Неизбежност на истината
Силна вода

1. Невидимите пластове на битието.

Във филма "Силна вода" на Иван Терзиев и Боян Папазов (по романа "Лош ден" на Генчо Стоев) работниците на сондата бездействат. Но да кажем това, не значи още нищо. Защото бездействието е само една част, при това видима (показна) част от тяхното битие. Други части от него остават скрити, незнайни. Ако днес, трийсет години по-късно, някой историк се опита да ни разкаже за онова време, той ще отчете само външните социални жестове. Например, че ето тази бригада бездейства. Оттук до прибързаните заключения има само една лесна крачка.
Историята и "историците на сегашното време" няма как да се доберат до скритите пластове на битието на анономния тогавашен човек. Защото историята се случваше в тайните, разроени хоризонти на всекидневността. За да се разбере в дълбочина онова време, е нужна памет за механизмите на всекидневността, каквато историците не могат да легитимират. Те нямат достъп до мистиката на всекидневието, където, преобразен, се бе спуснал да живее общественият живот. Затова художественото филмово познание по един парадоксален извънестетически начин се оказва по-надеждно и по-истинно от който и да е исторически разказ.

2. Утопизъм и прагматизъм.

Четиримата герои Чико, Миро, Флори и Димата бездействат не защото не им се работи или защото по природа са кръшкачи. Ако ги пратят край Дунава, те ще открият вода още с бодването на сондата. Проблемът е, че водата край Дунава не е толкова хубава, колкото тази, бликала някога от хълма Позлата. Шефът на града Гачевски вярва, че тя отново ще се намери. Затова по негово нареждане сондьорите вече две години я търсят. Гачевски иска/мечтае да "даде а хората силна вода".
Тъй че бездействието е резултат от серия подмолни сблъсъци. Визията на Гачевски е утопична, манталитетът на бригадата е прагматичен. Гачевски чрез своята власт налага утопията в реалността; в отговор бригадата изобретява една нова своя реалност. За Гачевски времето не съществува; той се надява да свърже миналото направо с бъдещето ("където е текло, пак ще тече"). За бригадата не остава друго, освен да разшири границите на липсващото настояще. Така, парадоксално, утопизмът, вместо мечти, ражда статика и потиска мечтата, а прагматизмът, покрай ползата, развива въображението, разширява хоризонтите и дава възможност на хората да живеят още един, паралелен живот.

3. Разказът-машина.

Налице е голям-разказ. Гачевски казва на града: нека да пестим и търпеливо да понасяме водния режим. След време, когато открием "силната вода", сегашните ни неудобства ще бъдат възнаградени. Не само ще имаме вода, каквато заслужаваме; не само ще имаме нещо, което другите нямат. Най-важното - ще въплътим идеята, че времето ни е подвластно, ще реализираме вечността.
Гачевски вече е наложил водния режим, заставил е сондата да работи на хълма Позлата, строи фонтан в центъра на града, уволнява "инженерчетата", лично контролира работата на бригадата. И все пак неговата воля е нищо без властта на думите, без разказа-мит. Целият град е в плен на този митологичен сюжет, взет сякаш от древногръцка драма - да търпим, за да дочакаме "силната вода".
Гачевски апелира за съгласие. Към работниците той се обръща почти приятелски: "Момчета, да се разберем...", "цял град на вас се надява...". Гачевски се нуждае освен от послушание и подчинение, още и от доверие. Наложил е властта си, защото е сигурен, че ще получи в замяна разбирането-споделяне на големия разказ. Но и това е малко. Митът трябва да докосва действителността. Митът трябва да се спусне в нея, да я измести, да стане нейното съзнание. Затова на кофата на Мичон е написано: Пестенето е съзнание.
По този начин административната воля-власт на Гачевски добива митологични, символически измерения. Той изгонва вече трето поред "инженерче" и това е символ колкото на властта му, толкова и на непоколебимата му вяра. Инженерчето се е разколебало във вярата - и колебанието му се оказва непростим грях. Въпреки очевидния неуспех на бригадата, Гачевски повишава в длъжност Флори. Въпреки научните заключения, че от Позлата няма вече да бликне вода, Гачевски си позволява да бъде аматьор и да се надява. Митът с неговата морално-символична императивност е толкова силен, че заглушава професионализма и дори науката, и затуля очевидното.
Оттук всяка постъпка (дума) на Гачевски се разполага върху две различни нива - служебно и митологично. Именно това блокира усилията на другите - на трите "инженерчета", на бригадата, на гражданите. Ако те реагират вербално - това се възприема и като служебно действие; когато реагират служебно - това придобива и митологично-символичен смисъл. Всяка реакция се отнася все до крайната цел - "силната вода". Затова всяка реакция придобива сакрален оттенък - тя или подкрепя, или оспорва финала на разказа. И понеже този разказ е проникнал-в-плътта на всекидневното (водата е символ на всекидневната нужда и действие) - и най-малкият жест се изпълва с допълнителен заряд.

4. Изплъзването на всекидневността.

Поради тази свръхнатовареност с митичен смисъл, всекидневието почва да търси поле, където да се разположи и да се изплъзне от покоряващия и блокиращ механизъм на сакрализиране. Всекидневието не може да съществува, без да бъде неуловимо. Неговата функция е да запазва за човека тайнствената интимност на родството. Само така всекидневието може отново да стане ирационалното повторяемо, да възпроизведе изконните форми на живота, да гарантира мистичния порив на човешкото съществуване. Разказът-машина на Гачевски не може да подчини докрай всекидневността. Тоталността не може да бъде тотална. Животът, както винаги, ще намери други, секретни канали, за да вирее.
Голямата тема тук е трансформацията на настоящето. Гачевски парира течението на миговете; времето сякаш спира/отсъства. Миналото иска да прескочи настоящето и така го елиминира. Безвремието (анихилацията на времето) обаче е само едната страна. От другата страна следва ответната реакция. Настоящето на работниците се интензифицира, потъва по-надолу, плъзва се встрани, приема нови форми. Настоящето им раздува статута и мащаба си до степен да стане призрачно. Такава е цената за удържането му. Всекидневието, този най-дълбок фон на човешката екзистенция, не може да бъде отнет. Превъплъщенията му развиват допълнителна сетивност и аура, но лишават човека от живителното чувство за преходност (протичане на времето). Безвремието пулсира ту в непрозрачна вечност, ту в призрачна лишеност.

5. Добре съм, ама ще се оправя.

Така се ражда изплъзването; всекидневността тайно се разполага в едно недостижимо от властта-мит поле. Самото изплъзване трябва да бъде прикрито и формулата за това е любимият лаф на Чико: "Добре съм, ама ще се оправя". Всекидневността също се разпада на две сфери - официална и апокрифна. В едната, осветена от лъчите на реалността-утопия, Чико е "добре"; в другата, където никой не е надзървал - той не е съвсем добре. И тъкмо там ще се извършат тайнствата на "оправянето"
Но тъй като тъканта на всекидневието е една, раздвоението пролазва вътре в самия човек. Всички герои носят този печат на вътрешна раздвоеност. Те едновременно трябва да са едни пред лицето на мита-вечност и други в апокрифния, личен, раздвижен живот. Те трябва да са нащрек, да внимават в тази сложна игра. Това прави живота им опасен, двуличен по принуда, но и спасително двусмислен. Те запазват едно убежище, където личността ще бъде сама-недосегаема и в таен съюз с другите. Ражда се мълчаливото съзаклятие, кодираният език на взаимността. Макар да се проявява чрез манкирането от работата, солидарността става неписан обет. (Чико ще наруши тъкмо този обет!)
Несъответствията между слово и действие са станали инстанция на причудливото оцеляване. Чико казва на Мичон, че не я гледа, а всъщност я гледа. Чико и любовницата му се преструват на непознати. Няма никой, а Чико казва на Гачевски, че "работят". Изключение става именно съответствието и тъкмо то се наказва - и трите "инженерчета" са казали каквото мислят и са били уволнени за това.

6. Парадоксите на бездействието.

Бездействието, следователно, е инстинктивна защитна реакция. Отказът да работиш по една очевидно непродуктивна идея е скритото място, където смисълът на съществуване може да бъде удържан. А когато работят, те се преструват, че удовлетворяват мита. Бездействието е негероичния, пасивен начин да се изплъзнеш, да останеш разумен. А симулираната работа е начин да мълчиш, да се избавиш от принудата да потвърждаваш лъжовни илюзии.
Бездействието има и друга страна. Всъщност именно то блокира утопията на Гачевски. Бездействието на работниците е отказ да участват в големия разказ-мит. Гачевски е всесилен, но властта му не може да се простре и да стигне до сферите на бездействието; то остава запазена територия, резерват.
Но бездействието има и ентропиен ефект. То обрича на воден режим цял град. Ако за работниците е изгодно, за гражданите то е опасно. Постепенно общественият хоризонт се е загубил. Гражданското чувство се е размило; гражданите са напуснали обществото, обсебено от мита, и са се населили другаде. Затова всички тъй безропотно търпят вече две години режима - веднъж, заради хипнотичната сугестия на мита, втори път, заради масовото оттегляне от обществената сфера и емигрирането в "новото" всекидневие. Търпението на хората е по-сложно поведение; то не е просто "робско", а е хем изкушено-блокирано от митическия сюжет, хем скрито-виреещо на друго място.
Липсва гражданска общност, но пък съществува съзаклятието на групата. Групата се отказва от обществения живот и се опитва да изработи сложен начин да мълчи; да запази истината, макар и преструвайки се. Но всичко това слага своите мини със закъснител. Отучването от труд е първото бедствие. Приучването към труд-крадешком и към чувства-крадешком е другата напаст. Да говориш едно, да мислиш друго, а да вършиш трето е разцепване, разрояване на личността, които имат опасен, смъртоносен предел.

7. Житейският калейдоскоп.

Всичко това създава особен феномен-на-живеене. Събитията не текат последователно, а едновременно. Събитията се разполагат в два различни пласта и причинно-следствените връзки от единия пласт попиват в другия и обратно. Това съществуване-преплитане, покрай недоразуменията и превъплъщенията, поражда ред произволни наслагвания, някаква мощна непредсказуемост. При това всички актове имат и символни значения и така логичното се разбърква/заменя с вербалното и пр.
Този синхронен калейдоскоп (Радичков би казал - жироскоп) от актове, събития и думи по свой начин насища живота, надипля го, постоянно мени конфигурацията. Парадокси и уникалности се сбират в един кюп и се превръщат в синкретично социално-мистично тяло. Безвремието става привидно, щом няколко събития текат хем синхронно, хем раздвоени. Бездействието става многозначно, когато изпод него кипи упорен труд. Героите са едновременно приятели-началници-подчинени-колеги-врагове-професионалисти-безделници.
Съществувайки в беглива многоликост, различните ипостаси на героите постепенно загубват онтологическото си родство и се разпиляват. Животът става богат на знаци, оттенъци и смисли, но непрегледен; призрачен, но и банален; апокрифно-мистичен, но и бюрократизиран. Същинските откровения стават в тоалетната, а писмото на протеста се пише в кръчмата. Танцува се по нареждане, а докато се танцува, се плаче и трябва да се прикрива спонтанната близост. Чико обещава да се извини на Гачевски, а не е направил никакво провинение. Спасеният от смърт е готов да зареже спасителя си заради някаква дреболия. Жената на Миро е готова да изостави мъжа си, но всъщност изоставя любовника си Чико. Димата прикрива свенливо с ризата си голата Мичон, миг след като тя му е изневерила с Флори...
Изпод застиналите маски кипят страсти, изпод страстите лъха странност, която, повторена многократно, става опасна баналност.

8. Неволното пропукване.

Но ето че целият този нелегален карнавал, въпреки очевидните ползи, се оказва трудно поносим. Прескачането от принудителното бездействие в желаната апокрифност и обратно стават непомерни за един от героите. Никога за всички, а винаги за "някой си там". Казваме: "все ще се намери някой". Това "намира се" означава, че истината, въпреки че е неприятна и непосилна за хората, винаги витае. Никой не иска да живее с истината, но се оказва, че все се "намира някой" да изтърси нещо в най-неподходящия момент. Истината е неизбежна, тя винаги "намира някой", за да изяви самия него - най-често неволно, най-често като грешка в безкрайните сплетни на раздвоението на същия този човек.
Има ли някой по-негероичен тип в нашето кино от Чико? Родом от "ломските села", до вчера докер. Подценяват го, присмиват му се, а той непретенциозно се задоволява с наличното. По нищо не изглежда да е непримирим към бездействието, да е по-различен от другите; обратно, и той като всички хитрува и нехае. Защо тогава Чико казва истината, че на сондата не се работи?
Истината някак сама намира Чико. Лъжата и играта внезапно се пропукват, за ужас на всички, в това число и на самия Чико. Но животът за миг е блокирал, двойствеността е довела до внезапно разстройване и объркване на нивата. Кога човек да се преструва и кога не, кога да живее истински и кога притворно - вече става трудно дори за обигран актьор. Третото "инженерче", приятел на Чико, напуска обекта поради професионално несъгласие с Гачевски - и това ли трябва да се преглътне? Жената на бригадира Миро е любовница на Чико - лесно ли се сдържат смесените чувства? Навсякъде двойни роли - лесно ли е, когато важен човек като Гачевски внезапно, след жалкият скеч по светкавичното преобличане, те попита в упор - "вярно ли е, че не работите"? И Чико блокира.
Скоростта на мимикрията се е ускорила дотам, че Чико е изхвърлен/отпада от нея. И тогава той изтърсва истината. Тя не е осенение свише, не е паднала от небето, не е взета назаем, не е поза. Тя, оказва се, постоянно е битувала някъде вътре в Чико. Била е ненужна, опасна; била е изтласквана и подмятана от едно кьоше в друго. Но ето че настъпва и нейният час. Този час винаги настъпва, защото истината е винаги вътрешна. Тя не е метафизична категория, не е външна морална инстанция, не е съдебна санкция; тя е човешкото условие. Тя обитава човешкото и то е единствения й дом. Може никога да не излезе наяве, може така и да не се събуди, но няма как да бъде изтласкана извън човека.

9. Енергията на "грешката".

Веднъж пропукана, двойствеността мъчително, но сигурно почва да се разплита, да става явна. Заварена сякаш на местопрестъплението, тя разбулва/дискредитира подир себе си и мита за "силната вода".
Чико обещава да оправи грешката, че е казал истината. Но "грешката", наглед малка и невинна, се оказва фундаментална величина. Тя е безсилна срещу двойствеността, но изведнъж добива статут на личностна мяра. Истината най-често не е волева постъпка; тя е инстинктивен акт на самата личностност. Затова истината става по-сугестивна от утопията и по-влиятелна от тоталността. Тя се пръква като неволна грешка, но тази неволност е най-естественото, най-вездесъщото на личността.
И Чико несъзнателно почва да отлага срещата с Гачевски. Той не знае какво е направил, дори се кае, че е "забъркал каша". Не се тъпанчи, напротив, съжалява за постъпката си. Въпреки това, нещо в него се съпротивява и отказва да се "извини", т.е. отказва отново да продължи да се преструва. Неволната постъпка на Чико превъзхожда самия него - защото това е мигът на бликването на истината. Истината е над Чико, защото е в него самия, в неговото дълбоко простодушие.
Междувременно Чико се среща с Мичон, с Димата и Флори, с любовницата си, а накрая с всички заедно. Не че и друг път не е виждал това, с което се сблъсква сега. Но разликата е огромна. Истината му е дала необходимата отсрочка и дистанция. Чико се опитва, но все по-зле умее да бъде двойствен. Чико е като заразен - у него се е разбудила личността. И той за пръв път вижда несъответствията.
Натъква се на тях и вече не може да ги подмине. Невинният флирт на Мичон с Флори сега го вбесява. Страховете и укорите на любовницата му го разколебават, но не успяват да го отклонят. На Миро признава, че не е успял да излъже Гачевски. Миро копае кладенец; гласът му иде сякаш от подземието-ад; лъжата и преструвката вече са изтикани/паднали надолу.
Чико вече иска да се изправи пред света. След като се сбива и с Миро, и затрупва кладенеца, той предлага на любовницата си да прекратят играта и да "заминат". Той я чака с моторетката, тя се бави и за Чико играта свършва. Колкото е по-наясно със себе си, толкова по-наясно е той и с другите. И тогава следва решението да напише писмо до Държавния съвет.

10. Простреният смисъл.

Истината е протекла, прогърмяла е, но не като гръм от небето, а отдолу нагоре. Тя е прогърмяла в душата на Чико и оттам, без дори самият той да може да я потули, се е дигнала нагоре в него, за да прореже цялото общество и цялата негова материално-призрачна плът.
Чико, най-безписменият човек, пише писмо до най-висшия диспечер на властта-мит. Измъква затъкнатия зад ухото на кръчмаря химикал и пише върху гърба на празни сервитьорски сметки. Наоколо не вярват на очите си. Но истината-на-Чико обсебва всички. Всички заговарят вкупом - същински хор на истинността. Истината става многогласа, отеква, събужда се, както е дремела във всяка-една-душа.
Чико постепенно се възвръща към себе си. Той занася писмото-изложение лично на Гачевски. Истината не е донос, не е жалба, а апел към личността. "Ето какво мисля - казва Чико. - И не само аз, а целия град. Сега решавайте сам какво ще правите". За Чико истината не е героизъм, макар че отивайки при Гачевски, рискува повече.
"Хората вече не ни вярват" - осмелява се да изрече той. За разлика от мита, който обхваща човека отвън и го преобразява по чужд образ и подобие, истината е възкръсването на собствения образ и миг на себеподобието. Истината срещу мита - това е важна тема на този тъй хубав български филм. Митът носи познание, но откъм символа. Затова всяка власт обича митовете. А истината гарантира придвижването на смисъла, понеже го постига чрез личността. Израстването и утвърждаването на личността е всъщност вътрешното отъждествяване между екзистенция и смисъл. Така самата личност става начало, става простреният, жив житиен смисъл.

11. Утопизмът е отстъпил. Идва прагматизмът.

Истината е вътрешното статукво. Но отвън, извън личността, тя ще отвори пътя на отдавна напиращия прагматизъм. Нататък ще се живее без разказ, във все по-бедната прозрачност на наука, ефективност и полза. Всекидневността ще стане опасно еднопланова и ще се почувства застрашена. Затова отново ще се опита да се изплъзне, за да удържи някак човешкия смисъл. Ще се разбере, че необходимостта от разказ всъщност е вездесъща. На помощ ще дойдат виртуалното, новите митове, а после пак "ще се намери" някой Чико да направи "грешка" и т.н.

Красимир Крумов


Красимир Крумов - Грец е кинорежисьор и писател. Член е на СБФД. Преподавател е в Берлинската академия за кино и тв. Автор е на филмите "Екзитус" (1989), "Мълчанието" (1991), "Забраненият плод" (1994); на романите "Удавникът" (1989), "Духът на престъплението" (1991); на пиесата "Погребение без мъртвец" (1989), на теоретичната книга "Поетика на киното" (2000).