Пясъчни сънища ни пожела в края на хипнотичния си арт-сеанс магът Ференц Цако, който демонстрира пред шашардисаната публика в Дома на киното (правостоящите бяха повече от седналите) как се създават само с пръсти и досущ като Твореца горе, драми и комедии от пясък и пластилин. Действото, уникално за българския културен пейзаж, се състоя на 15 януари 2001 и всъщност представляваше жива демонстрация на създаването на анимационен филм, с пряко наблюдение на творческия процес. Иначе казано - открита художествена лаборатория, в която бяха събрани Художникът с неговия инструментариум (просветка, върху която се разполага материалът), вертикално фиксирана камера, екран и публика. Свърза ги актът на сътворяването. В полумрака наведеният над ефимерните си творения 50-годишен Цако наистина приличаше на Създателя - строго-съсредоточен и безкрайно забавляващ се. Ръцете му с божествена лекота правеха и разваляха, за да направят отново, фази от живота - конкретни и смешни, абстрактни и метафорични, натуралистични и сюрреалистични графични картини, раздвижени от виртуозна "технология на импровизацията". Унили зимни пейзажи с леко докосване ставаха женски лица, които пък метаморфозираха в мъжки и така до безкрай; младо нежно лице за мигове се преобразяваше в старческо; Адам и Ева, разказани гениално с пясък - изникваха от хаоса и се връщаха в него ("Защото пръст си и в пръст ще се върнеш", Бит. 3:19)...
Но това нестандартно "шоу" предложи и чисто забавление с филмите на Цако, получили над 20 награди от всички възможни световни фестивали: Анеси, Кан, Оберхаузен, Краков, Сан Франциско, Упсала, плюс номинация за "Оскар". Видяхме философски притчи като "Ad Astra" (1982), "Ab Ovo" (1987), автобиографичната пясъчна импресия "Пепел" (1994), както и сатиричните пластилинови миниатюри "Автоизтезание" (1982) и два епизода от тв-сериала за смешното човече Зено: "Зено и новините" и "Зено е болен". За съжаление, техниката не беше на нивото на "занаятчийските" умения на Цако и не позволи да се видят най-новите му филми "Лабиринт" (1999) и "Визия" (2000). А за цялото това необикновено преживяване трябва специално да благодарим на неуморимия г-н Дьорд Сонди, директор на Унгарския културен институт в София.

Боряна Матеева