Евреите по българските земи
През последните 50 години се случиха три неща, които промениха дългата двойственост на еврейското съществуване: първо, създаде се Еврейската държава, с което възникна напълно нова ситуация за разпръснатите по цял свят евреи; второ, оцелелите от Холокоста успяха да се отдалечат от собствените си преживявания и да ги разкажат, с което нарушиха мълчанието и превърнаха травматизма от лична болка в част от човешката история; и трето, с разпадането на двуполюсния модел за евреите от бившите социалистически страни се появи възможността да напуснат държавите, които в продължение на десетилетия, под диктовката на Москва, бяха провеждали последователна антисемитска политика.
Какви следи остави всичко това върху българското еврейство? Има ли то собствена физиономия, която го отличава от мнозинството? Какво означава за българските евреи да бъдеш евреин след ерозията на десетилетното пребиваване в държава, която размиваше различията до хлъзгавите пластове на безличието? Какви са междуетническите и политическите нагласи сред тази общност, какви са механизмите на етнификацията, какъв е нейният социално-демографски и социално-икономически профил?... На тези въпроси са потърсени отговори в изследването "Родова памет и историческа съдба на българските евреи", проведено на терен през 1998 г. върху представителна извадка от 1215 души от колектив в състав Живко Георгиев, Деян Кюранов, Красимир Кънев, Цветана Георгиева и Еми Барух. В следващите редове се съдържат извадки от наскоро появилата се книга с резултатите от изследването.1
Съдбата на българските евреи по време на Втората световна война представлява забележително изключение от трагедията, която сполетя еврейските общности в Стария континент. Беше извършен успешен опит да бъдат унизени гражданите от еврейски произход, но животът им бе запазен поради ред стечения на обстоятелствата, които са добре известни на съвременните историографи. Българските евреи не бяха непосредствени свидетели на начина, по който е била организирана и е функционирала машината за изтребление на хора; тяхната съпричастност към случилото се е по-скоро панорамна, отколкото парализираща. Това донякъде обяснява чувството им, че са част от едно цяло, но в известен смисъл "привилегирована" или "съхранена" негова част.2 В този смисъл темата за Холокоста, която за оцелелите евреи от Западна Европа е нещо като парола към обиталищата на болката, за българските евреи се оказа част от колективно преживяване, наблюдавано от дистанцията на една измамна сигурност. Това обяснява един от резултатите, получени в изследването: само 12% от всички запитани считат себе си за част от евреите изобщо, много повече (20%) са онези, които отговарят, че се чувстват преди всичко българи, а 49% заявяват, че общността, към която принадлежат, е тази на българските евреи. Другата причина, за да считат себе си като принадлежащи по-скоро към местната общност, отколкото към еврейската диаспора, е в изключително голямата степен на асимилация. 94% от всички анкетирани отговарят положително на въпроса допустими ли са бракове между хора с различни религии. Това обяснява абсолютния рекорд, който държи България по отношение броя на смесени бракове в сравнение с всички останали държави в света, в които има еврейски общности. (Според статистиката, с която разполага представителят на Еврейската агенция за България, 80-90 % от българските евреи са от смесени бракове. За Съединените американски щати този процент е 52 според статистиката на Световния еврейски конгрес.)
Темата за асимилацията е всъщност част или подтема на един много по-голям, бих казала фундаментален въпрос, имащ отношение към малцинствените общности и народи: кое превръща принадлежащите към отделна група индивиди в кохерентно цяло. Дали това е религията, системата от общоприети нравствени постулати и, ако е така, то към коя разновидност на юдаизма трябва да отнесем българските евреи? Дали това е традицията и ако това е така, кои от нишките, лъкатушили хилядолетия, са се запазили и кои са изчезнали? (Защото със сигурност това не е езикът - ако все пак откриваме някакви следи от judeo-espanol или ладино в интимното общуване на семействата от по-старото поколение, то при децата и внуците този маркер е напълно изчезнал.)
На въпроса "до каква степен познавате еврейската религия и традиции" само 6% от анкетираните отговарят "познавам ги много добре" (точно такъв е и процентът на анкетираните, които заявяват, че се молят редовно); близо половината (45%) ги познават слабо, а малко повече от една трета (36%) отговарят "донякъде". Като "дълбоко религиозни" определят себе си 2% от всички запитани, а на противоположната страна на симетричната скала - като "напълно нерелигиозни" - се разполагат 41%. Средните параметри - по-скоро религиозен (15%) и по-скоро нерелигиозен (43%) - категорично показват, че обликът на българското еврейство се създава от огромната част на нерелигиозните.3
Въпросът с религиозността е бил открай време част от вътрешноеврейския дебат за дефинициите на юдейството. От едната страна се нареждат привържениците на схващането, че юдаизмът е по-скоро конфесионална обособеност, отколкото народност, от другата страна са застъпниците на твърдението, че евреите са нация и това е първото, което трябва да се има предвид, когато се говори за еврейска принадлежност. Най-простото обяснение е свързано с това, че част от анкетираните не смятат, че евреин по религия и евреин по народност са напълно покриващи се понятия. Съществуват някои много интересни, макар и по някакъв начин заблуждаващи данни за националната идентификация на евреите именно в този контекст. Запитани към коя религия принадлежат, всички евреи по условие отговарят "еврейската". Когато ги питат за национална принадлежност, отговорът зависи както от степента на акултурация, така и от доминиращите обществени нагласи във вписващата среда. Данните от настоящото изследване, особено в онази негова част, която обхваща религиозността и спазването на еврейските традиции, дават основание да се говори за съществуващо разделение между поколенията вътре в общността. Два въпроса показват по безспорен начин тази разлика. Ето как сами определят дълбочината на своите познания за юдейска религия и традиция анкетираните: като изключим пенсионерите, най-високият процент на интервюирани, които казват, че познават много добре юдейската религия и традиция, както и съдържанието на свещените книги, са младите - до 18-годишна възраст; сред същата възрастова група процентът на молещите се е най-нисък, а процентът на спазващите кашрут е три пъти по-голям от общия процент за всички анкетирани. Няма противоречие в тези на пръв поглед разнопосочни сигнали. Те отразяват както общо ниската религиозност в страната и в общността, така и превесът, който тази група от анкетирани дава на единия от трите "задължителни" за желаещите да се придържат към традицията поведенски императива - специалните изисквания към храната и нейното приготовление, или т. нар. кашрут.4 В тази възрастова група е разположен и компактният масив - три пъти повече от общия процент за всички анкетирани! - на хора, които съобщават, че свободно говорят, четат и пишат на иврит. Всичко това - приближаването към традициите, желанието за овладяване на еврейската писмовност и изборът на среда за неформални контакти - говори еднозначно, че сме свидетели на начало на завръщане към юдаизма; процес, започнал сред младите в България след 1989 г., когато стана възможно да се възстанови в някаква степен организираният живот в общността.
Специално внимание заслужава въпросът, който изяснява отношението към обрязването - другият "задължителен" поведенски императив (на иврит: брит-мила, в буквален превод - словесен пакт [с Него]): процентът от анкетираните, които смятат, че трябва да се прилага обрязването, било задължително, било по желание, общо е 74%; само 8% смятат, че това не е необходимо, а 16% нямат мнение. Като се има предвид, че в продължение на повече от пет десетилетия в България не е имало равини, които да извършват обрязването, т.е традицията е била напълно изоставена, би могло да се очаква доста по-голяма степен на равнодушие към извършването на брит-мила. В този смисъл резултатите от изследването са донякъде изненадващи и говорят достатъчно категорично за желание за възстановяване на символите и ритуалите на юдейството, особено на онези от тях, които засягат сърцевината на личната идентификация и имат знаково значение за индивида. Нещо повече - именно този резултат подсказва, че не става дума за угодническо или конюнктурно примъкване към една общност, която за съвременното бедно българско еврейство е атрактивна с най-малкото две възможности - материалната подкрепа, получавана от американската благотворителна организация Джойнт, и стратегии за оцеляване в посока имиграция за Израел. Става въпрос за скрито, интимно, вглъбено и дълбоко лично усещане за принадлежност, което нито подлежи на афиширане, нито се остойностява по някакъв "комерсиален" признак. Доколко тази нагласа е нововъзникнала и доколко винаги е съществувала, е трудно да се установи от настоящото изследване. Със сигурност обаче, що се отнася до по-младата генерация, интересът, любопитството и знанията за еврейската религия и традиция, които се разполагат във ветрилото от одобрение до приложение, са резултат на еврейския "ренесанс", резултат са на съдържателните програми, които запълниха календара на живота в общността.
Няколко са показателите, които показват именно промяната, настъпила на еврейската улица след 10 ноември 1989 г. На въпроса откъде идват познанията ви за еврейската религия, зададен на онези от анкетираните, които са заявили, че имат такива познания, 45% от най-младата възрастова група отговарят "от лагери и семинари", докато 62% от техните родители отговарят "от книги"...
Към общата тема за традициите, която трудно може да бъде разглеждана напълно изолирано от формалната връзка, съществуваща между моралната и религиозната система на юдаизма, ни отвеждат две групи въпроси: онези, които обхващат вътрешно-семейните отношения, и онези, които обхващат позиционирането на отделния индивид към общността. На въпроса "Колко назад във времето познавате семейната си история?", 40% от анкетираните отговарят - две поколения назад, 20% - три поколения назад, а 10% съобщават, че познават семейната си история повече от три поколения. Това потвърждава наблюденията, извършвани във всички еврейски общности (при това не само през втората половина на века), според които семейството заема особено място в ценностната система на евреите не само защото е основният носител на традицията, на етническото наследство и култура, не само защото е най-значимото ядро за съхранение на еврейското самосъзнание, но и защото само по себе си олицетворява печеливша стратегия за оцеляване на индивида в диаспората.
Особено място за всички евреи от диаспората заема държавата Израел. Тя е от централно значение за всички хора с еврейско самосъзнание, като отношението към нея (още преди провъзгласяването на независимостта на Израел) разделя не само не-евреите, но и самите евреи. Българските евреи не правят изключение. По твърде различен начин от останалите европейски еврейски общности обаче минава "разделителната линия" сред българските евреи. За да разберем отликите, нека си спомним, първо, че тази общност е характерна с твърде ниска религиозност и е с незавидно материално положение, и второ, да се опитаме да сравним кое е водещото в конституирането на еврейските общности в различните части на Европа, като приемем разделението с цялата условност на предлаганата типология. Докато в останалите централноевропейски страни евреите се делят по много признаци: произход (ашкеназим, сефарадим); религия (крайно религиозни, умерени, либерални); език (идишисти, хебраисти); политическа ориентация (с дясна насоченост, центристи, социалисти); позиции по отношение на Палестина (ционисти, интеграционисти, ортодоксални) и всички техни разновидности, в българските земи липсва това разнообразие. Българските евреи са сефарадски евреи. Те са потомци на бежанците, които напускат Иберийския полуостров след едикта на Изабела Кастилска и Фернандо Арагонски (1492) за експулсирането на всички евреи от Испания. Тук не са се водили фундаментални теологични спорове, не са съществували влиятелни талмудистки школи, което е друго обяснение на вече засегнатия въпрос за липсата на религиозност сред днешните български евреи. Вчерашните български евреи са говорили judeo-espanol или ладино, език, който мнозина са считали за примитивен, битов и който сега е просто част от еврейския фамилен фолклор. И в България, както и в Централна Европа, отношението към иврита еволюира с годините: от език, предназначен само за четене на свещените книги, само за общуване с Бога, той се превръща в третия чужд език, който се изучава от евреите в диаспората. Това се отнася и за най-младото поколение в България, показател, на който вече се спрях по-горе. (След английския и руския, в категорията "езици, които владеете писмено и говоримо", на трето място, заедно с немския и френския, те посочват иврит.) Тази езикова ориентация се явява функция на може би най-забележителното еврейско постижение през отиващия си век - превръщането на един език, считан в продължение на столетия за мъртъв, в живо средство за комуникация, в официален език на модерна държава, със свой жаргон и своя компютърна и политическа лексика.
Когато се опитваме да разчетем днешното отношение на евреите към държавата Израел, трябва да имаме предвид всичко изброено дотук, защото - било като въобразен или като реален изход - пътят към обетованата земя бива "извървяван" многократно във всички семейни разговори и се съдържа в магическото заклинание "Догодина в Ерусалим!", с което завършва всяка пасхална вечеря. Това е особен ключ, който може да ни помогне да разберем докъде назад стига родовата памет и с какви надежди е натоварена историческата съдба на българските евреи. Най-накрая бих искала да обърна внимание и върху някои индикатори, които говорят за субективното усещане на анкетираните относно наличието или липсата на антисемитизъм в България. 16 % от запитаните отговарят, че антиеврейските настроения в България се засилват, 40% - че отслабват, а 43% констатират, че няма промяна, което, общо взето, говори за латентна, но нарастваща тревога, особено ако тълкуваме отговора "няма промяна" като израз по-скоро на негативна, отколкото на позитивна тенденция. Този отговор има отношение - без то да е определящо - и към общата нагласа на българските евреи за бъдещето. 62% от анкетираните вярват, че след 30 години светът ще е много по-добър и спокоен, отколкото е сега; близо една четвърт от всички запитани обаче смятат, че след 30 години светът ще е много по-тревожен, отколкото е сега; като се има предвид, че българските евреи така или иначе са част от едно характерно със своята жизнеустойчивост, способност за мобилизация и мощна резистентност племе, този резултат може да се определи като по-скоро песимистичен. Което се обяснява както с общия икономически упадък на вписващата среда, така и с демографските характеристики на общността. Една общност, която след 30 години фактически ще отсъства от балканската палитра на малцинствата. И за нея ще се съди по някакви изследвания, направени в миналото.

Еми Барух


Еми Барух е журналист, много от нейните текстове са публикувани във в. "Култура"; в последните години е политически коментатор на радио "Дойче Веле", което миналата година издаде две нейни книги: "Споделеното и премълчаното - 10 интервюта, 10 години след 10 ноември" и "Отвъд утопиите: България, Балканите, Европа - визии за следващото десетилетие".
Родова памет и историческа съдба


































1 Judaica Bulgarica, Евреите по българските земи: Родова памет и историческа съдба, съставител и редактор Еми Барух, издава Международният център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия с подкрепата на Фондация "Отворено общество", С. 2000







2 През 1934 година в България живеят 6 077 939 души; от тях 48 398, или 0.80%, са евреи (Статистически годишник, бр.27: 1935, 14-25). През 1949 г. в България остават 9926 евреи. (Б.Василева. "Евреите...":125)























































3 Според Максим Коен, ръководител на мастерска програма по Еврейска философия и мироглед към Нов български университет, информацията относно дела на хората, които определят себе си като дълбоко религиозни, не би трябвало да се възприема като напълно достоверна, тъй като, от една страна, не са редки случаите, когато в синагогата поради липса на минян (изискуемият се минимален брой от 10 молещи се) не е възможно да започне неделната молитва, а от друга страна, наблюденията сред българските евреи в Израел доказват категорично, че в средите на религиозните, макар и след толкова много изселнически вълни, няма нито един евреин от български произход. Тези данни от изследването повдигат друг съществен въпрос - за мотивите, накарали тази част от респондентите да афишират своята религиозност, мотиви, съобразени най-вероятно с променената конюнктура вътре и вън от общността.














4 Кашрута е система от много сериозен санитарно-ветеринарен контрол на храната, подробно описан в Тората, свързан с протеините и стомашните сокове, които се отделят за разграждането на млечните и местните хранителни продукти. Неговото стриктно спазване в българското всекидневие, особено когато става дума за евреи, които живеят в общо домакинство с хора, които нямат отношение към този хранителен режим, практически е невъзможно. Сред еврейските среди се говори за "побългарен вариант" на кашрута, което трябва да се възприема по-скоро като знакова отлика, отколкото като спазване на религиозните норми. Както отбелязва Максим Коен, в САЩ има 4 милиона души, които консумират само кашерна храна и правят това не по религиозни причини, и едва милион и половина евреи, които спазват кашрута заради зачитане на юдейската религия.