Соната,
изсвирена сантиментално
и майсторски


След дългогодишна раздяла известната пианистка Шарлота се връща у дома и се среща с дъщеря си Ева. След дългогодишна раздяла с българската театрална сцена режисьорът Младен Киселов се връща на нея и се среща отново с публиката й.
В представлението си "Есенна соната" от Бергман той среща майката с дъщерите й - Ева и Хелена - и с пастора Виктор, за да покаже как и най-близките трудно намират думите, които изразяват чувствата им, как все така между тях, въпреки всичко, което ги свързва, лежат бездни. "Аз виждам как тя страда и не знам как да й помогна", казва пасторът Виктор (прецизно изпълнение на Атанас Атанасов). Пак в неговото мълчаливо присъствие се е утаил и четливият му отговор: "милосърдие" - само то би могло да помогне на хората да се вслушат в думите на приживяванията и гласа на емоциите на другия (ближния). Това е отговорът, до който достига и Ева (Жорета Николова), разгърнат в оптимистичния патос от думите й на финала: "Дано не е късно." И тъй като темата за трудното разбирателство и съжителство е основна в спектакъла, режисьорът се е погрижил за по-лесното разбирателство с публиката - взаимоотношенията между действащите на сцената лица да са ясни и безусловно разбираеми за нея.
Безусловната яснота и простота на жеста, думата, емоцията, плача, присъщи на един прозрачен, "олекотен" откъм сложна изпълнителска партитура психологически театър, позволяват на зрителя без усилие да следи психологическия анализ на режисьора в точното изпълнение на актьорите (особено на Жорета Николова и Илка Зафирова) и да "прочете" отговора на поставения в началото на представлението въпрос. В този смисъл съвсем не му е нужно да познава нито филма (филмите) на Бергман, нито да ги сравнява със спектакъла. А и дори да ги познава, подобен сценичен подход към филмовия сценарий на Бергман му предлага да остави своето знание да си почива; предлага му различни и категорично приложени на сцената правила.
Чувствата и настроенията в тази семейна драма се изливат сякаш спонтанно, неудържани от твърдия контур на формата. "Между сантименталност и емоционалност лежи цяла пропаст" - казва Шарлота (Илка Зафирова) на Ева по повод изсвирения от нея прелюд на Шопен. В представлението сантименталността очевидно е по-важната и ако се вслушаме в коментара на Виктор (най-важната може би фигура в спектакъла - тази на "протагониста"), то е защото подобно изпълнение е по-лично. Представлението поема риска да разтвори чувствата във викове и да потопи дълбоките емоции в сълзи. Българският зрител не е виждал толкова ясно и еднозначно изразени чувства и толкова много плач на театралната сцена. Но не е виждал (отдавна) и така висококултурен сантименталистки психологически театър, в който ерудицията и познанието се инфилтрират в прост и ясен театрален жест, зададен от режисьора и безукорно възпроизведен от актьорите. За европейския театрален зрител подобен театрален подход не е съвсем привичен.
Накрая Шарлота си тръгва, оставяйки Ева, твърдо решена да търси път към нея, в очакване на друга, различна среща. След премиерата режисьорът си тръгна, оставяйки публиката твърдо решена да дочака друга, различна среща.

Виолета Дечева


















Реплика
от ложата

Есенна соната от Ингмар Бергман, Театър 199, режисьор Младен Киселов, сценография Вечеслав Парапанов, превод Васа Ганчева, изпълнители: Илка Зафирова, Жорета Николова, Атанас Атанасов, Йоана Буковска.
Премиера -
12 януари 2001