Културното кълчотене
Румънският философ Емил Чоран, живял във Франция и писал на френски, може да обори всяко едно съвременно схващане на западната цивилизация относно смисъла на човешкия живот. Текстовете му са деструктивни до немай къде. Защо хората все пак ги четат? Ако съвременният западен човек си сложи ръка на сърцето, той няма да може да отговори на въпроса, какъв е смисълът на неговия живот. Съвременният западен човек прави всичко възможно да не си задава този въпрос, защото се ужасява от отговора. Това психично заболяване е мощен генератор на нещастие. Чоран се явява своеобразен психоаналитик, който вади наяве причините. Терапевтичният ефект на неговите текстове вероятно е в това, че читателите му имат възможност да надзърнат в бездната, от която се ужасяват, и да намерят утеха в потвърждаването на собствените си страхове. Артикулирането и на най-големия кошмар все пак е за предпочитане пред мълчаливото трупане на ужас.
У Чоран обаче има едно противоречие, което е с далеч по-голяма терапевтична стойност. Всяка една негова мисъл, освен всичко друго, самоотрича основанията за собственото си съществуване. Чоран непрекъснато ни казва - всичко, включително и това, което четете, не си струва. Когато у читателя се породи въпросът - защо си го написал тогава - Чоран отговаря така: защото отидох в Париж като един жалък провинциалист и се заинатих да докажа на французите, че мога да пиша на по-добър френски от тях. Ни повече, ни по-малко.
Признанието на Чоран има терапевтичен ефект не само заради своята простота и искреност, а главно защото поставя цялата бляскава, културна, цивилизована трансцедентност на всичките му текстове в подчинено положение спрямо примитивните инстинкти на румънския "овчар". Това признание е свидетелство, че културното "кълчотене", в което отдавна е изпаднала западната цивилизация, има за основание я някой провинциален комплекс, я мания за величие, я някоя друга съвсем фасулска работа, която се опитва да се представи за каквото не е.
Чоран е един от големите диагностици на това "кълчотене". Попаднал в задънената улица на изтощеното и изхабено западно светоусещане, извървял тази улица докрай, той, както и много други, погледнал на Изток. За Буда, примерно, той казва следното: бих приел с цялото си сърце неговото учение, ако не беше частта за преражданията. Интересно дали е търсил при Лао Дзъ и какво би казал за неговото: "Мъдрецът върви след всички, и за това е пред всички."

Людмил Тодоров