаже, че това е най-точното определение на този вид изкуство.
Антишоу или антикино - това е, което се изниза отегчително и досадно от синия екран. Сякаш задача на режисьора е било абсолютната стерилизация на актьорите, забрана да проявят каквато и да е човешка черта и почти роботизирано поведение на екрана. (Колко по-креативен е дори дървеният Пинокио!)
Разбира се, подвластен на вродения си талант, някой от актьорите за миг се изтръгва от зомбирането, но това е само за миг и незабелязано от режисьора. И напълно разбираемо - той е достатъчно зает с грижата камерата да не се пъчи с излишен артистизъм, да следи строго да не се излиза от скования театрален мизансцен. Имах чувството, че актьорите са нещо като затворници, които мъчително изпълняват заповеди и изпитват смъртен страх да не сбъркат...
Няма да продължавам с разбор на филма. Отдавна вече не изпитвам мазохистична страст да се радвам на нечия явна несполука. Мечтая да виждам на българския екран наистина добро кино, рожба на новото време - освободено от политически и интелектуален страх.
Бях на примиерата на една от сериите и останах изумен. Не от филма (от бездарие човек никога не може да се предпази), а от реакцията на публиката. Искрено или не, но тя аплодираше!
Атмосферата беше приповдигната, тържествена...
Доживяхме и това - 11 години "плуралистичен и демократичен живот" и явно тържество на "партийната линия"!
Имах чувството, че се връщам с десетилетия назад в същата тази зала, в която дребни човешки същества аплодират още по-дребни... в името на "партийната истина." Изпитах неприятното гадене като при гледката на нещо отвратително - героите говореха самата истина със средствата на неискреността. Сякаш бяха възкресени от страниците на иначе талантливата книга на автора, за да бъдат мумифицирани и погребани. Не съм убеден, че пътят да се разделяме с миналото е като го опошлим с бездарие. Изглежда, че ще излязат прави онези, които пророкуват трудни години за свободата. Един от героите на филма казва, че "кокошката обиква кокошарника и се мисли за свободна". Чудя се защо и колективът на този филм се държи като кокошката. Защото този филм сякаш е роден в инкубатор. Не изпитваме никакво съчувствие към героите-бройлери, нито към тях, нито към съдбата, която ще ги сполети. Не помагат нито бодлива тел и разкървавени лица, нито полет през парапета на мост - всичко е бутафорно, изкуствено, безстрастно.
Спомням си времето, когато също се правеха "поръчкови филми". Публиката се споглеждаше многозначително, а авторите, сякаш съзнавайки своята вина, се опитваха да наваксат с колкото се може повече художествени средства. Беше мъчително и за едните, и за другите.
Истински съм разтревожен. Няма по-голям враг на демокрацията от ласкателството и бездарната апологетика. Защото нали тази власт е наша, не като онази, "народната"? А щом е така, за какво са й ласкатели, прислужници и слагачи? Щом й вярваме, щом сме избрали пътя и "твърдо вървим по него", за какво ни е да шикалкавим и да го усукваме? (Не говоря за "творците", говоря за публиката.) Не е ли нормално да посрещнем творческите несполуки поне с хладно мълчание? За кого са аплодисментите?
За да подкрепим нечия кариера, нечие несполучливо слагачество?
А може би е страх?
Страх от какво? Че ще ни пратят (подобно на героите от филма) в лагер или в трета глуха? Само защото не аплодираме?
Повтарям, не съм посветил тези редове на филма, а на зрителите. Обезпокоен съм, че демокрацията се подменя с някакво нейно подобие, с перверзните форми на неототалитаризма. И не защото "онези отгоре" искат така, а защото така сме свикнали. Да сме наведени, да предугаждаме, да услужваме и обслужваме. Да бъдем добрички и да слушкаме.
Да, но истинската демокрация иска от нас точно обратното - да бъдем вечен коректив и вечна опозиция. Ще се изразя още по-ясно: изкуството при демокрацията също има своята света троица, а тя е - искреност, талант и свободомислие. Всяко едно от тези три понятия е задължително условие за истинското изкуство.
И се питам накрая: каква ли ще е причината днес, при тази не само свобода, ами и слободия, да се ръкопляска на един явен провал? Стари рефлекси може би.

Слав Бакалов


П.П. Няколко дни след като написах тази рецензия, сядам да добавя няколко реда... като допълнение. Ходих с някакъв неприятен привкус в устата, като човек, изрекъл ненужни проклятия. Събуждах се с изтръпнали крайници и ускорен пулс. Не заспивах с часове...
И си помислих: "Ами ако греша? Ако все пак филмът не е чак толкова лош? (Моето собствено семейство, например, го хареса!) Може пък това да е един нов режисьорски почерк в по-документален стил, сдържан, мъжествен и по друг, особен начин - талантлив. Може би точно така трябва да се разказва тази история. Когато героят (Стефан Данаилов) удари с бастунче файтонджията и каже "спри", онзи да спре! Или, когато друг герой каже "излизам", наистина да си излезе. Какви са тези чеховски измишльотини героите да казват едно, а да вършат друго! И кой съм аз, та да съдя така отвисоко едно младо и най-вероятно талантливо момче. Сигурно си казва думата възрастта ми, сигурно има някакво озлобление...
И още нещо. Защо трябва да негодувам толкова, че хората го харесват? Че ръкопляскат и т.н. Помня, преди години, един печен комунист ми беше казал: "Ти какво, бе! Да не мислиш, че ние не знаехме, че повечето от тези, които ни ръкопляскат, не са съгласни с нас? Но - да ръкопляскат! Някои постепенно свикнаха, други след време го правеха съвсем искрено. Така се работи с масите!" Може пък да е бил прав? В края на краищата толкова ли съм умен, че да измислям нова (демократична) стратегия? Възможно е и с демократичната маса така да трябва да се работи.
Та затова прибавих тези няколко реда към своята "рецензия".
Иска ми се да заспивам спокойно, с чиста съвест. Все пак съм отразил и двете гледни точки. Като ще е плурализъм, да е плурализъм!

С.Б.