Все така мечтаната Аркадия

Бляскавият изтънчен диалог, високо-интелектуалните ребуси на взаимоотношенията между персонажите и сложната структура на последната пиеса на Том Стопард "Аркадия" са изпитание за всеки режисьор и неговия постановъчен екип. Досегашните й премиери не се отличават с шумен и разтърсващ сцените успех. Навсякъде обаче най-амбициозната и сложна пиеса на Стопард респектира специалистите и публиката, предизвиквайки както режисьорите, така и критиците-изследователи да търсят отново своите обяснения, своя "ключ" към отварянето на множеството интелектуални капани, заложени от автора в нея. Българската й премиера не е изключение.
Спектакълът (а и публиката) е разположен сред нещо като "каюта", чието обзавеждане е нещо средно между съвременен офис и бар (не особено интересна работа на Вечеслав Парапанов). Действието се развива в повече от тривековното имение Сидли Парк в английската провинция, а събитията, които го структурират, засягат хората, разделени от почти два века. През времето зрителят пътува заедно със завъртането на сцената и разтварящия се пред погледа му постен пасторал-илюстрация вероятно на Аркадия/рая с овца, дърво и зеленикаво сияние.
Режисурата почтено следва текста, без намерение да дава отговори на множеството въпроси и загадки, оставяйки ги "отворени" за зрителя/слушателя. За съжаление, обаче, до него, първо, не достига голяма част от текста, поради недобрата сценична акустика и второ, поради неумението и на актьорите да "понесат" този текст. А и образите, които те ни показват, трудно могат да се нарекат интересни. Едва ли на неизкушения зрител ще му стане ясно какъв му е Байрон на Бърнард Найтингейл, "та тъй да ридае", или защо изследователката Хана Джарвис се появява на карнавала с костюм на Джейн Остин и т. н. Например, Найтингейл в изпълнението на Камен Донев е по-близо до собствените му персонажи отколкото до този на Стопард, приличайки повече на самодоволен и досаден барман, отколкото на встрастен в историята на литературата суетен университетски изследовател, или както Лейди Круъм (Радост Костова) е повече креслива претенциозна провинциалистка, отколкото ексцентрична аристократка, влюбена в Байрон и авантюрите, и иронизираща предложенията за романтични промени в класическия си английски парк. Илюстративните костюми довършват това въздействие. Може би само Димитър Рачков удържа чистата линия на поведение на безхарактерния, добър и посредствен Езра Чейтър (нито поет, нито ботаник) като образ, излязъл от историята на "просвещенския театър". Изобщо, спектакълът само би спечелил от по-добра визия и по-чиста форма, както и едва ли би могло да се нарече излишна "театрализация", ако актьорите можеха да представят персонажите от различните епохи и в съответния за времето сценичен актьорски стил на игра.
Разбира се, важно е да се уточни, че "Аркадия", както например и "Розенкранц и Гилденстерн са мъртви" от Том Стопард, е уникална като тип драматурия сред появилите се през последното десетилетие на миналия век съвременни (и английски) пиеси. Тя продължава високата традиция на английския театър, съхраняваща изключителния респект на английската култура към литературата, пиесата, автора, езика и следователно към майсторството на сценичната реторика и изпълнителско изкуство. Българският театър не пази в паметта си подобен трайно утаен култ към езика и автора. В този смисъл, поставянето на пиеса(и) като тази на Стопард, от една страна, не е лесно (защото няма исторически аналози и липсва опит), но, от друга, дава възможност на свободното и неизкушено око да "види" в нея други възможности. Когато например през 1996 в Народния театър бе показана класически-бляскавата постановка на Матю Франсиз в Кралския национален театър "Розенкранц и Гилденстерн са мъртви" писах, че, ако авторът и режисьорът играят на ези или тура (както персонажите в началото на пиесата), каквото и да хвърли режисьорът, авторът винаги печели "ези". В постановката на Галин Стоев, която се играе на същата голяма сцена, но в камерен вариант, без съмнение авторът печели "ези".
"Аркадия" остава все така мечтаната за разгадаване пиеса на Стопард, както все така мечтаната страна "отдето никой пътник се не връща", додето ние събираме изпадналото по пътя на историята и се опитваме да го разберем, държейки в ръка оставащото от всеки ближен на бедния Йорик с известния надпис "et in Arkadia ego".

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата

Аркадия от Том Стопард, превод Иглика Василева, НТ "Ив. Вазов", реж. Галин Стоев, сценография Вечеслав Парапанов, костюми Марина Райчинова, изпълнители: Ива Тодорова, Александър Митрев, Валентин Танев, Камен Донев, Ана Пападопулу, Радена Вълканова, Радост Костова, Мариус Донкин, Димитър Рачков и др.