Жорета Николова
като антична категория
"Есенна соната" на Ингмар Бергман и Младен Киселов в Tеатър 199 случи нещо в българския театър. Знаменателно. Важно. Самотно.
Роди актриса, която не би посрамила майка си, Иван Станев, Иван Добчев и Маргарита Младенова, ако би работила с хора като Бергман, Антониони, Триер, Кешловски. За съжаление - от гледна точка на кариерата й - това едва ли ще й се случи в този живот. За радост - от наша гледна точка - тя е Жорета Николова и ще си остане тук. (Където наскоро яко се изложи при Иглика Трифонова, но филмът е толкова безсмислен, че все едно не сме го/я гледали.)
Прероди се в цялата си невинност, необремененост от чужди грехове и жалки профанации, в цялото си кристално могъщество оплесканото с безбройни лекета понятие "психологически театър". Последни спомени за реален такъв - "Чинцано" на Маргарита Младенова и "Вуйчо Ваньо" на Иван Добчев. Оперативно наричам този театър "хиперпсихологически": всичко е като в живота - но много "по-" - по-наситено, по-концентрирано, по-дестилирано, по-обемно, по-дълбинно. За онези, които изпадат в погнуса, чуят ли "психологически", бих припомнила, че психологията е наука, която изследва човека и реакциите му във взаимоотношения. Какво те разбират под психологически, си е техен проблем. Също така мисля, че споменатите два спектакъла, както и "Есенна соната", дълбоко биха възрадвали Константин Сергеевич Станиславски, поне онзи, когото аз разчитам в страниците му.
Прероди се големият женски образ - след Медея на Цветана Манева и Любен Гройс, в българския театър такава женска роля не е правена. Заявявам го убедено и без никакви презастраховки за субективност. (Ще ми е интересно да бъда опровергана). Глупаво е да обяснявам, че говоря не за потенциал, а за постижение/откровение/звезден миг. Актьорската съдба, както всички знаем, а най-горчиво знаят актьорите, е функция освен на небесна целувка, но и на шанс-среща с Образа и Режисьора. Пожелавам този планетарен мизансцен на всички одарени наши актриси, а в тройна мяра на Снежина Петрова, Вяра Коларова, Мартина Вачкова, Ванча Дойчева, Катя Паскалева, Ирина Танева, Мая Новоселска, Мария Каварджикова, Пламена Гетова, Светлана Янчева, Цветана Манева, Бойка Велкова, Невена Мандаджиева, към които съм художествено пристрастена и никоя тяхна несполука не може да ме излекува.

Текстът на Бергман има няколко родилни белега, встрани от мода и тенденции, които го заковават за вечни времена в клас А на драматургията. Набързо казано, "Есенна соната" е класически образец на:
- архетипни образи и стълкновения;
- античен мащаб на страсти и личности;
- безпощадна любов към истината/истините за природата на човека и природата на чувствата му;
- воля за обич=прошка въпреки тази истина;
- безусловна вяра в смисъла на изговарянето й/общуването.
Младен Киселов не се занимава с нищо повече от това, което се съдържа в пиесата. Жестокостта му към персонажите - тоест към себе си и към нас - не отстъпва на Бергмановата. Тя е също тъй крайна, отвъдгранична, дефинитивна и безкомпромисна. Тези две жени - Ева и Шарлота - са живели една до друга, без да са позволили нито за миг общение на духовете си. Затискали с мълчание всяка своите недостизи в продължение на векове, те са натрупали канари от гняв, обида и отхвърленост, но идва миг - и с този миг се занимава пиесата - когато вече не може така. И не бива! - твърдят авторите. За кога отлагаме часа на истинското говорене, онова извън фактите, случките, бита и глупостите. То трябва да се състои. Защото иначе веригата ще продължи безкрайно. Бергман със самочувствието на Бог, демиург, което всеки белязан за изкуство има, отказва правото на продължение на рода Андерграст - Ева е загубила сина си, Хелена никога няма да има такъв. Неспособността за истинско говорене, за същинска близост, за коитус на анимите и анимусите, трябва да бъде наказана, прекратена. Нужна е катастрофа и оздравяване. Нужна е воля да се премине през чистилището на казването - стига дърдорене и самота. Самотата не е екзистенциална, самотата е кладенец, в който се давим по собствен избор. Не за нея сме родени. Лишената от обич Шарлота става музикален гений - в паралелната реалност на изкуството успява да оцелее по единствено възможния начин - бляскави вечери, угоена суета и умряло от глад врабче на мястото на сърцето. Този инвалид ще се възпроизведе в два други инвалида - Хелене физически, Ева - емоционален. Ева от своя страна ще завлече своя Виктор в пустинята на безчувствата, точно както Шарлота е завлякла своя Йозеф. Да си обичан, дори тъй докрайно, никак не стига. Ти трябва да си позволиш да обичаш - себе си и друг. Както ги наредих, дано не ви заблудя - в спектакъла няма никакво морализаторство, там има всичко друго, но не тезисност, поучаване или назидание.
Спектакълът е силен. Бих казала, прекалено силен. И аз се включих в хора на хлипащите. Това е колкото добре, толкова и зле. Освен на състоянието на нервните ни системи, това се дължи и на природата на внушението, което това представление постига. То е повече сантиментално, отколкото трагическо. Тук е моят основен недостиг. Първата част е брилянтна. Като решение, като партитура на образите, като сложност на задачите - конгениални на тази структура са изпълненията на Жорета и на Атанас, макар и антиподни като чувственост на изказа.
Неговият Виктор обожава достойно (задача трудна, откъдето и да я погледнеш), обича и подкрепя тихо, уважава влюбено и разказва с преглътнато страдание. Отново, както в годините след Лоренцачо, Атанас Атанасов не си позволява страст, не позволява и за миг да надникнем в тайните на аз-а му. Образът на пастора не бива ощетен от това. Аз, обаче, продължавам да очаквам.
Компромисното изпълнение (а бих казала и разпределение, в което аз лично чета конюнктурно-касов избор) е на Йоана Буковска. Не че тя е фалшива или неспособна, но решението на образа й е обидно първосигнално, банално и буквално - да си изкривиш ръцете и краката и да пищиш е повече клинично, отколкото естетическо. Който е гледал "Идиотите" на Триер, съвсем добре ще ме разбере. Хелена е надеждата на Бергман. Чрез нея той не иска да ни плаши или погнусява - тя е по-малката злина, тя е пулсацията на душата, тя е алтернативата, както ослепелият Едип е истински зрящият. Не случайно тя, зачеркнатата от майка си, единствена й прощава. Подобното - в смисъл на ярка физическа недъгавост - решение на Хелена от едноименния филм не мисля, че влиза в противоречие със смисловия патос, вложен в този образ - там е кино, тук условността е друга. И буквалният наглед - битов, подробен, физиологичен и отблъскващ - може би работи за личното обогатяване на медийния продукт Йоана Буковска, но лишава цялото от важна противотежест в лицето на героинята й. Елементаризирането на Хелена, свеждането й до сгърчено телце в голяма степен съдейства за трудностите на това представление да се катапултира от селенията на мелодрамата (с дълбокото ми уважение към жанра) в селенията на трагедията, където са Жорета, Бергман и Киселов. И където това представление има потенциал да застане. Другият му проблем по посока на такава идентичност е в някаква славянско-американска прекомерност - прекомерност на емоциите, истеричност, силовост, патология на рисунъка, сърцераздирателност... Това недозирано изпускане на духа от бутилката - без тласъци и падове, без тишини, насичащи децибелите на омразата, без ледени висулки в потоците от тиня, което представлява втората част - внася в нощната сцена Шарлота-Ема нотки на скандал, а не апокалипсис, предшестващ катарзиса. Мисля, че всичко и всички биха спечелили от задържането на сълзата, от сподавянето на виенето, от прошепването на крясъка.
Големият ми проблем в това представление е поверяването на Шарлота на Илка Зафирова. Няма да обяснявам колко и къде я харесвам. Тя прави всичко, което може и вероятно й се изисква - влага професионализъм, вяра и дисциплина - но аз не й вярвам. Не й вярвам, че е аристократ, че обича музиката в себе си, а не себе си в музиката, че е гениален партньор на Шопен и Брамс, че е не по-малко жертва, отколкото Ева, че е звезда от ранг. Силните й сами по себе си сцени, особено в активния, безсловесен начин, по който слуша, отразява и реагира на обвиненията на Шарлота, не успяват да преборят общото комедийно, на места шаржиращо героинята си звучене. Тя става не царствено чудовище - виновно и невинно, а лековата, празноглава дама, суетна обикновена егоистка, някак небрежно пропуснала живота си, пътьом убила няколко души и разбрала за това току-що от разказа на дъщеря си. Това просто е абсурдно. Шарлота знае всичко, Шарлота играе поредния театър и последвалата прошка, която Ева успява да й даде в писмото си, не е следствие на евтините сценки на оправдание и разкаяние, а е въпреки тях - няма значение колко добър е отсрещният - прощаваме, за да оживеем. И прошката в случая е повече нравствено заклинание, отколкото епилог на случилото се.
Един сценичен миг ме потресе. Шарлота предлага шоколад на Ева, Ева й обяснява, че не тя, а Хелена е тази, която обича шоколад, и Илка Зафирова най-ежедневно, абсолютно битово й отговаря: "Толкова по-добре. Ще си остане за мен". Не може този гениален авторов код да се хвърли на боклука просто ей така! - Шарлота абсолютно е отписала болната си дъщеря, тя искрено не помни, че Хелена е в съседната стая. Колко роли предлагат такива вселени на своите актриси?
Свеждането на трагичния в природата си Бергманов образ на Шарлота до параметрите на провинциално величие прави задачата на Жорета Николова да изведе Ева в амфитеатъра на богоборчеството теоретически невъзможна. Но понякога се случва чудо. И сред бутафорната материална среда, сред пропукващите ток изкуствени материи на костюмите (ужасна халтура е работата на Вечеслав Парапанов в това представление), сред твърде много сълзи и прошумоляващ бит и илюстративност се ражда пред очите ни - миг след миг, поглед след поглед, звук след звук - една Ева - колкото монументална, толкова и дантелена. Френетичност, копнеж, боязън, буйство, примиреност, ярост, граничност, стъпкан еротизъм, призрачност, демонизъм и страст. Страст по страстта. Всичко това Жорета Николова замесва вещерски в калта на образа си, прибавя някакви, само ней известни, аромати и билета, разбърква ги с удивителен вкус, класа, истинност и мощ и превръща своята Ева от жена в категория. Успява да стори това в двубой с партньор от друг жанр. И ни потриса. Побеждава математиката ни, модерния ни страх от чувства, вечния ни свян от голотата на душите, инстинктивния ни ужас от среща с демоните в нас, генетичния ни бяг от лицата на истината.
Роди се трагичка.
Инстинктивна мъдрост, добър хороскоп, дар, важни хора и режисьори по пътя си, прецизирани ангажименти, години при брата или бащата на Бергман - Чехов, "Алхимия на скръбта", небесна помощ или черен труд - кое позволи на чудото да стане точно тук и сега, наема ли се някой да знае...
(Жорета ми е съкровено близка. Благодарна съм, че ми се случи ситуация, в която любовта към истината да е в такава хармония с любовта към Платон.)
След "Есенна соната" още по-силно вярвам, че всичко, което правим със себе си някъде, се вижда, пише и сумира и рано или късно плодовете му са в ръцете ни.
Също така вярвам, че простотиите, които актьорите играят през живота си, или ние, простосмъртните, извършваме на нашите сцени - по принуда или по избор, ако въобще са различни неща - полепват като ситен прах. И дори вътре да е бистро, прозрачно и девствено, това остава невидимо за жестоките очи на другите.
Представлението на "Есенна соната" е изключително начало - то пренася в новото хилядолетие надеждата, че където и да развява полите си изкуството, то не може в звездните си мигове да не се връща при началото и смисъла си - "живота на човешкия дух".

Аве Иванова


Аве Иванова е театровед по образование. "Некритик" на свободна практика.
(Едно нескромно твърдение)

Между емоционалност и сантименталност зее цяла пропаст. Прелюдът говори за скрито страдание, а не за фантасмагории. Трябва да го изпълняваш спокойно, с яснота и сдържаност. Температурата на творбата е висока, но изказът е мъжествено овладян.
Бергман чрез Шарлота