(Без)театрална телевизия

Понеделник все е по-особен ден в българската телевизия: днес е времето, в което се срещаме с българското кино в "Понеделник 8 1/2", преди време беше ден, в който имаше "Телевизионен театър". Със съвсем не лоши спектакли, между другото: спомням си например великолепното изпълнение на Леда Тасева, Маргарита Дупаринова и Стефан Данаилов в "Харолд и Мод", "Стъклена менажерия" на Тенеси Уилямс също е оставил следи в съзнанието ми. Въобще телевизионният театър тогава беше една от малкото възможности да се срещаме често с класиката на световната и българска драматургия, както и със своите любими артисти; и той вероятно е създал любов към изкуството на Мелпомена у не един и двама българи. За съжаление обаче, сега всичко това е минало: театърът е направо прокуден от телевизионните студиа, малкият екран почти не излъчва постановки и само от дъжд на вятър по повод някоя премиера или фестивал виждаме кратки репортажи. Театърът присъства епизодично и инцидентно, покрай други рубрики, не сам по себе си; последното, доколкото се сещам, театрално представление по БНТ беше "Дванайсета нощ" с Мариус Куркински и актьорите от "Каналето". Като прибавим към това и предаванията "По пижами" на Пепа Николова по "Центрум груп" и на Тодор Елмазов по "Юнион ТВ", театралното наличие в българските телевизии се изчерпва: няма постановки, няма спектакли - телевизионният театър е забравен. Пустиня и пустота.
Донякъде тази липса можем да обясним с инвазията на "сапунените сериали" (дори Недялко Йорданов заряза театъра, за да се пробва със "сапунен сериал" - неуспешно, разбира се). От тв гледна точка те са някак по-близки до театъра, отколкото до киното: пестелив декор, статичност на движенията, повече говор за сметка на действието. "Сапунените опери" като че ли изместиха телевизионния театър, сториха така, че зрителят да не се сеща за него, но да следи с трепет перипетиите около съдбата на Касандра или сложно-преплетените отношения в "Дързост и красота" и "Далас". Но това е само формалната страна на въпроса, съдържателната си остава празна: нито сюжетът, нито играта, да не говорим за посланията и внушенията на безкрайните сериали могат да се съизмерят с която и да е театрална постановка; сивотата и посредствеността няма как да доставят това, с което едно телевизионно представление по Стриндберг или Йовков обогатяват. Ето защо, ако евентуално битува идеята, че телевизионният театър не е необходим, тъй като "сапунените опери" го за/из-местват, тя е много погрешна и абсолютно несъстоятелна: няма как Есмералдите и Касандрите да се състезават с Офелия или Хеда Габлер. И неговото отсъствие сред зрителската аудитория все по-силно се усеща, все повече отвъдокеанските халтури й втръсват и досаждат.
Затова българските телевизии, особено тези с всеефирен обхват, особено националната, биха могли да помислят за връщането на телевизионния театър на екрана. В България постоянно се случват хубави представления, които могат да бъдат заснети, но и собствени продукции също не би трябвало да се изключват. Така, прочее, както телевизията реши да подпомага киното, нищо не пречи да помага и на театъра, най-малкото има повече опит за това, няма да се проваля като с "Дунав мост". А нашият театър притежава и актьорски, и режисьорски, и драматургичен, и сценографски потенциал, които спокойно могат да се употребят за тази цел; в противен случай вероятно ще дойде време, в което под добър театър да разбираме я "Богатите също плачат", я "Докато свят светува". Пък семплостта на такива "творчески" недоразумения като нищо може да "осемпли" и изсуши усета за това що е все пак стойностното и високото изкуство.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин