90-те: фрагментация, разпиляване, разединение
- За да избегнем "фалоцентричните" недоразумения, въведи, моля те, актуалните работни понятия на феминизма и родовите изследвания. Така ще мога да ти задавам правилните въпроси. Това на шега.
- Налага се да започна с един омръзнал на всички сведущи преводачески проблем: на повечето езици опозицията между sex и gender, която противопоставя "биологическия" на "социалноконструирания" пол и която е толкова важна за англо-американския феминизъм, е непреводима. На руски се казва "гендер", в някои от южнославянските езици се употребява ту "род", ту неологизма "полност", в редица от западноевропейските езици пък решиха просто да се противопоставят на тази вносна опозиция, която теоретически се оспорва и в англо-американската феминистка литература от последните петнадесетина години. На мене лично думата "пол" си ми харесва, пък е и застрашена дума, във все повече контексти се измества от секс и сексуалност. А ако се вслушаме в нея, отвъд медицинските й употреби ще чуем отглас от мита на Аристофан в Платоновия "Пир", мита за раз-пол-овяването на изначално сферично-цялостните човешки същества. Имаме пол и полова идентичност, защото сме раз-пол-овени, несамодостатъчни. "Род", напротив, предполага континюитетност, филиация... Та за род или за пол ще си говорим?
- Ти ще кажеш.
- Разполовеността по-подхожда на собствените ми теоретични нагласи, родовостта по-малко шокира неизкушената публика. И в двата случая имаме езиков проблем, но думите се изменят с употребите си. В крайна сметка важното е разговорът да върви...
- Искам да минем отвъд езиковите неловкости. И така, какви следи - в тебе, не само в тебе - остави престоят ти в Централноевропейския университет в Будапеща?
- Та нека да речем така: в продължение на две години бях директорка на Програмата по културологични изследвания на пола в Централноевропейския университет в Будапеща. Поех това директорство малко нещо в резултат на случайно стечение на обстоятелства, но с много ясни и прости намерения, които академичните фрустрации на прехода бяха натрупали у мене. Преходът със своите финансови логики и принуди - ниската чувствителност на спонсорите в това отношение е проблем, който се нуждае от специално обсъждане - все повече ни превръща в емпиричен фураж за вносни ready-made теоретични конструкти и приоритети. Онези от нас, които се интересуват от изследванията на пола, рода, гендера или каквото там ще го наречем, в годините на прехода бяха подложени на значителен натиск - както идеологически, така и икономически, тъй като, не е тайна, академията е в мизерно състояние в повечето страни на прехода - да зарежат прашните книги и да се обърнат към вечно зеленото дърво на живота в смисъл на домашно насилие, сексуален тормоз, сексуална злоупотреба със служебното положение и пр. богати теми. Като учени ние бяхме поставeни в ситуация или да съучастваме в този по същество нео-колониален процес, който ни налага чужди приоритети, или на практика да се лишим от възможността да влияем върху диктуваните тенденции... Наивно, аз се надявах, че ще мога да използвам позицията си в Централноевропейския университет, за да противодействам на тези фатални алтернативи. Нека спомена за тези, които не знаят - ЦЕУ е спонсориран от Джордж Сорос и акредитиран в САЩ институт, който, поне по идея, има за свой изследователски фокус бившите соцстрани (откъдето са и огромната част от студентите). Моите ясни и прости намерения бяха да създам силна в теоретично отношение програма, защото теоретизмът е важен аспект не само на академичната и научна традиция, от която аз лично изхождам, а и на традициите в други страни от така наречния "Регион" (т.е. бившите соцстрани), които познавам. (Тук бих посочила като пример за тези теоретични нагласи великолепния Харковски център за гендерни изследвания, оглавяван от Ирина Жеребкина, както и Центъра за родови студии в Скопие, оглавяван от Катарина Колозова.) За да осъществя тази си надежда, заложих на две амбиции. От една страна, постарах се да привлека истински големите световни учени в тази област. Така щях да парирам треторазрядните мисионери на феминизма, с които обикновено ни се налага да работим, и да създам интернационален научен контекст - но на "равна нога" - за диренията на учените от "Региона". Мисля, че успях в това отношение - когато трудът ми бе унищожен това лято, в моя защите се обявиха Джоан Скот, Джудит Бътлър, Елизабет Грос, Рози Браидоти, т.е. някои от най-знаменитите съвременни изследователки. От друга страна - това се оказа по-мъчно поради езиковите бариери и другите комуникационни трудности, наследени от десетилетията информационно затъмнение - исках да издиря талантливите учени от "Региона" и да им дам шанс да се впишат в този интернационален научен контекст. Бях сигурна, че, свръх всичко друго, това ще е и най-добрата педагогическа формула - ако се съди по растящия брой и качеството на студентите, които кандидатстваха при нас, и тук се оказах права. За жалост тази есен студентите не завариха нищо от онова, което се бяха надявали да намерят.
- Около скандала в българските интелектуални среди се въртят разнообразни версии?
- Конфликтът възникна от недопустими за една академия процедурни нарушения. Андреа Петьо, унгарска историчка, беше уволнена в разрез с всякакви академични правила. Единственото основание на ректора на ЦЕУ Йехуда Елкана (и то по слухове) било, че тя "не е достатъчно добра". Това е абсурд. В академията не е прието ректорът да решава сам кой е добър и кой не е. В тази ситуация Бранка Арсич, блестяща философка от Белград, чието присъствие в програмата смятам за едно от личните си постижения, предпочете да замине за Америка, знаменитите американки, които бях привлякла, прекъснаха връзките си с Будапеща и пр. Аз също си подадох оставката, макар че по договор можех да остана още една година. Далеч съм от мракобесната мисъл, че само източноевропейки имат право да говорят за източноевропейките. И все пак в контекста, който споменах - контекст на идеологически и финансов натиск върху собствените ни научни приоритети - симптоматично ми се струва, че една германка с австрийско гражданство е днес онази специалистка по история на унгарските жени, която оглави Будапещенската програма и която представя източноевропейските жени по международни форуми. Първият отзвук от скандала в Централноевропейския университет беше в "Кроникъл ъф хайър едюкейшън" и няма да се учудя на още коментари. В момента циркулира едно писмо на ректора Елкана - то не е изпратено лично до мен, - но в него се казва, че искат да правят семинар в моя чест. След като ми унищожиха усилията, каква административна абракадабра... Разбира се, ЦЕУ не е единственото място дори по отношение на изследванията на пола. И все пак средищното му положение, английският език, добрата воля на създателите му да му придадат наднационален, централно-източноевропейски статус, му дават важни предимства, които можеха да го превърнат в реле за научен обмен в "Региона".
- Да не би някому да е угодна визията за Региона като за втора ръка европейска провинция?
- Никога не са ми били по сърце подобни мазохистични самоопределения, макар че те са едно от основните масови развлечения у нас. Видян от кого? В какво отношение? Регионът има своя специфика, която се дължи на по-близки и по-далечни културни и исторически обстоятелства. Има и нещо, което се нарича стил на живот - трябва да си живял по-дълго извън България, за да разбереш какво значи това и дали то ще ти липсва. На мен то ми липсва. Може би в Италия не би ми липсвало, не съм се пробвала, не знам. Струва ми се, че там има същата безсмислена душеусладителна суматоха, същото ентусиазирано и изтощително мотане. В крайна сметка, центърът на света е там, където се чувствам добре - той може да е в някоя щастлива част от тялото ми, а може и да е на Марс, когато се размечтая. Друг е въпросът, че нарушената комуникация между страните от региона се нуждае от разработване. Има едно нещо, за което съм много благодарна на ЦЕУ - бях в места като Баку, Ереван, Минск, Вилнюс... Страшно различни светове! Но ние имаме ключ към тях поради споделеното до неотдавна политическо минало. Можем да си говорим, а не сме го правили и не го правим достатъчно. Ето от какво има нужда и ето защо тъгувам, задето Централноевропейският университет по-скоро няма да успее в своята мисия. В Западна Европа аналог на това усилие е Флорентинският институт: истинска полиглотска утопия.
- Какво обаче стана със студентите? На тяхно място бих се чувствал някак изоставен.
- Те сменят всяка година. Тази година студентите бяха очевидно привлечени от курсовете на миналогодишната програма, а дойдоха и не завариха нищичко от нея. Отпаднаха курсове върху мъжките феминизми, философия на брака, теориите за тялото, балканските маскулинности, визуалните изкуства. Историческите курсове, предлагани от Джоан Скот, Карен Офън и Андреа Петьо, не бяха заместени с нищо. Всичко беше сведено под допустимия минимум. Подозренията ми са, че ректорските намерения са ако не напълно да се разруши феминистката програма на университета, то поне тя да се редуцира. И части от нейния бюджет да бъдат пренасочени към други програми.
- Ти отлично знаеш: повечето интелектуални баталии са около пари и бюджети, а пейзажът зад тях е натъпкан с всевъзможни проекти.
- Трудно ми е да повярвам, че това е всичко. От друга страна, ако някаква специална визия - отвъд собственото му налагане - движи действията на Йехуда Елкана, то тя ще да е консервативна и ирелевантна спрямо онова, което се определяше като "мисия" на ЦЕУ. Понякога си мисля - и не само аз го мисля, - че това е установяване на власт чрез демонстриране на сила. На жените точно няма да се дам! Разбира се, след скандала олицетворяваната от ректора администрация на университета едва ли ще може да си позволи да закрие програмата. Прекалено много шум се вдигна.
- Тъгуваш ли за работата си в Будапеща?
- В крайна сметка, аз имах огромната амбиция, отивайки в Будапеща от тази част на света, знаейки, така да се каже, нещата от първа ръка, да намеря не онези опортюнисти, които винаги изскачат най-напред. Една студентка от Полша разказа следната история за майка си: Дошли западните феминистки в началото на прехода и попитали къде са полските феминистки. Майката се случила там и казала: "Аз съм вашата феминистка, къде са парите?" Дори да има поколенско недоразумение в този разказ - дъщерята, за разлика от своята опортюнистична майка, беше доста радикална - в него има и много истина. Специално във феминизма и родовите изследвания след 1989 нишата беше заета от всякакви бързо реагиращи хора. Докато хората, които се занимават сериозно с наука, не могат да реагират толкова бързо. Те нещо четат, нещо пишат през това време. До тези хора исках да достигна.
- Значи под феминистките и родовите изследвания има доста институционални прошумолявания...
- Не знам дали имаш точна представа. Седят някакви хора в някакви институции. Дадени са им някакви пари, за да помагат на науката в Централна и Източна Европа. После трябва да отчетат някаква бройка, което те, разбира се, правят... Когато поех програмата - а това е магистърска програма, - в нея преподаваха хора без научни степени и продукция - с аргумента, че в родовите изследвания активистката работа е по-важна. Между активистките, от една страна, и враждебно настроената традиционна академия, от друга, собствената ми позиция, че тези изследвания са легитимна и особено динамична научна област, се оказа истинско бойно поле.
- Хайде да умиротворим хоризонта. Какво въобще се случва в полето на родовите изследвания сега?
- Женските и родовите изследвания в рамките на висшето образование са реален факт от вече над тридесет години в Щатите и Канада. Първоначално те се налагат на бакалавърско ниво. В момента продължава да расте броят на магистърските и докторските програми. В Западна Европа подобни програми са по-ново явление, но също преживяват силен институционален подем. Така например "Атина", тематична мрежа в рамките на "Сократес", обхваща над 80 европейски университета, които имат центрове, програми и департаменти за женски или родови изследвания. Често пъти тези изследвания се осъществяват в контекста на търсенето на европейска идентичност, търсят се пътища за противостоене на американския монопол в тази област. Макар самата американска феминистка теория да е много френска, ама пък и тази й френскост била американска... Особено динамичен е развоят на женските изследвания в Източна Европа. България изостава. Все пак нека спомена създаването на магистърска програма към Философския факултет в Софийския университет.
- Как такива пионерски текстове добиват по-ясна публичност?
- В България ли... (смях) На Запад подобни изследвания имат солидна ниша, независимо от различията в тяхната ориентация, методология, начин на поставяне и решаване на проблемите. Те се случват на най-различни равнища. Може да бъдат свръхакадемични и да не се и опитват да пътуват към широката публика. Има си обаче книги, които, напротив, целят и улучват големите тиражи, сдобиват се с огромна популярност. Имам предвид не само САЩ. Миналата година във Франция изненадващо бяха приети закон за паритета (който изисква партиите да предлагат при избори листи с равен брой мъже и жени) и специален тип граждански договор, който да легитимира и дава редица права, свързани по принцип с брака, и на хомосексуалните двойки. Накратко казано, влиянието, упражнено от родовите изследвания върху всекидневните нагласи и представи, е огромно. У нас тепърва ще си даваме сметка за това. Особено българските политици трябва да бъдат по-внимателни, а не да сравняват жените с цветя, когато се опитват да им кажат нещо смислено.
- Точно това обаче е политическата коректност според нашите държавници.
- Добре би било зад изразите да има реално съдържание, а политическата коректност не гарантира това. Така или инак, в момента точно определен език (що се отнася до нашата тема) влиза в кодовете за добро възпитание и не го ли говориш, просто си зле възпитан.
- Как се насновават теория в практика в твоята област - у нас, в Региона, в Европа, в Щатите?
- За съжаление, поне в Америка се наблюдава известен отлив от теоретизма. От възприеманата като френска наука. Да се надяваме, че това е временно явление - нашата работа още не е свършена, нито някога ще бъде свършена. Разбира се, всичко това е част от общия отлив от подобен род теоретични нагласи и не засяга единствено женските и родовите изследвания. Падането на Берлинската стена брутално ориентира целия свят (а не само нас, където това беше уместно и необходимо) към прагматичната проблематика. Не може завинаги да се остане в подобни води - рано или късно ще стане ясно, че не може да има проекти, ако те не са осмислени на едно друго - непроектно - ниво. Световна новост в областта е възходът на изследванията на мъжествеността. Маскулинността представлява особен интерес в мачистки региони като нашия и аз тъгувам, че никой у нас не се занимава с тази тема.
- Защо?
- Защото сме малко, а работата е много. Западният мъж, който е построил Кьолнската катедрала и Емпайър Стейт билдинг, е наясно с пропастта, която дели фалическата власт от биологичния й симулакрум, но, от друга, бърка своето собствено телесно битие с арматурата на Айфеловата кула. Балканецът, по липса на подобни градежи, не разбира тази разлика, смесва двете неща и така полага претенциите си за превъзходство върху един стълб, който, както е знайно, не е никак надежден. Това го прави далеч по-несигурен вътрешно - и поне за мене, по-симпатичен - от западняка. С една дума, не разбирам онези западни жени, които често са демонстрирали пред мене потреса си от балканския мачизъм - аз се чувствам по-комфортно с нашенския мачо, който дълбоко в себе си много по-ясно помни откъде е излязъл, отколкото със западняка, чийто "мъжки феминизъм" е за него още едно перо в томахавката му. Мачото е юнакът, що бозал двайсет и пет години - цял живот той показва мускули, за да оправдае тоя факт. Между нас казано, в това отношение ние сме спомен от бъдещето, т.е. можем да предложим изследователски ключ към повсеместния възход на новата мъжественост. Естетизирана, култивирана, медикализирана, напълно наясно със своята изкуственост, тази нова мъжественост е отговор на разширените социални територии на жените. Тя най-сетне се разполага там, където можем да й се порадваме - в тялото, еротиката, театъра на желанието, а не в позлатените тоги на властта. Отвъд тази теоретична рамка ала Лакан стои необходимостта феноменът да бъде изследван. Той е навсякъде около нас - от Слави Трифонов до... Слави Трифонов.
Ето един анекдот, който вече съм разказала на половин София. С поетесата Виргиния Захариева бяхме в един музикален клуб. По стечение на обстоятелствата носехме със себе си торба с книги. В един момент бяхме заобиколени от пийнала компания. Проблематиката, която обсъждаме с теб, трябва вече да е навлязла надълбоко в масовото въображение, защото единият от ухажорите ни приканваше да не се притесняваме, тъй като те били травестити, в което сме можели тутакси да се убедим, като ги пипнем на съответното място. Та вече бяхме почнали да се притесняваме, когато другият в устрема си бутна стола, върху който бяхме сложили торбата с книги. Вдигайки я, той каза: "Защо тежи толкова? Какво носите?" - "Книги" - отговорихме в хор. И... докато преброим до три, ухажорите бяха изчезнали. Има ли нужда от коментар?

- Аз пък ще ти предложа една православно-мачистка историйка. Наскоро бях в Атон, където един млад монах ме смъмри за твърдението, че мъжът и жената са Божии творения.
- Според официално приетата версия Бог създава Адам, а после от реброто му вади Ева. За всеки дистанциран поглед това е много забавно: всички знаем, че поне засега и мъжът, и жената се вадят от утробата на жената. Тоест дистанцията дава ясна представа за силата на компенсаторния мит. Човекът е от жената и Богът е от Дева Мария, ако трябва да се говори през християнската парадигма.
- А тогава как се определя женствеността?
- Ако мъжът е "А", то жената е " -А". Тоест отрицателното, противоположното на мъжа. Или всичко, което не е "А". И така, всичко друго започва да се възприема като женско. Прочети главата "Сънища, страхове, идоли" от "Вторият пол" на Симон дьо Бовоар и ще видиш какъв е резултатът от подобна логическа операция. Целта на редица теоретични направления през последните десетилетия беше насочена към това да се намери дефиниция на женствеността. Това са направленията, според които половото различие е важен аспект на телесността на съществуването ни, на самото ни мислене ("Може ли да се мисли без тяло" на Лиотар е един прекрасен текст в тази насока). За тези направления - на които аз симпатизирам - е важно да се разгърне дефиниция на женствеността като "В". Не като "-А" и не като "Не-А", а като друга вселена. Люс Иригаре е типичен и прекрасен пример.
- Какво губим обаче с битката с вечната женственост?
- Това е набелязано още във втория том на Симон дьо Бовоар в съвсем прав текст. Тя казва, че няма да бъде решен проблемът с неравноправието на жените, докато не преодолеем мита за вечната женственост. А този мит не е толкова еднозначно вреден. Любопитен пример в това отношение е ролята на руските религиозни православни философи.
- Имаш предвид Мережковски, Бердяев, Соловьов...
- Те са изиграли продуктивна роля върху руските поетеси, които отиграват пак тази вечна женственост, но по начин, който ги прави силни и творчески интересни. Какво губим ли? Все пак тази вечна женственост е била натоварена с определени ценности. Затова големият въпрос е дали битката с този мит не се е оказала същевременно битка с ценностите, които митът носи. Искаме ли да се откажем от тези ценности? Тук отново има направления във феминизма, които пък, напротив, тръгват в коловоза на този мит. Това са екодвиженията, движенията за връзка с природата и майката-земя, новите религии... Факт е, че те са по-скоро маргинални в тези си аспекти. Струва си да се замислим: грижата, свързаността, майчинството, кръвта, всичко, което традиционно е носено отвъд социалното...
- Хтоничната, землистата женственост?
- И от типа на Лаура, Беатриче - сияйна светлина отвъд пределите на социалното. Тоест има известен риск загърбването на вечната женственост да е загърбване на всичко, което не е непосредствено социално и вплетено в социалните и политическите битки, в битките за успех, в целия тоя прагматизъм, за който говорим. Днес всички сме мачо - и мъжете, и жените - размахваме мечове, трепем се. А любовта? Милостта? Грацията? Сълзите на Богородица?
- Срамежлив ли е българският академичен феминизъм?
- Все още е срамежлив. Но ще стане все по-видим, според мен. Още повече, че ще се превръща в университетска дисциплина. Сигурна съм, че много нови неща ще възникнат около програмата на Недялка Видева. Тя има интересни идеи, свързани въобще с универсалния феминизъм, феминизъм, изразяващ една универсална гледна точка.
- Ами какво ще правят академичните мъже?
- Доскоро много хора се притесняваха, думата продължава да притеснява. Някои мъже продължават да се обиждат от тази дума. А ние все пак не искаме да обиждаме никого. Става дума за едни реални проблеми, които действително засягат и мъжете, и жените. От поставянето на които никой няма да загуби. В този смисъл феминизмът не е доктрина, която е частична, и която иска да ощети когото и да било. Е, в ранните фази на феминизма съвсем открито мъжете са се притеснявали, че, когато жените тръгнат на работа, ще бъдат отнети техните работни места. Ние нямаме този проблем, понеже той беше решен без нас. Българката традиционно е работила. И е била с големи икономически отговорности открай време.
- Бързият развой на генетиката променя ли концептите на феминистката доктрина?
- Поне от суфражетките насам феминизмът е раздвоен по един кардинален въпрос: искаме ли да сме различни, т.е. да има полова разлика, или искаме да няма такава. В частност това означва също: искаме ли да има майчинство, или е по-добре тази работа да се върши от инкубатори? Има радикални крила против майчинството, което, смята се (комай с право), докато съществува, равенството ще е проблем - не заради практическите трудности, които то създава, а заради зависимостта, която поражда у незрялото човешко същество и която така води до трайна необходимост от обезценяване на оня пол, към който всички имаме неизплатим дълг. Пространна тема, нямаме време за нея сега. Моята книга "Смисъл и майцеубийство" се занимава с нея. Има и радикални привърженици на майчинството, аз съм сред тях, но с ясното съзнание, че това вече се превръща в носталгична тема. Защото докато спорът си тече, науката си върви. На прага сме да направим технологическото заместване на майчинството възможно. Няма да има проблем да се възпроизвеждат хомосексуални двойки. Ще има все повече деца с по трима "родители" - донорите на клетките и онази, която "само храни рожбата", както е казал Есхил, която "носи в себе си зародиша". И прочее. Начините, по които това ще се отрази на половата идентичност, са засега неизчислими, но някои от признаците са вече налице. Във всеки случай наивно е да се мисли, че този процес ще може да бъде удържан чрез забрани, както съм чувала да се твърди.
- А възможен ли е вече у нас разговорът върху гей-идентичностите?
- Неотдавна излезе брой на списание "P.S." ("Постскриптум"), посветен на тези въпроси - жив, шарен, прекрасен брой. Струва ми се, че в това отношение сме по-толерантни от някои от съседите си - както и по отношение на другите видове малцинства. Дано не се лъжа. Твърде много расистки изказвания чух през последните седмици...
- Забелязват ли се вече клишета в нашите представи за феминизъм и gender-изследвания?
- Слаба съм в анализа на клишета. Имам много приятели, но те принадлежат към един кръг, от студентите ми ме интересуват само умните - а в Софийския университет те са такива - не гледам телевизия, всекидневната преса ме отвращава и се чудя кога най-после просташката й формула ще омръзне на всички. Все пак нека отбележа, че в новата магистърска програма, която доц. Недялка Видева създаде към Философския факултет на СУ, се записаха много интересни личности - включително служител от Централния затвор и в един полицейски участък. Тези хора са наясно с практическия смисъл на тази проблематика, искат тя да помогне в работата им. Не е невеж и ретрограден българинът! В крайна сметка не е важно как реагираме на думата феминизъм, а дали и как той се случва.
- Как феминизмът чете литературата, сравнен с психоанализата? Преди време проф. Елизабет Рудинеско ми каза, че не ползва психоанализа, за да изучава литературни текстове?
- Няма феминизъм, има феминизми. Което ще направи отговора на подобен въпрос твърде дълъг... Някои направления проблематизират формирането на канона, механизмите, които го определят. В "Смисъл и майцеубийство" аз малко нещо мрачно проследявам тези механизми до фантазматичното майцеубийство, което изключва символизацията и се ужасява от женското име. Както Яра Бубнова се изрази веднъж зачудено в разговор, "Хората просто не искат да помнят женски имена." Други направления търсят измеренията на женското писане и го намират... у Джеймс Джойс, например. Но както и проблематиката на половата идентичност, литературната проблематика, феминистка или не, е днес в сянката на машината. Ще оцелее ли словото, изкусното слово, изкуството на словото? В какви форми и модуси? Женското и неговите писмовни модалности, едвам що заявили своите права, се оказват лице в лице с технологическия фатум.
- А виждаш ли нови образци на женско писане в България?
- Писах върху това и то излезе преди две години, беше публикувано и на руски, и в един немски сборник.
- И все пак, друго е една поетеса да бъде и теоретичка...
- Ин и ян, руни и знаци, инвагинации, тероризъм, тяло без органи, нова чувственост... под подобни рубрики подведох великолепните книги на Антоанета Николова, Ирина Баткова, Виргиния Захариева, Амелия Личева, Мария Каро... Но нали ти казвам, малко съм поизпуснала нещата от последните две години. Все пак нека спомена "Алби", новата книга на Надежда Радулова. Проблемът в българската литература е, че като не виждаме някого, почваме да го забравяме, не го и четем. Трябва да разрешим този проблем, защото има хора с нагласата да остават скрити, да не се показват, затворени. Мария Каро, например. И Антоанета Николова също. А болните, а лудите? Често пъти тъкмо те правят голямата литература, не купонджиите.
- Сега е време за краевековни капризи: към твоя текст от 1994 "Какво се случва в новата българска поезия" нашият приятел Михаил Неделчев добави още два предлога: Какво се случва и със, и на литературата след 1989?
- Радва ме, че все повече се използва Интернет, качват се цели книги. Така ще се преодолее лошата "купонност" на българската литература. Какъв смисъл има да се пише, ако четем само онова, което някой ни натиква лично в ръцете (макар че, признавам си, много обичам точно това. Обичам да чета ръкопис, да съм на мястото на правенето - някаква специфична литераторска перверзия, предполагам.) Нека спомена една книга, за чието излизане аз спомогнах - "Един стенен Исус" на Емил Орманов. И този автор не е от купонджиите... Мисля - вече май го казах, - че е ред за вълната на романа. Чу се, че Владислав Тодоров, Юлиян Попов - дали пък и Ани Илков не ми спомена подобно нещо? - пишат романи. Българин в Лондон. Българка в Париж. Българи в Америка. Такива едни сюжети. Може и аз да напиша. Познай за какво.(Будапеща! Ха-ха!) Студентите ми носят не само стихове вече, носят едри текстове, пълни със случки. Но интересните (в смисъла на известната китайска поговорка) времена свършват - и слава богу. Театрите и концертните зали се пълнят, нови и нови книжарници се появяват - и дори понякога знаят как се подреждат книгите. Изчезна вълната на шока от маргинализацията на културните ценности. Оцеляхме... пък и не сме незаменими.
- Какво стана със собственото ти "забутано поколение"?
- Нямаме обща идентичност вече. Но такъв, по принцип, беше ефектът на 90-те - фрагментация, разпиляване, разединение. На мене, например, ню ейдж нагласите на Владо Левчев са ми чужди, макар да дадоха добри плодове в поезията му. Освен това, забутахме се къде ли не по света - Владо Левчев в Америка, Едвин Сугарев в Индия, Наталия Андреева в Германия. И какво правят там? Списания за българска литература!
- Като идва реч за вашата заменимост/незаменимост, какви са възможните кризи, чакащи новите млади (пък било и литератори)?
- Не знам дали имам достатъчно точни наблюдения, но възможно е новото поколение да се оформи като консервативно и морализаторско, за да се разграничи от нашата трансгресивна патетика и от разпасаността на медиите. Възможно е обаче това да ми се привижда, защото си мисля, че не може да се отиде по-далече от нас или защото ми се иска децата да не вършат същите глупости като нас - макар че, ясно е, тогава те ще вършат други. Все пак, мисля си, че през първото десетилетие на прехода лириката преживя взрив, който трудно ще бъде повторен в близко време. Сега е ред на романа.
- И последно, какви са твоите "теоретически спомени" за 80-те (да заимствам заглавието на Александър Кьосев)? Чува се, че пишеш доста щекотлив текст...
- Това лято започнах работа над проект, който може да се окаже по-мащабен, отколкото очаквах - феноменът "семинар" през осемдесетте години. Ние тогава прекарвахме времето си по официални, полуофициални и напълно частни семинари с различна периодичност - годишни, месечни, седмични, с неясна схема... Гьолечица (Цочо Бояджиев), "Синтез" (Александър Кьосев и пр.), "Младите марксисти" (Деян Деянов, Димитрина Петрова), "Салонът" на Николай Василев... невъзможно е да се изброи тук. Всичко това обрастваше с изложби, литературни четения, театрални представления, мрачните и твърде различни гении на Калин Янакиев и Иван Станев прелетяха като метеори, първите експерименти по женско писане си проправяха път в текстовете на Албена Стамболова... Оказа се, че тази тема попада в една носталгична вълна, която носи мнозина от нас - аз вече проведох редица интервюта и смятам да продължавам. Четох текста, който съм написала досега (едно бегло начало!), на една международна конференция и постигнах това, което се надявах - очаровах, заинтригувах... Носталгия! С Кьосев вече кръстосахме шпаги и по отношение на детайлите, и по отношение на по-едрите интерпретации. Няма обаче да преразказвам неговата теза, че ще взема да сбъркам. Моята собствена теза, в крупни линии, е следната: тъй като предишният режим се градеше върху дискурсивен монопол, пролиферацията на дискурсите през 80-те години, независимо дали е била или не е била съпроводена от политически амбиции, изигра политическа роля. Нека все пак подчертая, че носталгията ми е обърната към днешните ни грижи. Днешната масова преса е някогашният дискурсивен монопол, преобърнат наопаки, негов негатив. Георги Лозанов има великолепен анализ на дискурсивния провал на масмедиите. Мъчно ми е, че не сме намерили формулата на противодействие срещу този рецидив ако не на тоталитаризма, то на неговия дълбинен цинизъм и затова се обръщам към едни по-мрачни времена, в които като че ли имахме подходящата за тях формула. Все пак, десет години след промените, ясно ми се вижда къде се проваля оптимистичната теория на Иван Кръстев за ненужността оттук насетне от интелектуалеца, който трябвало да даде път на експерта. Експертът служи на властта, която и да е тя - или най-малкото на оная, която плаща. Интелектуалецът - не. Накратко казано, пишейки за 80-те години, аз се опитвам да намеря новия модус на собственото ни съществуване.

29 декември 2000
Разговора води Марин Бодаков



Разговор с
Миглена Николчина,
доцент в Катедрата по теория на литературата, Софийски университет "Св. Климент Охридски"