Три пъти ура за Каката
Три пъти са прави тези, които казват: "За паметника на Ленин подобна дискусия беше немислима". Отчитам го, признавам го, радвам се. Не само защото независима анкета между свободни хора е показала недвусмислено какво мислят гражданите. В случая - две трети "за", една трета - "против" Каката. А защото тези мнения имат динамика, имат бъдеще. Като стартова позиция анкетата на Иван Евтимов е изненадваща. Никога не бих предположил, че толкова много хора са против Каката. Никога не бих допуснал, че толкова много хора ще вземат отношение по въпрос, който не ги засяга пряко. Не смеех да се надявам, че проблемът ще занимава повече от десет души, след като деянието е консумирано. А виж какво се получи.
Все пак, искам, като ангажиран наблюдател и периферен участник в борбата, да кажа няколко думи по въпроса. Ще започна оттам, че много градове си имат символ статуя (малка). Варшава си има Сирената (всъщност Русалка, защото е сладководна), Брюксел си има Пикльото, Севиля си има Хиралдилята... Всички те са станали символи случайно, с течение на времето. Каката може да стане символ на София, а може и да не стане. По начало претенцията "правя символ на София", от една страна, е нахална, а от друга - наивна. Нямам предвид Чапкънов, той има право да претендира всичко. Имам предвид специалистите по предлагане на зелници.
Накратко историята е банална. Четири години скулпторът Чапкънов "сънува" статуя на млада жена, хубава и мъдра, културна и достолепна, съблазнителна и загадъчна - нещо като Сафо. И си я вае. Вае я в кавалетни размери, област, в която той е всепризнат. Междувременно скулпторът Чапкънов става автор на новия герб, където обаче нещо му платили-недоплатили, с една дума - подхлъзнали го. Междувременно се задава и голям празник - рожденият ден на Исус, а също и кръгла годишнина в календара, формиран, така да се каже, според рождения ден на Бога-син, символа на Християнството. А големите празници заслужават да бъдат отбелязвани не само с ядене и пиене, а и с някое голямо културно дело, което да има някаква връзка с тях.
Дотук (и впоследствие) между момата-мечта на Чапкънов и Христос няма никаква връзка. Затова хората, чиято служба включва ощастливяването на масите, се запретват да я намерят. Според тях патрон на град София е майката на св.св. Вяра, Надежда и Любов, също София и без съмнение - от женски пол. Така първата връзка е налице. Възрастовата разлика между римската матрона София и момата на Чапкънов не е толкова съществена. Отсъствието на дъщерите светици от скулптурната композиция (близначки ли са те?) не е толкова важно. Важното е, че две години преди Милениума кметът Софиянски обявява публично, че ще вдигне статуя на Св. София по този повод. И се прицелва в кулата на бившия Партиен дом и предстоящо Народно събрание като подходяща, според него, точка. Йордан Соколов обаче тихомълком отрязва тези мераци на кмета и започва търсенето на ново място. Къде, къде? - срещу въпросния Дом, отвъд "Мария Луиза", на покрива на седма метростанция. Някога там беше паметникът на Ленин, но на терена, защото метро тогава още нямаше. По такъв начин кметът смята, че утрепва едновременно няколко заека:
- подарява на града шедьовър по време на своя мандат;
- отбелязва юбилея на Христос с културно събитие;
- взима реванш срещу омразното Лениново присъствие;
- дава реванш на Чапа, ощетен от неговата партия;
- показва на обществото, че властта не само събаря, а и създава.
Като редът може и да е друг.
Тук обаче се намесва един Георги, и то с такива доводи и с такова постоянство, че обърква сметките на кмета и го принуждава към импровизации. Оказва се, първо, че онази София (майката) не е нашата София; нашата е Божията Премъдрост, Христос слово - все абстракции, далечни от Чапкъновия натюрел и първоначалния замисъл. Затова кмет и скулптор спешно се отказват от формулата "Св. София", от връзката с Христос (а следователно - и с Милениума) и статуята става това, което винаги е била - монументална украса с неясно съдържание. Далеч по-неясно и далеч по-симпатично (като безидейно) от монументалната украса на комунизма.
Тук заслугата на Георги е несъмнена. Първо - той отърва кмета и неговия културен щаб от голям резил - незнанието какво значи името на столицата, трайно въплътено в камък и бронз. Щом това не е "светица" и не е "божия премъдрост", може да е всичко, в случая - доста нескопосна еклектика върху една секси кака. Второ - Георги отърва светската власт от големи неприятности с Църквата - ако не сега, то когато духовната власт си стъпи на краката. (До септември 2000 г. Църквата нямаше хабер от конфликта и взе участие по-късно в него минимално и с голямо неудоволствие; Църквата е замесена в подмяната на храмовата икона в Света София; Църквата празнува заедно с властта на 17 септември, а не на Богоявление; Църквата не се интересува от конфликти без връзка със свещоливници.) Всъщност конфликтът е между властта и хора като Георги, на които е писнало властта да се държи по комунистически. Трето и най-важно - акцията срещу статуята показа, че в България все пак има гражданско общество и това гражданско общество не е Отечествен фронт, а нещо сложно, противоречиво, раздирано от интереси. Стана ясно, че не идеология или естетическа претенция движат "изтъкнатите хора на изкуството", а все пустият келепир и близостта до властта - която и да е тя.
Начинът, по който беше създадена статуята, е открай-докрай незаконен - като процедура, избор, възлагане, плащане. На 17 септември 2000 г. Общинският съвет гласува за първи път и единодушно (Любен Дилов-син не присъства) да има статуя, а пилонът вече е изправен върху метрото. Гласува анблок, заедно с решението видни кръвопийци да станат почетни граждани на София. Два месеца по-късно обаче 13 съветника гласуваха да се преразгледа решението. Значи, градът се променя, макар и със закъснение. Ако нещата продължат да се развиват, може някой ден да се потърси сметка като как се вдига паметник с парите за метрото, кой е този инженер, който товари отговорни конструкции с въздействия, каквито не са били взети предвид своевременно, чие невежествено нахалство се гордее с претенцията, че прави "символа на София", що за патриоти са готови да подменят Божествената премъдрост с "Каката". И това може да стане много скоро.
Колкото до естетическите качества на самата творба, днес те може да се преценят обективно - спрямо крайния резултат. Статуетката прототип, известна от снимките в пресата, беше по-стройна - крайният резултат е по-късокрак и по-едроглав - по-"земен". Употребата на различен метал и фактура си е кич; както и да ги гледа човек, не помагат за "одухотворяването". На прототипа совата има криле на ловен сокол и затова там птицата е по-красива. Не случайно египтяните и гърците са правили совата с прибрани криле - като урна. Заоблените кукумявски крайници развалят фасона. Излъчването на прототипа се е загубило, защото стайната скулптура и монументалното изкуство имат различни особености - повечето скулптори по начало имат проблеми с мащаба. Дори да не беше инженерният гаф с разполагането по средата на метростанцията, осовото положение на паметника е спорно - продължението на Ларгото положително няма да остане симетрично. И т.н. Така ще бъде винаги, докато градоустройството се решава от овластените - не от хора, на които им е работа.
Когато запитате Георги каква ще е според него съдбата на статуята в бъдеще, той непоколебимо отговаря - ако не ние, потомците ще я съборят! На мен ужасно ми се иска това да не стане. Искам статуята да остане! На същото основание, на което исках да остане Мавзолеят.
"Каката" е паметник на епохата. Паметниците на епохата не случайно са паметници. "Каката" може да няма нищо общо с хилядолетието на Християнството, но тя има много общо с последните години на българския ХХ век - с декадата на мародерите. Не само начинът, по който беше създадена, самата нейна художествена същност е документ. "Позлатата", сексът, кичозната претенция за властово триединство (мъдрост, слава, могъщество) са характерни за манталитета на управляващия "елит на мародерите" и на придворните артисти.
Паметниците трябва да се уважават!

Павел Попов