Sumposion или Античност
и хуманитаристика
Като участник в съставянето на този сборник ще си позволя да кажа няколко думи за темите, с които бяха свързани нашите текстове, а също и за това дали тези теми - които са достатъчно различни, за да не могат да бъдат обединени благодарение на даден лесно забележим признак - образуват някакво единство. Както твърдят и класическите гръцки мислители, красивото трябва непременно да бъде единно, а единството на едно нещо не може да се дължи само на името му. Това, че тези текстове са събрани заедно като части от една книга, все още не доказва нейното единство. Този въпрос, надявам се, оправдава и намерението ми да говоря за свързаността и допълването им.

1.

Повечето от тях обсъждат различни прояви на античната култура и това не е чудно, защото професор Богдан Богданов, комуто се посвещават, е специалист в тази област и там са съсредоточени най-много от академичните му трудове: такава е и подготовката на тези, които се заехме с изработването на сборника. Но все пак в текстовете се виждат подходи, сочещи към различни дисциплини от науката за античността и - на което ще обърна повече внимание - към различни възгледи за смисъла на заниманията с античното наследство.
Най-напред, ние виждаме текстове, дело на наши видни учени, които са изпълнени с висока техническа прецизност и академична пестеливост. Те са сравнително кратки - рядко някой от тях надхвърля 4-5 страници - и имат вида на класически научни съобщения. Те са образци на учено занимание с детайли: многословието и склонността към едри обобщения са им чужди. Изпълнението им свидетелства за висша професионална компетентност и многогодишна академична практика. Така изглеждат - поне на мен - текстовете на уважаваните наши учители и колеги доц. Анна Николова, проф. Александър Фол, проф. Димитър Бояджиев, доц. Петър Димитров. Към тях бих добавил и името на доц. Сергей Игнатов, чието изследване, макар и насочено към проблем от областта на египтологията, е носител на същите качества и настроение. Този жанр на хуманитаристиката получава своята енергия - както понякога е казвал и проф. Богданов - от убеждението, че заниманието с наука е нещо полезно и достойно, и тези негови качества са толкова сигурни, че не е нужно да бъдат специално аргументирани.
На второ място, в сборника са налице текстове, които също са обърнати към античността, и по-точно към литературата й, но те се заемат с непосредствения си предмет по различен начин. Това са размисли, посветени на превода на старогръцката поезия на български език, и преди всичко на това, че преводът предлага на днешния си читател не някакъв "близък" или "адекватен" образ на античния текст и дори не точния смисъл на отделните му части, а само такъв, какъвто "именно този" преводач е приел за верен. Оказва се, че всеки отделен превод, дори и най-добросъвестно и професионално изпълненият, е спорен и твърде авторизиран; следователно представата за стила и духа на античния текст зависи твърде много от човека, който се е заел да го преведе. Това се твърди в изследванията на колегите Доротея Табакова и доц. Мирена Славова. Основният проблем, върху който те размишляват, е как и доколко античното слово е разбираемо за нас, специалистите. Значи, заниманията ни с тази наука са просто опити за разбиране, чийто успех е несигурен. Все пак в техните изследвания се усеща и оптимизъм, който, изглежда, се дължи на убеждението, изказано от Аристотел със следните думи: "Взети поотделно, те (изследователите) казват малко или нищо, но когато се събере знанието на всички, тогава вече се постига нещо значително" (Метафизика, 993b 2-4).
Този вид безпокойство и надежда като че ли отсъстват в третата група текстове, за които ще говоря. Авторите им отбягват заниманията с детайли, но и не проблематизират така явно несигурността на интерпретацията. Те се заемат с изследване - и конструиране - на системното в античната култура. Кои са главните модуси, в които съществува тази култура? Ние ги разглеждаме като нейни организиращи принципи и същевременно ги ползваме като категории в собствения си изследователски метод. Статиите, които имам предвид, са опити за теория на културата и словесния текст, които, за да бъдат проведени, трябва да изоставят безпокойствата около трудностите на интерпретацията и да приемат, че вярната представа за този далечен свят е възможна и доказуема. Същевременно тези текстове се отказват от добросъвестното и сякаш аристократично внимание към детайла: те се съмняват в ценността на простото натрупване на знания за отделното, а намират опора в общия поглед към своя предмет - защото общото, макар и невидимо, им изглежда по-реално. Това откривам в текстовете на колегите ми д-р Виолета Герджикова, д-р Анастас Герджиков и Невена Панова, а също и на доц. Цвете Лазова. В този преглед на различни възгледи за стойността на науката за античността, въплътени в отделните изследвания, аз започнах от тези, които се опират на вярата, че тази дейност е полезна и достойна, и че малкият, но сигурен принос към изясняването на отделните прояви на тази култура е най-добрият път, по който ученият би вървял, за да изпълни своята мисия. Текстовете, с които продължихме, се съмняват в това по два начина. Едните от тях напомнят, че подходът на всеки отделен специалист - който е преди всичко интерпретатор - е определен от различни условия, някои от които не изглеждат свързани с професионалната му подготовка: така те посочват недостатъчността на всяко отделно изследване - недостатъчност, която засяга именно сигурността на резултатите и не следва от обхвата на материала, а от индивидуалната културност на учения. И все пак те приемат полезността на натрупването на изследвания за отделното. Други обаче не смятат това научно поведение за напълно задоволително, или поне не го избират за себе си, а търсят системното в античната култура и се стремят не просто към общо знание, но и към подобряване на метода.
Следващата група текстове се отделя от предишните по това, че техните автори са склонни да проблематизират самото предназначение на науката за античността. Възможно ли е натрупването - или пък организирането - на знания за даден предмет да бъде ценно само за себе си? Или пък ако подозираме, че то съществува заради нещо друго, можем ли да се откажем от размисъла за това "друго" и за начина, по който науката ни отвежда към него? И дали сме склонни да твърдим, че заниманията с наука, и то точно с тази наука, притежават някакви особени качества, благодарение на които този път към "другото" би трябвало да бъде предпочетен? Размисли за целта на науката за античността, както и за възможността тя да бъде заменена или обединена с друга дейност заради тази цел, се откриват в текстовете на доц. Лидия Денкова и доц. Мария Костова, а също и в моя - макар и той да е представен по-скоро като отзив за един от основните трудове на проф. Богданов ("Мит и литература 1").
Оттук ще премина към текстове, чиито автори ползват материала на античната култура, но при тях той не служи за развитие на науката за античността, а за проверка на възможностите на други хуманитарни науки. Не е чудно, че почти никой от колегите, за които ще си позволя да говоря нататък - изключение правят Йоана Сиракова и д-р Елия Маринова - не е специалист в дисциплина, участваща в науката за античността. Това ни напомня, че античността - за щастие - не може да бъде интересна единствено заради самата себе си, а че, като естествен източник на западната цивилизация, тя дава материал за размисъл на учени и интелектуалци с различна подготовка и професия. Сред тях има антрополози като д-р Орлин Тодоров или литературоведи като доц. Клео Протохристова и Дияна Николова, които изследват универсални културни символи и литературни жанрове чрез техните прояви в античната култура: но главното, към което техните занимания се стремят, би могло да бъде постигнато и с помощта на друг материал. По същия начин си служи с античния текст и колегата латинист Йоана Сиракова.
От друга страна, античното културно наследство може да се разглежда не просто като материал за изпробване на теоретични постройки, които не са свързани по необходимост с него, но също като елемент на по-късните форми на западната цивилизация. Не бихме отрекли, че то е действало като мощен източник на образци, определящи, да кажем, жанровете на словесността и рефлексията върху тях през следващите епохи. В тази посока са изследванията на доц. Мария Шнитер и д-р Боян Манчев.

2.

Сега вече ще се обърна и към приносите на онези наши колеги, които ни предложиха текстове, където не се използва античен материал и вниманието им е насочено към по-късното развитие на западната култура. Това не се дължи единствено на професионалната им подготовка: защото мнозина от тях вече имат значителни постижения в изследването на античното наследство. Това, че те предпочетоха да участват в сборника със студии върху друг материал, изглежда и като отговор на разностранните интереси на самия проф. Богданов. Ето как ние получихме исторически, филологически и културно-философски изследвания върху Средновековието и Ренесанса, които дължим на доц. Искра Христова, д-р Елия Маринова, д-р Кирил Павликянов и проф. Цочо Бояджиев.
Значителна част от нашите текстове влизат в диалог с наблюденията на проф. Богданов върху особеностите на новата българска култура. Някои от тях се занимават с въпроса за приемствеността между културата на България отпреди налагането на тоталитарния режим и днешната й ситуация. Дали наистина през изминалия половин век тя е била отклонена от естествения си път? Дали времето преди 1944 г. ни дава примери за културни стратегии, които можем и си заслужава да ползваме? Дали, най-сетне, достойнствата и недостатъците на нашата култура се дължат на някакъв неин устойчив характер, или пък на това, че по някакви други причини днес се възпроизвеждат модели на обществен живот, които са били налице още тогава? И дали днешната тема за приобщаването към западната цивилизованост се различава чувствително от онова, което се е мислело у нас по същия въпрос през първата половина на ХХ век? А какъв е материалът, който би ни помогнал да проследим достатъчно добре пътя на българската култура и на образованието у нас през изминалия век? Тези неща се обсъждат в текстовете на д-р Димка Гочева, Емил Ив. Димитров, доц. Иван Еленков и проф. Александър Шурбанов.
В сборника има и текстове, които не се спират на темата за традицията и нейното прекъсване, както и на по-общия въпрос за променливото и неизменното в новата българска култура. Вместо това те се занимават със съвременното или направо с "днешното". Това е един начин да се каже, че ние все пак не сме обречени от своето минало и че нашата съдба като интелектуалци и участници в създаването на културата не е предрешена от случилото се на предишните поколения. Тук имам предвид статиите на литературния критик Бойко Пенчев и на доц. Ангел Ангелов. Тази увереност в свободата на индивида и на днешния човек не е без връзка с избора на темата и на времето, към което бихме насочили нашето внимание. Тя зависи от - и определя - самата идея за съвременност, с която си служим. Наистина, ако сме склонни да предположим, че промените в нашия живот през последното десетилетие са пренебрежими и дори, че ситуацията тук не се различава значително от онова, което са виждали нашите предшественици преди сто години (което ще означава, че ние с тях принадлежим към почти едно и също време), тогава и увереността, че ние самите бихме допринесли за бърза и чувствителна промяна към по-добро, би изглеждала неоснователна.
Най-сетне, както понякога казва и проф. Богданов, ако човек чете само български автори, той мъчно би успял да стане добър българист. Това може да се каже не само за стратегията на видовете хуманитарно образование, но и за развитието на коя да е култура. Тя трудно би успяла да оцелее и да се развие без контакти с други, и то - ако е възможно - по-стари и по-мощни от нея. Такъв смисъл има изборът на д-р Владимир Градев и д-р Александър Шнел, чиито текстове изследват въпроси на съвременната европейска философия. Заниманията ни с културата на Запада от ХХ в., подобно на тези, които са насочени към класическата древност, не са самоцелни, дори на пръв поглед да изглеждат така. Ние говорим за чуждото и далечното, за да го приобщим, да го въведем в "нашето" и така да уголемим и усложним това "наше" - защото това е мисията ни и няма кой друг да ни замести в нейното изпълнение.

3.

Накрая ще си позволя да кажа нещо и за самото название на този сборник. Той беше наречен SUMPOSION по две причини. От една страна, той е резултат от опита ни да бъдем заедно като преподаватели, интелектуалци и преди всичко като хора, които се грижат за култивиране на словото - и да поднесем едни на други част от плодовете на своя опит. И както става в Платоновите диалози, срещата ни да се вдъхновява от един човек, дори той самият да не говори най-много. Така че сборникът беше наречен SUMPOSION заради това, че участниците в него говорят по една или много теми, за да изпитат възможностите на словото и правят това по примера и благодарение на подтика на един, и то точно определен човек.
От друга страна, той беше наречен SUMPOSION, защото Платоновият диалог с това име ни уверява, че има един двигател на човешкия порив към отвъдното - което е истинно, добро и красиво без недостатък - и че има причина този двигател да се нарича Ерос. Точно на тази вяра, струва ми се, се основава и философстването на проф. Богданов. И той самият, в съгласие с Платоново-Аристотеловата традиция, твърди, че за човек е естествено да се стреми към знание, и то към все по-богато, обобщено и точно знание (а се стреми, защото не би могъл да започне от него, а само от отделното, бедното и несигурното). И също, че знанието, макар и да е прекрасно и привлекателно само по себе си, и упражняването му да е съпроводено с най-висше удоволствие, все пак не се търси заради себе си, нито дори заради това удоволствие, а заради свободата: свободата като независимост от страстното, изменчивото, преходното - значи от смъртното.
И така, по пътя на знанието ние извличаме своята сила от радостта, че съзерцаваме форми и ги свързваме във все по-общи, ясни и богати форми. И за да напомним, че този път съществува и може да бъде следван, ние нарекохме сборника в чест на проф. Богданов по този начин.

Николай Гочев


Д-р Николай Гочев е главен асистент в Катедра "Класическа филология" на Софийския университет. Преподава старогръцки език и литература. Автор на монографията "Античният херметизъм" (1999), съвместно издание на издателство "Сонм" и УИ "Св. Климент Охридски". Преводач на "Антигона" от Софокъл, както и на книги от Аристотеловата "Метафизика".
Sumposion или Античност и хуманитаристика. Изследвания в чест на проф. Богдан Богданов. Съставители: Виолета Герджикова, Николай Гочев и Йоана Сиракова. Издателство Сонм. София, 2000.