Балканското кино
между кръвосмешението
и цивилизацията
Балканският филмов форум дойде в предколедната столична суетня като неканен и неискан гост, почти като в онова Предсмъртно стихотворение. И насред вече отрепетираната лани третохилядолетна гюрултия, форумът се изниза тихомълком, както се излиза от махмурлук - на пръсти. Защо на тази любопитна идея й дадоха думата точно от 15 до 21 декември, а не в скучните откъм събития и винаги тихи първи дни на януари, честно казано, не разбрах. А и не попитах. Имало е пари за харчене, ще си рече нашенецът, финансовата година приключва преди календарната, ще припомни счетоводителят, равносметка се прави в края на века, ще скочат човеците по равносметките. Най-привлекателното в станалото събитие обаче е, че ние, балканците, направихме опит да се огледаме в огледалото на големия бял екран. Да надникнем в бита и битието на съседите си чрез днешно филмовълнение, което нито е много високо, нито толкова пълноводно, че да бъде отминато незабележимо.
Колцина от нас са ходили до Кипър, Хърватия, Босна или Словения? Какво знаем за комшиите и какво комшиите знаят за нас? Митология, предразсъдъци, подозрения, сатанизиране, едно, че и две наум. С една дума - самота и враждебност, бедни роднини, периферия, циганска махала. И точно затова балканското кино си е направо безвизово гостуване, признато за прилично надничане през прозореца, ненатрапчиво общуване и невидимо присъствие.
Но има ли балканско кино? Не е ли това поредното райониране и групиране, познато ни отпреди десетина години? За щастие или нещастие Балканският филмов форум оправда името си. Балканско кино има. И извън Кустурица и Ангелопулос. И извън Балканите. И вътре в тях. Кино. Макар и понякога бавно и дори скучно като днешното европейско кино, макар и специфично като индийското или латиноамериканското, макар и понякога екзотично като грузинското или сърдечно и топло като руското. Освен това балканското кино е провинциално, политическо, постсоциалистическо, но по-малко пост- и повече социалистическо, дори и за страни, в които съветският социализъм не победи, но идеите за равенство, братство и свобода (без демокрация) възпаляваха масите и раждаха антиамерикански движения (справка: вж. близкото настояще и минало на Турция и Гърция).
Инфантилното желание да се издървим отдалече и ако може безнаказано, не присъства нито сериозно, нито несериозно в днешната балканска кинореалност. Или поне от това, което бяха подбрали домакините за форума, не пролича регионалните ни творци да са обхванати от глобалистични страхове и ревности. Балканското кино е вгледано в себе си. В своя живот, в своята смърт, в своите най-свои проблеми. В по-голямата си част от показаното и най-вече видяното от мен, то е историко-политическо. Или социално-философическо. И много често документално, по истински случки и събития.
Гръцкият "Пътят към Итака" на Костас Деметриу (1942), с който се откри официално кинофорумът не само защото има за съпродуцент българина Марио Кръстев, е изпипана любовна история между грък и туркиня от Кипър. Действителна случка по време на действителната война, когато Кипър беше завинаги поделен между двата етноса. "Малшал" на хърватина Винко Брешан (1964) също е по случила се случка, "Сбогом, утро" на Райс Челик (1961) също разказва за истински герои, опълчили се срещу властта в Турция. С елементи на историческа фактология за необявената война между сръбските и хърватските тайни служби по време и след Тито е и съвместната продукция на Югославия и Гърция, наречена "Балкански правила", с режисьор Дарко Байич (1959). Документалното е в основата и на най-вълшебния филм, турската феерия "Облаци през май". Героят е кинорежисьор, който поради липса на пари кара баща си и майка си да играят във филма му. И те играят хем себе си, хем не себе си; и се получава не само филм във филма, но и филм за филма. В историята са заснети М. Емин Чейлан, Фатма Чейлан по сценарий на Нури Чейлан. Режисьор отново е Нури Чейлан, а оператор - познахте! - пак Нури Чейлан. Този Нури Билге Чейлан (1959) с това съмнително немско презиме е прекрасен майстор на киноизображение от грузински тип, познавач и правач на естествени вълшебства, лиричен и самоироничен, откровен с действителността си, народността си, провинциалността си, с всичките си си-та, без да е за миг циничен или срамежлив. Първият филм на Чейлан е направен през далечната 1994 г., когато е бил тридесет и три годишен, а вторият "Облаци през май" идва пет години по-късно, за да вземе веднага две награди - в Истанбул '99 г. и Феликс '2000 г. Но не наградите, а нежният разрез на анадолското поднебие, с мизерията и безработицата, с дребноградското оцеляване между традициите и истанбулската мечта, прозата, от която става белетристика, и поезията, от която става втора душа; беззлобието, което не е сила, и безсилието, което не е злоба...
Райс Челик (1951 г.), друг турски сценарист и режисьор, смело се е хвърлил в непознатите нему води на 60-те години, и по-специално студентските и работнически вълнения, намесата на военните, нарушаването на човешките права и антиимпериалистическото недоволство. Пипната камера, добре подбрани типажи, раздвижен сценарий, но... Но на места твърде пристрастни изображения-оценки - еднотипни физиономии на военните, излъчващи между голите си черепи и огромните си носообразни израстъци карикатурен гняв, фанатичен плам и ококорено очеблещене и пуленоочие. Филма не ми хареса. Както и гръцко-българо-люксембургската продукция на Панос Карканеватос (1962), също сценарист и режисьор на филма. Любовна история, разказана елементарно, скучно: гръцкото село тук е изведено като за културен туризъм, руски бандити и курви са като извадени от евтин телефилм, на места филмовите решения бяха сякаш посттоталитарно български, тоест задръстени, неумели и неточни. Режисьорът навярно си е мислил, че зрителите ще си помислят, каквото той е искал да си мисли - на село всичко е бавно и примитивно, в града всичко е бързо и лошо, затова героят ходи през цялото време буквално бос (метафорка!), с разгащена риза, окървавена по дясното му рамо. Не от битки, а от работата му на хамалин в някаква касапница. Кога я переше тая риза, кога съхнеше - не я свали от гърба си до края на метафората. Жалко за вложените чувства и средства, защото явно не става дума за бездарен творец.
Не се е получил и югославският "Механизъм" на Джордже Милославлевич (1969 г.) по сценарий на Гордан Михич. Опит за психодрама, демек сложен наркотрафикант, между горила и як сърбин юначина, който убива механично и разсъждава за механизма на живота. Накрая цял пълнител от пистолет не успя да го довърши, без да има под ризата си бронежилетка... Но умря щастлив, защото накара един идеалист, нежелаещ да убива, да го застреля... Ако тази претенциозна дрисня беше поръчана и платена от филмовия център към БНТ, щях да спя спокойно. Но парите за производството на "Механизъм" са дадени от Horizont 2000, което едва ли е другото име на Белградската държавна телевизия.
Добра кинокултура, на ръба на екшън-халтурата демонстрира хърватинът Зринко Огреста (1958). И той, както си е редно, е съсценарист заедно с Горан Трибусон, но зад гърба си има значителен опит - два късометражни и четири пълнометражни, от които два телевизионни филма. Има успехи в Хайфа, Хюстън, Рим, Венеция. Тук сюжетът е познат - честният и готин боксьор и днешните хърватски мутри, които убиват гаджето му, а него го вкарват в панделата. Съчувствието на честния полицай не стига, когато собственик на завода, в който работи излезлият вече на свобода герой, става същата мутра. Елементарно, леко в стил неореалистичен реализъм, но гледаемо, професионално, за масова употреба по TV. Повече очаквах от третия турски филм "Пътуване към слънцето" от режисьорката Йисим Устаоглу (1960), която е направила нелош филм по свой сценарий с камерата на Яцек Петрицки и с продуценти от Турция, Германия и Холандия. В центъра на сюжета е кюрдският проблем, деликатно по женски и неясно по женски поднесен за политически неграмотните зрители и зрителки. Филм, сякаш правен от германска туркиня (кюрдистанка?) за германската публика. Наред с приятните находки в словесния и визуалния разказ, крепящата се на една ципа мелодраматичност, подреден жизнен материал и сполучливи типажи, неправдоподобни сцени, ходове, действия, приповдигната поетизация на делничното, нефункционална лиричност и дължина, скъсвана на места сякаш поради изобилие на киноматериал. Получила се е сръчна етно-приказка за наивни западноевропейци, вярващи в случайното приятелство, което може да накара един юноша беден да закара трупа на приятеля си от Истанбул до границата с Ирак, за да бъде погребан в родната земя. Но на същата тази земя вече не живее никой, хората са прокудени от властите, селата са потопени в язовир или езера, все едно, ковчегът, вместо да потъне в потъналата земя, ще се наложи да поплава към необята. Досущ като библейския удавник Йона, в случая не в утробата на кита, а в утробата на политическия терор и контратерор.
Нарочно слагах в скоби рождените години на режисьорите, защото направи впечатление, че за този филмов форум са поканени сравнително млади кинотворци. Затова пък почти шейсетгодишният Костас Деметриу с оператор Николай Лазаров и с трима сценаристи - Джонатан Румболд, Адонис Флоридис, Теодорос Николаидес - с продуценти от Кипър, Гърция и България са извъртели съвсем прилична драма по действителен случай "Пътят към Итака", в която дразнят единствено прекалено използваните - при това едни и същи - документални кадри от гърмящи оръдия и ревящи самолети. Преобладаващото гръцко участие не е за сметка на турската теза, обратно - гръцките екстремисти са фиксирани по-често и по-изобличително, сякаш авторите са се бояли да не бъдат упрекнати в необективност. Но личи маркирането на удара, а не болката от самия удар. Филмът обаче се цели в човешката история, а не в самата История, стреми се да си върне веднага парите, да е гледаем, да е и екзотичен, да е и разплакващ, да е и истински, да държи в напрежение, но и да изпреварва очакванията, да обръща и преобръща сюжета. Без да се е получил шедьовър, насреща си имаме знаков балкански филм. Дали защото с него започна форумът, дали защото след прожекцията беше предвиден коктейл, но Домът на киното беше почти пълен. През останалите дни се падаше по човек на ред, а понякога и по два празни реда на зрител. Филмите се повтаряха без превод на български, но с английски титри и на оригинален език в салона на Евро-българския културен център, но и там заличката беше почти винаги празна. Колегите журналисти изнемогваха да гледат по три филма на ден, което също си беше организационно недомислие. Копието на македонския "Сбогом на ХХ-я век" (сценаристи и режисьори Дарко Митревски, Александър Поповски, 1965) се оказа - кой знае защо - вместо у нас, в чужбина и не успя да стигне до мен. Докато до другия македонски филм "Маклабас", режисьор и сценарист Александър Станковски (1968), сниман с каквито пари има и когато има възможност да се намерят пари, за жалост аз пък не успях да стигна.
Трябва да споменем и участието в програмата на филми от Германия, Австрия, Великобритания, САЩ... Това бяха или "чужди" продукции с балкански сюжети, или кинотворци с балкански произход, родени или живеещи в "чужди" страни. Тяхното присъствие бе любопитно, но несъществено. Те аргументираха финансовата помощ на Пакта за стабилност и устремлението европейската интеграция да залее покрайнините на континента ни, но претовариха, според мен излишно, едноседмичния киномаратон. Трябва да прибавим към всичко случило се и кръглата маса, проведена по време на форума, която също глътна от времето за гледане, за да имало време за говорене.
А е казано: има време за събиране на камъни и има време за разхвърляне на камъни. Добре е този форум да се повтори като събиране и в другите големи градове в страната, като нещата се групират по националности. За повече подреденост и прегледност. И поне по една седмица време за гледане по съседство и подрайони. Нито БНТ, нито БНР като обществени институции "прегърнаха" идеята, а тя си заслужава да бъде прегърната. На Балканите не всичко е пари, макар че точно киното се прави с много пари. Иначе филми като "Тангото е тъжна мисъл, която се танцува" (сценарист и режисьор Пуриша Джорджевич, 1924 г.), нито ще се видят, нито ще се изтанцуват, нито ще ги помислим. Нека уважим съседите си, за да очакваме и те да сторят същото със собствените ни филми, творци, истории и съдби. Балканското кино в момента не е Монблан, но си има своя Мусала.
Какво му липсва, според мен, на редовото балканско киноизкуство? Силен сказ. Режисьорски размах. Точен адресат. Много ми допаднаха "Балканските правила" на сърбина Дарко Байич, в които сръбският петльовизъм, ерченето на тема майка Сърбия, преклонението пред дедите и техните деди бяха умело забъркани в силен коктейл от зрелищно киновнушение - стрелби, любов, алкохол, борба за надмощие, библейска жестокост и балканско благородство, православие и кръвосмешение. Без да е еталон, този филм се приближава до щампата, която е хем модна, хем специфично балканска. Хем динамична по законите на глобализацията, хем хермафродитна по законите на тоталитаризма, хем освободена от себе като комплекс за малоценност, тоест демократична.
Балканските съединени щати от времето на Османската империя са разделени между Изтока и Запада. Сега идва време да се припознаят като полуостров, който с единия крак е в модерността, а с другия в традиционното невъзприемане на привнесената нахално и набързо нова модерност. Наред с икономическите усилия на региона да заживее човешки, много са и общите ни арт идеи и общи или подобни художествени изразни средства. Балканските интелектуалци в много повече отношения си приличат, отколкото се различават. И с тези прилики ще растат за сметка на общите отклики, с които сме известни пред обединяващата се континентална среда. Балканите и днес са най-интересната и непредсказуема част от скучния ни и предвидим континент, което си е жив материал за нашите балкански киноразказвачи. Стига и те да не увехнат под сянката на Емир Кустурица и Тео Ангелопулос, както мнозина майстори на словото не свърнаха от пътя, пропътен от Иво Андрич и Исмаил Кадаре.

Румен Леонидов


Румен Леонидов е поет, преводач и издател. Последните му книги са "Край на митологията" (1998) и "Класически парчета" (1999).
От 15 до 21 декември в София се проведе Балкански филмов форум, организиран от Гьоте-институт, София, със средства от Пакта за стабилност в Югоизточна Европа, предоставени от правителството на Федерална република Германия. И с подкрепата на Министерството на културата, Българската национална филмотека, "Бояна Филм" ЕООД, Съюза на българските филмови дейци, Фондация "Десета муза". Както и със съдействието на Евро-българския културен център, София, Националния филмов център, Британския съвет, София, Нет Инфо, Александра Филмс, Дъга Арт Филм, Радивижън, Клас Филм, Дом на киното, Гьоте-институт, Букурещ,
и др.
Главен координатор и селекционер бе проф. Александър Грозев, който подбра 21 заглавия за програмата на форума. Форумът, според проф. Грозев, е първото "усилие за преодоляване на съществуващите бариери, опит за осъществяване на ползотворен диалог между съседни култури, между регионалния киноматографичен живот и някои глобални тенденции във филмопроизводството и разпространенето, които изразяват подчертан интерес към балканската тематика."
Във филмотечното кино "Одеон" вървеше паралелна ретро програма, съставена от значими, класически заглавия от балканското филмово изкуство, като американо-гръцкия "Зорба Гъркът", югославския "Срещал съм и щастливи цигани" (съвършено неизвестен на по-младите зрители), гръцкия "Ловците", турския "Път", югославския "Баща в командировка"...
В рамките на форума се проведе и Международна кръгла маса на тема "Киното на Балканите - проблеми на производството, разпространението и участието в европейския филмов процес".