Пренапрягане

Пушилката, завихрила се около документалния филм за ехидно наречения някога "възродителен процес" с автор Татяна Ваксберг "Технология на злото", я принуди да заяви, че го спира от разпространение. Дори някой да е искал да го разпространява, актът е закъснял: с творбата й беше вече (зло)употребено; тя вече се беше превърнала в (и все още е) аргумент от политическия дебат, който измести на заден план и разобличителния патос, и репортерските находки, и веритативните й достойнства и пропуски. Дори и да не е бил замислен така, филмът бе провидян като политическа поръчка, обслужващ едни за сметка на други (така го интерпретира и Явор Дачков в предаването "Гласове", когато на два пъти се опита да хлъзне Татяна Ваксберг по плоскостта на политико-коментарната манипулация); и това провиждане говори красноречиво доколко настоящето е станало диктатор на всяко наше възприятие: ние сякаш не сме способни да разсъждаваме извън тесничките рамки на злободневието, единствено ръководещо ума ни. Което пролича не само в партийните реакции спрямо филма, но и в медийните - повече страстни, отколкото безпристрастни.
Всъщност тая бурност на емоциите показа, че случилото се през 80-те години на миналия век в България продължава да бъде една от незарасналите рани (извинете ме за клишето, но тия словесни блудкавости имат невероятното качество да изказват най-точно и разбираемо социалните и личностовите състояния) на българското съзнание. Обществото ни, за жалост, все още не се е освободило от кошмарите на онова печално десетилетие, когато малцина българи само се осмелиха да протестират срещу вандалския акт. А не се е освободило, защото мълчи за обстоятелството, че по някакъв начин в кръстоносния асимилационен поход участваше по-голямата част от него (помните ли, например, че в т. нар. "смесени райони" се изпращаха със завидни заплати учители от други части на страната, за да вливат ум и разум в главите на малчуганите с непокорни майки и бащи? Моите родители също се възползваха от тази "държавна политика" и учителстваха близо 3 години в село Вокил, Силистренско. И колко още други срамни неща...) Ако филмът и въобще събитията от онова време трябва да бъдат дебатирани, както заръча Иван Костов, то е точно в тази, а не в указаната от него посока: доколко българите като свидетели-участници също са допринесли за зверствата на, няма съмнение, една безчовечна и безскрупулна тоталитарно-властова машина. Палеонтологията на вината, която днес сме заровили като динозавърски кости, трябва най-сетне да излезе на повърхността и да се превърне в археология (в смисъла на Фуко): проучване на разривите, откъснали поведението на българина от поведението на гражданина.
Меракът за отместване на дебата сочи, че още с появата си филмът "Технология на злото" бе впрегнат/пренапрегнат в каруцата на политическата борба, не в служба на истината. Дискусията се разплиска около ролята на ДПС и неговите партийни ходове, вместо да се съсредоточи върху покаянието, което българите дължим на нашите турски съграждани. (Не е ли част от това изтласкване и днес запазващата се българска резервираност да се гласува за ДПС въпреки многократните опити на нейното ръководство да излезе от етническите си граници? И въпреки почти всеобщото убеждение, че Ахмед Доган е един от най-качествените български политици?) На светло чак се измъкна единственият останал обвиняем по процеса - бившият министър-председател Георги Атанасов, за да изложи своите "некои съображения", че сега не му било времето да се разбутват "мръсните ризи" на ония години. Така, вместо да "изпише вежди", Татяна Ваксберг "извади очи": филмът й бе прочетен предизборно, не пречистващо (и с това "петно" оттук нататък той все ще си върви), което донякъде и обяснява показването му по БНТ в най-гледаното време. А това за сетен път ни заяви, че в България телевизията е за политическа, не за обществена употреба. Едно скръбно, жалко, но и добре познато разкриване, което властта вече дори не се опитва да прикрива.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин