Партиите пак са тук, а къде са гражданите
Заченатият лично от министър-председателя публичен дебат по темата за "възродителния процес" започна да отшумява, без да се е състоял. Останаха само дрипите от спуканите пропагандни балони и задушливата партийна воня около документалния филм на талантливата журналистка Татяна Ваксберг. Филм, чиято илюзорна независимост бе погребана още по време на двете му премиери: публичната, в Дома на киното, почетена лично от Иван Костов и цялата му "преторианска гвардия", и телевизионната, в сакралния час "осем и половина", известен повече като "телевизионното време на Светия Държавен Синод (СДС)". Предполагам, че не само децата, но дори и членовете на НСРТ вече са убедени, че при инфантилната ни демокрация всеки документален кадър, излъчен от БНТ в този отрязък от време, е неделима част от партийната пропаганда на мнозинството...
Колкото и да се самобичуваме, че "София не е Прага", апатията на гражданското ни общество продължава да е потресаваща. Докога ще допускаме дискусиите по най-значимите политико-социални, културни и исторически проблеми да стартират винаги и единствено по поръчка на управляващата партия, с избрани от нея модератори, клакьори и подходящ политически момент и с извоювано чрез нейната поддръжка финансиране? Няма ли най-сетне някой от "знаещите" непартийни хора да скочи срещу режисираните дебати и манипулативните партийни версии и да защити независимата изследователска етика, гражданската позиция и обективната истина?
Къде са в конкретния случай с "възродителния процес" изявените ни историци, балканисти и османисти? Няма ли някой от тях или от по-младите им колеги да намери смелост и да опише с "дела и документи" "Лисенковщината", с която водещите научни звена в България обслужваха отдел "Идеологически" на ЦК на БКП в борбата му срещу "турското национално съзнание"?
Къде са прословутите деполитизирани "кариерни дипломати", които опищяха света за уволненията си? Кой от тях или от новата "млада гвардия" на българската дипломация ще разкрие срамните подробности за дейността на създадената през 1985 г. в МВнР "оперативна група за противодействие на антибългарската дейност по повод възродителния процес", в която участваха десетки дипломати от всички структури на дипломатическото ни ведомство в тясна координация с Държавна сигурност?
Къде са "мумифицираните идоли" на телевизионната ни журналистика и публицистика, които все още не слизат от екран, и техните достойни ученици? Защо БНТ не покаже точно в "осем и половина" слугинските си документални кадри и коментари от т.нар. "голяма екскурзия", и то "с гласове и мелодии, които помним"?
Къде са духовните водачи на мюсюлманите от края на 80-те години, които са обществено и политически активни и до ден днешен? Защо Главно мюфтийство не отвори собствените си архиви и не направи обществено достояние лъжливите информации за свободата на мюсюлманското вероизповедание, изготвяни за чуждите посолства по поръчка на външно министерство и тогавашния "комитет по въпросите на Българската православна църква и на религиозните култове"?
Защо мълчат всичките тези люде? Нали отдавна са си хвърлили партийните билети, ако са ги имали, и най-късно от 1997 г. са в лагера на "демокрацията". Затова и мълчат! Защото и днес продължават да обслужват управляващите, най-малкото с гузните си съвести или с гражданската си импотентност.
Ако искаме наистина заедно да потърсим обективните научни заключения и обществения катарзис по темата за геноцида срещу българските турци в края на комунистическия режим, то изследванията и дебатите по този толкова болезнен проблем трябва да са на първо място независими от държавни институции, политически партии и партийно-държавно финансиране. Нещо повече, те трябва да бъдат част от един наистина граждански, принципно нов и разкрепостен културно-исторически анализ на мултиетническото общество на Балканите още от времето на Османската империя. Развитието на многовековното, толерантно и взаимноизгодно съжителство между българския и турски етноси, между християнската и мюсюлманската религии и оформянето на общи културни, икономически, социални и чисто битови традиции, независимо от държавния суверенитет и политика, представляват на практика една неизследвана тема, заобикаляна, игнорирана, манипулирана и фалшифицирана от българската държава и обслужващите я научни кръгове. Днес обаче тя има общоевропейски измерения и съвсем друго обществено звучене, което прави престъплението "възродителен процес" още по-гнусно.
В този дух великолепният труд на Атанас Славов "Клуцохорската книга-муска от 1859 г.", свален от печат от Издателството на БАН през 1967 г. и издаден едва сега, в края на 2000 г. от дружество "Гражданин" и академичното издателство "Проф. Марин Дринов", идва точно навреме за темата, която обсъждаме. От днешна гледна точка като характерен документ на късната апокрифна традиция в България, този труд е изключително важен исторически източник за някои основни ценности на българо-турското съжителство в Сливенския регион: отсъствие на етнически антагонизъм; взаимно проникване на фолклорни елементи в наследството на българския и турски етноси; религиозна толерантност между обикновените българи и турци в началото на Възраждането; елементи на двуезичност на населението от подбалканските полета; съществуване на общи народностно литературни връзки между българи и турци. И още нещо - от работата си в "Гласът на Америка" Атанас Славов разполага в архива си с великолепни интервюта по повод "възродителния процес". Особено интересен от изследователска гледна точка е разговорът му с видния османист проф. Иналджик от Чикагския университет, който споделя крайно интересни научни данни за заселването на турците на Балканите през различните исторически периоди.
Не споменавам името на Атанас Славов, за да му правя реклама, от която той едва ли се нуждае. Просто с този пример бих желал да подчертая, че за един нов и пречистващ прочит на историята са нужни личности с нестандартно мислене и творчество, незадръстени от клишетата на държавната политика и тинята на дребните балкански национализми. Нужни са не партийни монолози, а отворен, пълноценен и научно обоснован диалог между българи и турци, между различните субекти на мултикултурното ни гражданско общество. Но преди всичко е нужно да открием независимите граждани. По какво ще ги познаем ли? Признаците сигурно са много и различни, но има и един общ - че не ги показват по правителствената телевизия в "осем и половина".
Ще си позволя да завърша предизвиканите си размисли с едно носталгично отклонение. През 1987 г. публикувах първия си остро критичен публицистичен материал точно в "Култура". Поради обременеността си от политиката през последните десет години дълго мислих на кой вестник да предложа сегашния си текст, за да звучи като независимо лично мнение, а не като партийна позиция. Предполагам, че няма да изненадам никого с откритието си, че днес, петнадесет години след 1987 г., отново "Култура" е едва ли не единствената независима публична трибуна. Всяко друго печатно издание е свързано или с някоя политическа партия или фракция, или с нечий "приятелски кръг" и икономическа групировка. За екипа на "Култура" независимата гражданска позиция е върховно творческо постижение, но на печалния фон на цялостното състояние на свободните ни медии тя звучи като в театър на абсурда...

Аспарух Панов